Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

С решение № 5363 от 07.09.2017 г., постановено по административно дело 11490/2016 г., Административен съд – София-град (АССГ) е: 1. отхвърлил жалбата на С. Симеонов от [населено място] срещу решение № 1040-21-250/02.09.2016 г. на директора на ТП на НОИ (Териториално поделение на Националния осигурителен институт) – София-град, с което е отхвърлена жалбата на лицето и е потвърден отказ за заверка на осигурителна книжка № 4004-21-3345/29.06.2016 г. на ръководителя на контрола на разходите при ТП на НОИ – София-град; 2. осъдил С. Симеонов да заплати на ТП на НОИ – София-град, 150 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Съдебният акт е атакуван с касационна жалба от С.С.Н от касатора доводи за неправилност на съдебния акт са относими към касационното отменително основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК – нарушение на материалния закон. Иска се отмяна на решението на АССГ и решаване на делото по същество чрез уважаване на първоначалната жалба.

Ответникът по касация – директорът на ТП на НОИ – София-град, действащ чрез процесуалния представител юрисконсулт Д. Велкова, в писмена защита аргументира теза за неоснователност на касационната жалба, поради което моли същата да бъде отхвърлена, а оспореното с нея съдебно решение да се остави в сила като правилно.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на атакувания с нея съдебен акт.

Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която оспореното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.

След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна.

Първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка, която не е спорна и между страните по делото. С. Симеонов, който е упражнявал дейност като едноличен търговец, е регистриран като самоосигуряващо се лице от 07.02.1995 г., като за периода от 01.01.2003 г. до 31.12.2004 г. е внесъл само авансови осигурителни вноски за фонд ДОО, а не е довнесъл дължимите такива за 2003 г. и 2004 г. съобразно окончателния му годишен осигурителен доход. На 16.06.2016 г. Симеонов е поискал да му бъдат заверени осигурителните книжки за този период, което ръководителят на контрола по разходите при ТП на НОИ му е отказал на 29.06.2016 г. поради невнесени осигурителни вноски върху окончателния размер на осигурителния доход за 2003 г. и 2004 г. При осъщественият административен контрол с оспореното пред първоинстанционния съд решение от 02.09.2016 г. директорът на ТП на НОИ – София-град не е уважил сезиралата го жалба от Симеонов срещу отказа за заверка на осигурителна книжка, като е възприел и доразвил аргументите на осигурителния орган и е формулирал решаващ извод за законосъобразност на отказа.

За да отхвърли жалбата на С. Симеонов, Софийският градски административен съд е приел, че обсъжданите актове на административните органи са законосъобразни като издадени от компетентни органи в съответствие с правомощията им и в изискуемата от закона форма, без да са допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон, които да водят до тяхната отмяна. По отношение на жалбоподателовото възражение, инвокирано и пред настоящата инстанция, че поради погасяване на публичноправното задължение за довнасяне на осигурителните вноски за процесния период те не са дължими, съдът е споделил мотивите на ръководителя на ТП на НОИ – София-град в насока, че изтеклата давност не погасява материалното право като такова и не прави окончателните погасителни вноски недължими, а само прегражда пътя за принудително изпълнение на задължението.

Съдебното решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдяните от касатора пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК.

Проверяваното решение на Административен съд – София-град е постановено в съответствие с доказателствата по делото и относимата към тях материалноправна уредба, които обуславят направените изводи от съда, а доводите на касатора за противното са неоснователни. Първоинстанционният съд (т.е. инстанцията по същество на спора, пред която е можело да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на процесните актове на администрацията) в хода на проведеното от него съдебно-административно производство е събрал и коментирал относимите за правилното решаване на спора доказателства, достатъчни за изясняването му от фактическа и правна страна и за правилното решаване на спора, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички релевантни за спора факти и обстоятелства от значение за спорното право, правнозначимите доводи и възражения на страните, и е проверил изцяло законосъобразността на процесните решение и отказ за заверка съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168, ал. 1 от АПК по критериите в чл. 146 от АПК, като е извел правилни изводи, съображенията за които се възприемат изцяло от настоящата инстанция и не следва да бъдат дословно преповтаряни.

При липсата на спор по фактите съдът е преценил съответствието на административния акт с материалния закон към момента на издаването му съобразно правилото на чл. 142, ал. 1 от АПК, и е дал материално законосъобразен отговор на сезиралия го изцяло правен спор относно това, следва ли при невнесени окончателни осигурителни вноски от самоосигуряващо се лице да му се признае осигурителен стаж за съответния период, респективно, да се завери осигурителната му книжка за същия период, като правилно е тълкувал и приложил относимите в случая разпоредби на КСО и Наредба за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица (НООСЛБГРЧМЛ) в приложимата за казуса редакция, в сила от 01.01.2016 г. Обосновано с разпоредбите на чл. 9, ал. 1, т. 4 и на § 1, т. 3 от ДР на КСО, както и с тази на чл. 7, ал. 5 от НООСЛБГРЧМЛ, първоинстанционният съд е отговорил отрицателно на този въпрос. С. чл. 9, ал. 1, т. 4 от КСО (приложима редакция ДВ, бр. 98 от 2015 г., в сила от 01.01.2016 г.), за осигурителен стаж се зачита времето, за което са внесени дължимите осигурителни вноски от самоосигуряващите се лица и от лицата по чл. 4а, ал. 1. В същия смисъл е допълнителната разпоредба на § 1, т. 3, изр. 3 от КСО, съгласно която самоосигуряващите се лица се смятат за осигурени лица за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски. А дължими са авансовите и окончателните вноски. В съответствие с тази законова регламентация, в чл. 7, ал. 5 от НООСЛБГРЧМЛ е разписано, че осигурителните книжки на самоосигуряващите се лица се заверяват, при условие че са внесени дължимите осигурителни вноски по чл. 6, ал. 8 от Кодекса за социално осигуряване, т.е., окончателните осигурителни вноски. Цитираните разпоредби към моментите на издаване на процесните административни актове налагат еднозначен извод, че при невнесени окончателни осигурителни вноски от самоосигуряващо се лице не следва да се признае осигурителен стаж за съответния период, респективно, липсва основание да се завери осигурителната му книжка за същия период. Предвид ясната нормативна регламентация този извод не се променя от обстоятелството, че в случая коментираните вноски са погасени по давност. Изтеклата погасителна давност е пречка за принудителното изпълнение на задължението, но не изключва възможността за доброволното изпълнение на същото като условие за заверяване на осигурителната книжка.

Предвид изложеното тезата, която се силаеше да докаже касатора, за неправилност на първоинстанционното съдебно решение и незаконосъобразност на постановения отказ да му бъде заверена осигурителната книжка за процесния период, не може да бъде кредитирана. Като е отхвърлил подадената до него жалба поради неоснователност, първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който при липсата на касационни основания, водещи до неговата отмяна, трябва да бъде оставен в сила.

Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 5363 от 07.09.2017 г., постановено по административно дело № 11490/2016 г. по описа на Административен съд – София-град.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Ключови думи
No law branches!