О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№.513

гр. София,03.08.2017 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на шести юни, две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА

като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№890 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №290 от 13.12.2016 г. по в.т.д.№443/2016 г. на АС Варна. С решението в обжалваната част, след частична отмяна на решение №51 от 03.05.2015 г. по т.д.№243/2015 г. на ОС Добрич, [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата от 32 027.58 лв., ведно със законната лихва от 15.01.2015 г. до окончателното изплащане, като дадена при начална липса на основание и сумата от 4 474.70 лв., направени от [фирма] разноски пред първоинстанционния съд, като е разпределена отговорността за разноски и пред въззивната инстанция.

В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и поради необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд да постанови решението си въз основа на въведени с въззивната жалба нови твърдения и обстоятелства, които въззивникът е могъл да посочи пред първата инстанция. 2. Приложим ли е институтът на неоснователното обогатяване по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД при наличие на облигационна обвързаност между страните по спора. 3. При липса на направено възражение по издадена търговска фактура в срока, предвиден в договора и извършено плащане по същата, както и ползване на данъчен кредит, следва ли да се приеме наличие на правен интерес от предявяване на иск по чл.55, ал.-1, пр.1 от ЗЗД. 4. Следва ли съдът да издирва и тълкува предполагаемата воля на страните по търговска сделка, извън тази, заявена изрично в договорна клауза. 5. Явява ли се злоупотреба с монополно положение вземането на проби от оператора, за негова сметка, в произволно определен от него момент, след като това е договорено от страните. 6. При липса на изрична нормативна уредба за честотата на вземане на контролни проби от страна на оператора, явява ли се договорната клауза в тази й част задължителна и ползваща се със силата на закон между страните, изключващо правото на която и да е от страните да оспорва клаузата, включително и с аргумент за монополно положение. 7. Следва ли да се приеме наличие на правен интерес от предявяване на иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, за неоснователно обогатяване вследствие на извършено плащане, при липса на направено възражение по издадена търговска фактура за същото плащане, която фактура е била прието, платена, не е оспорена, а и по нея е ползван данъчен кредит.

Спрямо първия от поставените въпроси се поддържа наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК, а спрямо останалите – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът по касация [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страни в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за установяване на недължимостта и заплащането на част от заплатените суми от ищеца по издадените фактури от страна на [фирма] /сега [фирма]/ по Договор за приемане, отвеждане и пречистване на отпадни води от 11.02.2014 г., подписан със [фирма], като фактическият състав на визираната разпоредба изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, а същата е налице и в случаите при плащане на по-големи от нормираните цени за стоки, услуги, лихви и други хипотези, каквито твърдения са релевирани от ищцовата страна /т.1 от ППВС № 1 от 1979 г./. Навел е доводи, че разпределението на доказателствената тежест се определя от въведените в процеса твърдения и възражения, които са обуславящи за съществуването или за отричането на претендираните права на страните, като в тежест на ищеца е да докаже даването, а на ответника – основанието за получаване на даденото. Посочил е, че възможността за начисляване на увеличена стойност, представляваща санкционна последица при констатиране на по-висока степен на замърсеност от установената при отвеждане на отпадните води, е предвидена изрично и в чл.5 и чл.6 на Договора, като отношенията между страните попадат и в обхвата на Наредба №7 от 14.11.2000 г. за условията и реда за заустване на производствени отпадъчни води в канализационните системи на населените места. Изложил е съображения, че в договора и в разпоредбите на Общите условия на предоставяне на ВиК услуги на ответника не се съдържа изрично регламентиран срок за отчитане на показанията на замърсяване на отпадните води, както и условия относно броя и периодите на вземане на пробите, а операторът е задължен да извършва контрол и анализ на отпадните води, като това задължение му е вменено с правилата на чл.27а от Наредба №4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи. Ето защо и тъй като водоснабдителното дружество едностранно е изготвило съдържанието на сключения договор, и предвид отсъствието на възможност за потребителя за получи отвеждане и пречистване на промишлените си води от друго такова дружество, е приел, че същият е бил поставен в неравнопоставено положение, съобразно с монополното положение на насрещната страна по договора. В тази връзка е намерил за неоснователно възражението на ответника, че ищецът не е поискал вземане на арбитражна проба, за периодите, в които отсъства пробовземане, а предвид начисляването на санкционната сума за месеци, за които не е била взета проба, е достигнал до извод, че ответникът не е доказал безспорно, че в част от процесния период е имал основание да начислява цена за пречистването на води от трета категория на замърсеност, поради което неоснователно е отразил по-висока единична цена на услугата.

Настоящият състав намира, че обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Съобразно дадените с т.1 от ППВС№1/79 г. разяснения, първият фактически състав на чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на конкретното имуществено благо на едно лице в патримониума на друго, като начална липса на основание може да е налице и тогава, когато предаването е станало при „плащане на по-големи от нормирани цени на стоки и услуги”. Визираното разрешение е приложимо и в аналогичната хипотеза, когато се твърди заплащане на по-големи от дължимите, въз основа на конкретното правоотношение, цени на стоки, на услуги или лихви, а посочената задължителна практика, с която въззивният съд се е съобразил изцяло, изключва наличие на поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК спрямо втори, трети и седми от поставените от касатора въпроси и по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато.

С оглед изложените от въззивния съд мотиви, първи, пети и шести от формулираните от касатора в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК въпроси, не са обусловили решаващата воля на съда. Както бе посочено, основният решаващ довод на въззивния съд за възприемане на основателност на предявения иск е, че предвид начисляването на санкционната сума за месеци, за които не е била взета проба, ответникът не е доказал безспорно, че в част от процесния период е имал основание да начислява цена за пречистването на води от трета категория на замърсеност, поради което неоснователно е отразил по-висока единична цена на услугата. В този смисъл съображенията на съда за поставяне на ищеца в неравнопоставено положение, съобразно с монополното положение на насрещната страна по договора /по отношение, на които са поставени посочените по-горе въпроси/, представляват единствено евентуален довод/допълнителен аргумент в подкрепа на формирания извод за основателност на иска, но не се явяват обуславящи крайните правни изводи на съда.

Касационно обжалване не може да се допусне и по четвъртия от въпросите на касатора. По приложението на разпоредбата на чл.20 от ГПК са постановени множество решение на ВКС по реда на чл.290 от ГПК /изключващи наличие на бланкетно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК/, имащи задължителен за съдилищата характер, с които се приема, че тълкуване на договорите се извършва съгласно изискванията на чл.20 от ЗЗД, с оглед издирване действителната обща воля на страните. В случая не се твърди наличие на каквото и да е нарушение на правилата за тълкуване, а по същество противоречието се обосновава с неправилността на изведения от тълкуването извод, което твърдение не може да се отнесе към основанията за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода на спора, касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 3 600 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №290 от 13.12.2016 г. по в.т.д.№443/2016 г. на АС Варна в частта му, с която след частична отмяна на решение №51 от 03.05.2015 г. по т.д.№243/2015 г. на ОС Добрич, [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата от 32 027.58 лв., ведно със законната лихва от 15.01.2015 г. до окончателното изплащане, като дадена при начална липса на основание и сумата от 4 474.70 лв., направени от [фирма] разноски пред първоинстанционния съд, като е разпределена отговорността за разноски и пред въззивната инстанция.

ОСЪЖДА [фирма][ЕИК] да заплати на [фирма][ЕИК] сумата от 3 600 лв., разноски пред ВКС.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.