Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на С. Пенчева, чрез адв.. Б, срещу решение № 2270 от 03.04.2018 г., постановено по адм. д. № 13099/2017 г. на Административен съд – София-град, с което е отхвърлена жалбата й срещу решение № 2153-21-134 от 19.06.2017 г., издадено от директора на ТП на НОИ – София-град. Излага съображения за неправилност на оспореното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост. Моли за отмяната му и претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът – директорът на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – София-град, чрез процесуалния представител юрк.. М, оспорва касационната жалба, като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, шесто отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от лице по чл. 210, ал. 1 от АПК срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване и е допустима. Разгледана по същество е основателна.

От данните по делото е видно, че със заявление вх. № 2113-21-4909/27.06.2016 г. касационната жалбоподателка е поискала да й бъде отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст. В заявлението Пенчева е посочила, че при изчисляване размера на пенсията, следва да се включи осигурителния й доход за периода 01.01.1985 г. -31.12.1987 г. (тригодишния период по избор преди 01.01.1997 г.), като е представила обр. № 20 от 12.04.2016 г. от „Национална агенция Музика“ ЕООД и обр.УП-2 № 122 от 11.07.2013 г. от „Централен кооперативен съюз“ – Обединен архив. С разпореждане № [номер] от 30.06.2016 г., ръководител „ПО“ при ТП на НОИ – София-град на основание чл. 70, ал. 9 от КСО й е отпуснал исканата пенсия в минимален размер до определяне на действителния й размер по КСО. За осигурителен доход за тригодишен период (01.01.1985 г. – 31.12.1987 г.) от зачетения стаж е ползвано само удостоверение обр. УП-2 № 20 от 12.04.2016 г. с осигурителен доход в размер на 13 919,00 лева (1985 г. – 5 041,00 лв.; 1986 г. – 4 102,00 лева; 1987 г. – 4 776,00 лева).

По отношение на предоставеното от заявителката УП-2 № 122 от 11.07.2013 г., издадено от ЦКС – Обединен архив, с осигурителен доход за същия период, получено за работа като монтьор по втори трудов договор, с оглед спазване на законовите разпоредби, регламентиращи осигуряването на лицата, работещи по втори или допълнителен трудов договор, в хода на административното производство, ТП на НОИ – София-град е изискало от ЦКС да издаде служебно обр. УП-2 за периода 01.01.1985 г. – 14.01.1985 г.

С разпореждане № [номер]/7 от 11.08.2016 г., ръководителят на „ПО“ изменил на основание чл. 99, ал. 1, т. „б“ от КСО личната пенсия за ОСВ на Пенчева, като я е определил в действителен размер 551,74 лева от датата на отпускането й. Касаторката е оспорила това разпореждане, като е представила ново доказателство за допълнително зачитане на осигурителен стаж за периода 01.09.1976 г. – 31.12.1977 г. в размер на 1 г. 4 м. от първа категория по т. 66к от ПКТП отм. , с който общият й осигурителен стаж, превърнат към трета категория по реда на чл. 104 от КСО възлиза на 49 г. 7 м. и 21 дни. С разпореждане № [номер]/1 от 11.11.2016 г. пенсията е изменена от датата на отпускането и е определена в размер на 575,59 лв. с включване на допълнително зачетения стаж. Пенчева е оспорила и това разпореждане, като е въвела и възражение, че не е включен и осигурителният й доход за работа по втори трудов договор за периода 01.01.1985 г. – 31.12.1987 г., като по този повод е извършена нова проверка на зачетения осигурителен стаж по представеното в хода на административното обжалване с възражение с вх. № 1012-21-1528 от 25.10.2016 г. ново доказателство и е прекатегоризиран от трета в първа категория труд стажът за периода 01.06.1974 г. – 01.09.1974 г. Издадено е ново разпореждане № [номер]/5 от 04.04.2017 г. на ръководителя на „ПО“ при ТП на НОИ – София-град, като е отменено предходното разпореждане по реда на чл. 99, ал. 3, но пенсионният орган е изложил мотиви, за невключването на осигурителния доход по втори трудов договор за периода от 15.01.1985 г. – 31.12.1987 г. при изчисляване на индивидуалния коефициент и размера на пенсията.

Срещу разпореждането е подадена жалба вх. № 1012-21-688 от 12.06.2017 г. по отношение на невключването на осигурителния й доход по втори трудов договор за времето от 01.01.1985 г. до 31.12.1987 г., като жалбоподателката е поискала разпореждането в тази част да бъде отменено и по същество изцяло да й бъде зачетен осигурителният стаж и доход по втори трудов договор за тригодишния период. Жалбата й е оставена без уважение с решение № 2153-21-134 от 19.06.2017 г. на директора на ТП на НОИ – София-град. В решението си по-горестоящият административен орган е приел, че това оплакване е неоснователно, защото според чл. 7, ал. 6 от Наредба за използване труда на работниците и служителите през свободното им време и на граждани, незаети в общественото производство (приета с ПМС № 69 от 29.12.1984 г., обн. ДВ, бр. 3 от 1985 г., в сила от 15.01.1985 г.) работниците и служителите подлежат на осигуряване само за трудова злополука, за което следва да се внася осигурителна вноска в размер 2 на сто върху допълнителното им възнаграждение и не се осигуряват за стаж и възраст, тъй като се осигуряват по основния им договор, и поради това при определяне на осигурителния доход не се взема предвид допълнителния трудов договор. Позовал се е и на чл. 34, ал. 1 и ал. 2 от Правилник за колективната и личната трудова дейност на гражданите за допълнителното производство на стоки и услуги (приет с ПМС № 35/87 г., ДВ, бр. 48/87 г., в сила от 23.06.1987 г. - Правилника).

С оспореното пред настоящата инстанция решение Административен съд – София-град е отхвърлил жалбата на касационната жалбоподателка срещу това решение на директора на ТП на НОИ – София-град. За да постанови този резултат административният съд е възприел изцяло изразеното от директора на ТП на НОИ – София-град становище, основано на чл. 7, ал. 6 от цитираната наредба и чл. 34, ал. от Правилника.

Решението на административния съд, както и решението на директора на ТП на НОИ – София-град, са неправилни поради противоречието им с материалния закон и са необосновани.

Изводът, че правният спор, заявен с жалбата на касационната жалбоподателка, следва да бъде разрешен въз основа на правилото по чл. 7, ал. 6 от цитираната по-горе наредба, е неправилен, защото чл. 7 от Наредба за използване труда на работниците и служителите през свободното им време и на граждани, незаети в общественото производство регламентира допълнителен трудов договор на работник или служител, но с предприятието, където този работник или служител е на постоянна работа. В случая касационната жалбоподателка се позовава на втори трудов договор с предприятие, различно от предприятието, в което е била на постоянна работа и това обстоятелство изрично е отразено в мотивите на решение № 2153-21-134/19.06.2017 г. на директора на ТП на НОИ – София-град. То изключва приложението на чл. 7, включително и на неговата ал. 6, от цитираната наредба по отношение на касационната жалбоподателка. На т. нар. втори трудов договор е посветен чл. 8 от наредбата, но той определя осигурителната вноска само на домакини и учащи се (ал. 5), а не и тази на работниците и служителите, които са на постоянна работа в друго предприятие. По прилагането Наредба за използване труда на работниците и служителите през свободното им време и на граждани, незаети в общественото производство, обаче е била издадена Инструкция № 1 на овластения тогава държавен орган Комитет по труда и социалното дело (обн. ДВ, бр. 21 от 1985 г.), в която чл. 20, ал. 5 предвижда при работа на работниците и служителите по втори трудов договор с друга социалистическа организация, тя да внася в приход на бюджета на Държавното обществено осигуряване вноска в размер на 30 на сто върху изплатените брутни трудови възнаграждения. С оглед на това правило възниква въпросът щом като и по т. нар. втори трудов договор осигуряването е било задължително, и то при осигурителна вноски в размер, равен по размера на осигуряването за всички осигурителни случаи, не следва ли по отношение на касационната жалбоподателка да бъде приложено правилото на чл. 9, ал. 8 от КСО. Отговор на този въпрос се дава с приложените по делото доказателства, от които безспорно се установява, че по втория трудов договор с ЦКС, Пенчева е работила при пълно работно време.

За същия период действащ нормативен акт е Дял III от Кодекса на труда от 1951 г. (отм.) и Правилник за приложение на Дял III от Кодекса на труда от 1951 г. В чл. 1 са очертани случаите, обхванати от задължителното обществено осигуряване – това са всички работници и служители в наши и чуждестранни предприятия. Случаите за осигуряване само за трудова злополука са въведени с изменението на чл. 2 от същия закон в ДВ, бр. 58 от 17.07.1992 г. – нова б. „к“, но това изменение е след изтичане на процесния период – 31.12.1987 г. и е неотносимо към случая.

Неправилен е изводът на съда и че по същото време е действаща и разпоредбата на чл. 34, ал. 2 от Правилник за колективната и лична трудова дейност на гражданите за допълнително производство на стоки и услуги (ДВ, бр. 48 от 1987 г., отм. ДВ, бр. 99 от 1999 г.), съгласно която, трудовите възнаграждения на лицата, които работят по допълнителен трудов договор не се вземат предвид при изчисляване на паричните обезщетения, пенсиите и другите плащания по общественото осигуряване и като специална норма дерогира нормата на Правилник за прилагане на Дял III от Кодекса на труда. Отношение на специална към обща разпоредба се преценява само при равни по сила нормативни актове. В случая според правилото на чл. 15, ал. 3 от ЗНА (ЗАКОН ЗА НОРМАТИВНИТЕ АКТОВЕ) приложим е актът от по-висока степен, ако акт от по-ниска степен му противоречи. В случая визираният от административния орган правилник не би могъл да намери приложение и поради това, че се касае за втори трудов договор, по който касационната жалбоподателка е упражнявала труд при пълно работно време.

По изложените съображения, решението на първоинстанционния съд като неправилно следва да бъде отменено, и вместо него постановено друго, с което оспорените административни актове да се отменят и на основание чл. 173, ал. 2 от АПК преписката да се изпрати на административния орган с указание за ново произнасяне по жалбата на Пенчева, съобразно мотивите дадени в настоящото решение.

Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция, в тежест на ответника по касация следва да бъдат поставени направените от касационния жалбоподател разноски за двете съдебни инстанции, които съобразно доказателствата в тази насока (договор за правна защита и съдействие № 690004/16.02.2018 г.и договор № 0822850/20.04.2018 г.) възлизат на сумата от 920,00 (деветстотин и двадесет) лева. Неоснователно е възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съгласно чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита и съдействия по дела по КСО, предвиденото минимално възнаграждение е 350 лева. В случая жалбоподателката е заплатила адвокатски хонорар за всяка инстанция по 460 лева, което не е прекомерно с оглед предвиденото минимално възнаграждение, определено в Наредба за този вид дела. Освен това като се има предвид процесуалното представителство, осъществено от адв.. Б в двете съдебни инстанции, както и фактическата и правна сложност на делото, настоящият състав намира, че то съответства на договореното и заплатено възнаграждение, което няма пречка да бъде в по-големи от предвидените в Наредбата размери.

Водим от горното, Върховният административен съд, шесто отделение,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 2270 от 03.04.2018 г., постановено по адм. д. № 13099/2017 г. на Административен съд – София-град и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ решение № 2153-21-134 от 19.06.2017 г., издадено от директора Териториално поделение на Националния осигурителен институт – София-град.

ИЗПРАЩА делото като преписка на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – София-град, който да реши по същество въпроса по жалбата на С. Пенчева срещу разпореждане № [номер]/5 от 04.04.2017 г. на ръководителя на „Пенсионно осигуряване“ при Териториално поделение на Национален осигурителен институт – София-град, като се съобрази с мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА Териториално поделение на Националния осигурителен институт – София-град да заплати на С. Пенчева сумата от 920.00 (деветстотин и двадесет) лева.

Решението не подлежи на обжалване.

Ключови думи
No law branches!