currdb:
Определение №417/21.07.2009 по дело №381/2009 на ВКС, ГК, I г.о.

№. 417

София , 21.07.2009 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на ............................юли две хиляди и девета година в състав:

Председател:Добрила Василева

Членове:Маргарита Соколова

Лидия Рикевска

като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. № 381/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК частна касационна жалба на В. П. Т. и П. П. Т. чрез адвокат А от АК гр. М., срещу определение от 19.12.2006 г. по в. ч. гр. д. № 438/06 г. на Окръжния съд гр. М., с което в сила е оставено определение от 05.11.2008 г. по гр. д. № 210/08 г. на Районния съд гр. Б. за прекратяване на производството по делото.

Касаторите поддържат, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите за предмета и надлежните страни по иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и при наличие на противоречива съдебна практика. Второто обуславя достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото чрез издаване на тълкувателно решение. Ако се приеме, че текстът на закона е непълен или неясен или няма категорично произнасяне по повдигнатите въпроси, т. е. няма практика, то е налице същото основание за касационно обжалване с цел развитие на правото и по пътя на тълкуването от конкретния състав по делото да се преодолее неяснотата в закона.

Ответникът по касация Д. , представлявана от министъра на р. развитие и благоустройството чрез областния управител на област М. , не е взел становище.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., като обсъди данните по делото, намира следното:

Данните по делото сочат, че с решение от 1993 г. в полза на ищците, сега касаторите, поземлената комисия е признала за възстановяване в стари реални граници правото на собственост върху земеделска земя в м. “И” в землището на гр. В..

По повод молба вх. № 128 от 14.05.2008 г. за заснемане на имота и представена към нея скица, с протокол от 01.07.2008 г. Общинската служба по земеделие гр. В. е констатирала, че имотът № 4* дървопроизв. площ от 8.500 дка, попада върху част от имот № 4* целият с площ от 44935 кв. м., който съгласно акт № 3* от 12.05.2008 г. е частна държавна собственост.

Ищците твърдят, че актуването на имота е без основание и искат да се признае за установено по отношение на държавата, че наследодателят им П. Т. П. е бил собственик към образуването на ТКЗС на ливада от 8.500 дка при посочени съседи.

Районният съд приел, че с акта за държавна собственост се удостоверява правото на собственост на държавата към момента на съставянето му в 2008 г., а да е била собственик към образуването на ТКЗС държавата не претендира. Искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е недопустим поради липса на правен интерес, какъвто би бил налице, ако и други физически лица претендират, че имотът е бил тяхна или на наследодателя им собственост към момента на обобществяването на земята.

Въззивният съд потвърдил прекратителното определение и добавил, че след като имотът попада в държавния горски фонд, органът по поземлената реформа е следвало да приеме, че са налице условията на чл. 10, ал. 5 ЗСПЗЗ и за определяне на реалните граници на имота да приложи специалния ред и процедура на Наредба № 14 от 27.07.1999 г. за реда, процедурата и режима на възстановените земеделски земи по чл. 10, ал. 5 и пар. 9 от ЗСПЗЗ. Обстоятелството, че имотът, правото на възстановяване на собствеността върху който е признато още в 1993 г., попада върху имот частна държавна собственост, не е пречка да се приключи процедурата по възстановяване чрез определяне на границите, и предвид разпоредбата на чл. 24 ЗСПЗЗ, според която държавата запазва собствеността си върху земеделските земи, заварени от закона, с изключение на земите, чиято собственост подлежи на възстановяване.

С оглед на горните данни и предвид изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се приеме, че изходът на делото зависи от това дали в разглежданата хипотеза страните действително са изправени пред спор по принадлежността на правото на собственост върху земеделска земя към момента на обобществяването й по силата на членственото правоотношение в ТКЗС на наследодателя на ищците. По въпроса кога е налице спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и какъв е предмета на иска, а оттам - и кои са надлежните страни, има задължителна съдебна практика, на която обжалваното определение не противоречи. Така, в ТР № 1/97 г. на ОСГК на Върховния касационен съд е прието, че предмет на установителните искове по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е правото на собственост върху земеделските земи към момента на одържавяването им или включването им в ТКЗС, ДЗС или другите селскостопански организации. С разрешаването на споровете по тези искове ще се определят действителните собственици на земята и спрямо тях поземлената комисия /сега ОС “З”/ ще постанови решението си по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ.

Така определените предмет и цел на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ дават отговор и на въпроса за надлежните страни по иска. Това са субектите на материалното правоотношение, предмет на делото. В разглеждания случай между ищците, имащи право на възстановяване при хипотезата на чл. 10, ал. 5 ЗСПЗЗ, и държавата, не се установява да е възникнал спор по принадлежността на собствеността върху земеделската земя към момента на включването й в кооперативното стопанство. Това е така, защото правото на държавата е признато на основание чл. 7, ал. 4 вр. ал. 1 от Закона за горите от 1997 г. /ЗГ/, след като е констатирано, при незавършена процедура по възстановяване на собствеността с определяне на обекта на реституцията чрез неговите реални граници, че имотът няма друг собственик. Следователно, правото на собственост на държавата не произхожда от възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и в този смисъл срещу претендираното от ищците право тя не противопоставя свое имуществено право, което да изключва осъществяването на правото на възстановяване.достовереното с акта от 2008 г. право на държавна собственост не е пречка за възстановяването на собствеността. То има отношение към възстановяването, но само дотолкова, доколкото задължава органа по поземлената реформа да приложи специалния ред за определяне на реалните граници на имота -/99 г. С това и ще възникне конкретният обект на правото и процедурата по възстановяване на собствеността ще приключи. Затова неправилно се поддържа от касаторите, че невъзможността процедурата да приключи по причина на придобитото от държавата право на собственост на основание чл. 7, ал. 4 ЗГ, поражда имуществения спор, свързан с правото на възстановяване, а той от своя страна обуславя наличието на правен интерес от иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.

С решение № 939 от 22.06.2006 г. по гр. д. № 1317/05 г. на IV-то г. о. на ВКС по спор по чл. 108 ЗС е прието, че в общото исково производство е нужно, при възражение, да се изследват и предпоставките за реституция по чл. 10 ЗСПЗЗ - всички или само някои от тях, в зависимост от конкретните твърдения на оспорващата страна. Тъй като разглежда случай, който е различен от настоящия, то е неотносимо при преценка на поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на частната касационна жалба до разглеждане .

Касаторите се позовават на решение № 205 от 24.07.2001 г. по гр. д. № 798/00 г. на I-во г. о. на ВКС на РБ, в което се сочи, че с иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ се разрешава спор за материално право между правоимащите по чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ за това, на кого е принадлежал даден земеделски имот към момента на внасянето му в ТКЗС. Считат, че то противоречи на решение № 1* от 12.02.2002 г. по гр. д. № 544/01 г. на ВКС, на РБ, V-то г. о., по отношение на страните по иска, като твърдят, че изискването на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е за наличие на заинтересувани лица, а не на правоимащи. Позовават се на тази част от мотивите на решение № 1956/02 г., че правен интерес от иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е налице при спор за всяко имуществено право, което има отношение към правото на възстановяване. Касаторите тълкуват съдебния акт изопачено. Данните сочат, че е разгледан спор по отношение границите на заявения пред поземлената комисия и възстановен на ищцата имот, които са оспорени от ответника. Изразът “спор за всяко имуществено право, което има отношение към правото на възстановяване”, е употребен, за да се означи спорният предмет, а именно част от индивидуализиращите обекта на правото на собственост белези /признаци/, каквито са границите на имота, а не за да се укаже кои са страни по спора. Ето защо не може да се приеме, че има противоречива съдебна практика на отделни състави на Върховния касационен съд, която да е предпоставка за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както се твърди в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК би било налице, ако произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се достигне до отстраняване на непълноти или неясноти на правни норми; когато съдът за първи път се произнася по даден правен спор или когато изоставя едно тълкуване на закона, за да възприеме друго. Въпросите за предмета и страните по иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ са изяснени в съдебната практика, а разглежданият случай не съдържа някаква особеност в приложението на закона, която може да доведе до развитието на правото. Затова не е налице и последната поддържана от касаторите предпоставка за допускане на касационно обжалване.

Оплакването в частната касационна жалба, че обжалваният съдебен акт носи номера на друго въззивно производство, а не на това, което е образувано по частната жалба срещу определението по гр. д. № 210/08 г. на Б. районен съд, не е сред основанията за допускане на касационно обжалване. То касае наличие на техническа грешка, която може да бъде отстранена по друг ред.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определението от 19.12.2006 г. по в. ч. гр. д. № 438/06 г. на Окръжния съд гр. М..

О. е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: