Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Г. Алексиев и В. Алексиева, двамата от гр. [населено място] против решение № 919 от 02.05.2018 г. по адм. дело № 1560/2016 г. на Административен съд – Варна, с което е отхвърлена жалбата им срещу заповед № КС-17 от 30.03.2016 г. на кмета на район „Аспарухово“, община В., издадена на основание чл.225а, ал.1 ЗУТ за премахване на незаконен строеж: „Постройка на допълващото застрояване”, находящ се в поземлен имот № 110 по плана на местност „Орехчето“, землище на с. З., гр. В..

В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон. Иска се отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане.

Ответната страна кмет на район „Аспарухово“, община В. не изразява становище по жалбата.

Заключението на представителя на Върховната административна прокуратура е за неоснователност на жалбата.

Върховният административен съд, състав на второ отделение намира касационната жалба за допустима – подадена срещу подлежащо на касационно обжалване съдебно решение, от страни по делото, за които то е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, а разгледана по същество за неоснователна.

За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд приема заповедта за изцяло законосъобразна. Процесният строеж е счетен за незаконен и нетърпим, като такъв за подлежащ на премахване.

Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно.

Изводите на съда за законосъобразност на оспорената заповед на всички основания по чл. 146 от АПК са направени въз основа на доказателствата по делото и приетата съдебно-техническа експертиза. Не се констатират съществени нарушения на съдопроизводствените правила или необоснованост на съдебното решение. Оспореното решение е постановено и в съответствие с приложимите материалноправни норми. От данните по делото безспорно е установено, че в ПИ 110 по плана на местност „Орехчето“, землище на с. З., гр. В., собственост на жалбоподателите, е изградена постройка на допълващото застрояване. Постройката е със ЗП около 6 кв.м., със зидана конструкция, с покрит с ламарина едноскатен покрив и е разположена на границата с ПИ 274. За посочения поземлен имот не са одобрявани кадастрални и подробни устройствени планове, като територията е за „селскостопански трайни насаждения“. Установено е също така безспорно, че за строителството на постройката няма изискуемите се строителни книж и разрешение за строеж, както и това, че процесната постройка не е била допустима нито по правилата и нормативите, действали по време на извършване на строителството, нито по правилата и нормативите съгласно ЗУТ (ЗАКОН ЗА УСТРОЙСТВО НА ТЕРИТОРИЯТА). При тези данни законосъобразно съдът е приел, че извършеното представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, който съгласно легалното определение на чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ е незаконен. Приел е също така, че строежът е шеста категория.

По силата на чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ незаконните по смисъла на чл. 225, ал. 2 от ЗУТ строежи от четвърта до шеста категория се премахват със заповед на кмета на общината, както е в случая. Правилно е прието от съда, че предпоставките на § 16 от ПР на ЗУТ за търпимост на строежа са неприложими. Обосновано и изчерпателно е обсъдено от съда, че строежът не може да се определи като търпим, тъй като не е бил допустим нито по правилата и нормативите, действали по време на извършването му, нито по сега действащия закон. В този смисъл е и основното оплакване в касационната жалба, на което първоинстанционният съд е отговорил изчерпателно и мотивирано, а изводите му се споделят от настоящия касационен състав. По делото е установено, че строежът е изграден в имот, който не попада в обхват на действащ градоустройствен план, предвиждащ извършването на такова строителство. Поради това законосъобразен е изводът на административния съд, че строежът не е търпим по смисъла на § 16 от ПР на ЗУТ. Разпоредбата на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗУТ също е неприложима като строежът не може да бъде търпим и по силата на тази норма, ако е изграден в територия, за която няма одобрен подробен устройствен план. Само този акт регламентира вида на строителството, което може да се извършва и само въз основа на него може да се приеме, че строежът е търпим или не по разпоредбите, действали при извършването на строежа и по този закон. Липсата на устройствен план по отношение на имота, в който е извършено незаконното строителство, е пречка да се прецени допустимостта на последното, респ. – да се признае даден строеж за търпим.

С оглед горното и предвид липсата на релевираните в касационната жалба отменителни основания, обжалваното решение като правилно ще следва да бъде оставено в сила.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, второ отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 919 от 02.05.2018 г. по адм. дело № 1560/2016 г. на Административен съд – Варна.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.