О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 477

София 07.08.2017 г.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на деветнадесети април през две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова

ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков

Ирина Петрова

при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………………............., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 475 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби, подадени от страните по спора, чието разрешаване е било предмет на постановеното от Варненския апелативен съд, ТК, решение № 248/3.ХІ.2016 г. по т. д. № 410/2016 г., като с всяка от тях се атакуват различни части на този съдебен акт.

Касационната жалба на ищцовото [фирма]-гр. В. е срещу онази част от горепосоченото въззивно решение, с която е било обезсилено първоинстанционното решение № 257/18.ІV.2016 г. на ОС-Варна по т. д. № 847/2015 г.: досежно приетото за установено, че вземане, удостоверено по заповед за незабавно изпълнение № 670/6.ІІ.2015 г., издадена по ч. гр. дело № 1274/2015 г. по описа на РС-Варна, Х-и с-в, „се дължи в размер на 90 000 лв.” – като вземане за главница на поемател срещу издател по запис на заповед от 23.VІІІ.2012 г., предявен за плащане на датата 26.ІХ.с.г, издаден с падеж „на предявяване”, на основание чл. 538, ал. 1 ТЗ, ведно „с акцесорни последици”, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на основание чл. 422, ал. 1 ГПК-във вр. чл. 538, ал. 1 ТЗ (законна лихва от сезирането на заповедния съд на 4.ІІ.2015 г. до окончателното плащане) по иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от търговеца настоящ касатор срещу ответника Д. Ж. Ж. от [населено място], КАКТО И досежно осъждането на последния да заплати съдебни разноски и разноски за заповедното пр-во „солидарно с ответника М. Ж. Ж. от същия град”.

Оплакванията на търговското д-во настоящ касатор са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова част, както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Варненския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който положителния установителен иск на дружеството с правно основание по чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК, предявен срещу ответника Д. Ж. Ж. от [населено място] да бъде уважен.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [фирма] обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната част от решението си Варненският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК по тълк. дело № 4/2013 г. по следния материалноправен въпрос: „Какъв е предметът на делото по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК?”; Докато произнасянето на въззивния съд по други материалноправен въпрос „Длъжен ли е ищецът в пр-во по чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземането по запис на заповед да квалифицира качеството на задълженото по менителничния ефект лице – издател, авалист, джирант, или е достатъчно да докаже дължимостта на сумата по записа на заповед от конкретното лице?”, било „в противоречие с практиката на съдилищата”, обективирана в следните три решения: 1./ Решение на СРС от 22.VІІ.2013 г. по гр. дело № 1478/2012 г. /необжалвано и влязло в сила/; 2./ Р. на РС-В. Търново №от 20.ХІІV2010 г. по гр. дело № 2959/2010 г., потвърдено с решение 94/14.ІV.2011 г. на ОС-Велико Търново по гр. дело № 200/2011 г.; 3./ Р. № 2980/ на СГС по гр. дело № 14192/2014 г.

Съответно касационната жалба с вх. № 7939/16.ХІІ.2016 г. на ответника по положителния установителен иск на търговското д-во М. Ж. Ж. от [населено място] е насочена против онази част на горепосоченото въззивно решение, с която е било потвърдено това на първостепенния съд: досежно признаването за установено в пр-вото по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че той дължи на ищцовото [фирма]-гр. В. сума в размер на 90 000 лв. - „като вземане за главница на поемател срещу авалист по запис на заповед” от 23.VІІІ.2012 г., издаден с падеж ”на предявяване” и предявен на 26.ІХ.2012 г., ведно с т.нар. акцесорни последици, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 9 ГПК и до окончателното изплащане на това задължение.

Оплакванията на касатора М. Ж. Ж. са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова потвърдителна част както в нарушение на материалния закон, така и „в противоречие с практиката на ВКС”, поради което той претендира частичното му касиране.

В своя „уточняваща молба” по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът М. Ж. Ж. обосновава приложно поле на касационното обжалване единствено с наличието на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната част от решението си Варненският апелативен съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос: „Допустимо ли е ищецът да излага нови твърдения, факти и обстоятелства, както и да сочи писмени доказателства, при условие, че ответникът не е направил нови твърдения и не е излагал нови факти и обстоятелства с допълнителния си писмен отговор, а само е представил писмено доказателство, което е било описано в първия писмен отговор и то се прилага с оглед допълнителната искова молба на ищеца?”

По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по тази касационна жалба [фирма]-гр. В. писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията в жалбата на М. Ж. Ж. за неправилност на въззивното решение в атакуваната от него потвърдителна част, изтъквайки, че в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към нея подателят й не е посочил конкретни основания за допустимост на касационния контрол, а е „изразил единствено субективното си становище по правилността на обжалваното решение”. Поради това се претендира потвърждаване на постановеното от Варненския апелативен съд решение в атакуваната от М. Ж. Ж. негова част, както и присъждане на разноски в размер на изплатения от търговеца хонорар за един негов адвокат от АК-В..

Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадени от надлежни страни във въззивното производство пред Варненския апелативен съд, както касационната жалба на ищцовото [фирма]-гр. В., така и касационната жалба на ответника М. Ж. Ж. от същия град, ще следва да се преценяват като процесуално допустими.

Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:

1. По касационната жалба на ищцовото [фирма]-гр. В.:

За да обезсили частично решението на първостепенния съд /по отношение на ответника Д. Ж. Ж./, въззивната инстанция е могла да констатира, че е била приета за установена солидарна отговорност на същия в качеството му на „издател” на процесния запис на заповед, но след като задължаването по този менителничен ефект е възможно на различни материалноправни основания, пораждащи самостоятелни и поради това – неидентични правоотношения, в процесния случай, с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, е следвало точно да се съобрази качеството на този длъжник, посочено в заявлението по чл. 417, т. 9 ГПК, тъй като съдържащите се там „твърдения за учредено поръчителство съставляват материалноправното основание на заповедната, респ. на исковата претенция”. Затова, според въззивната инстанция, дължимо е било произнасяне по съществуването на спорното право, „но само в рамките на претендираното от ищеца основание и правопораждащ фактически състав”, докато в процесния случай произнасянето е било по непредявен иск.

Този решаващ за изхода на делото правен извод на Варненския апелативен съд не е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 17 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., тъй като даденият с него отговор на въпроса „какъв е предметът на делото и как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед”, е бил в смисъл, че това е „съществуване на вземането, основано на записа на заповед” и с уточнението в мотивите, че „При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането на ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него, като поемател, и длъжника издател, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед”. След като с тази постановка от тълкувателното решение не се визира друга възможна правна фигура в менителничното правоотношение, липсва идентичност между релевирания от варненското [фирма] материалноправен въпрос, от една страна, и този, който е бил предмет на горецитираната постановка по т. 17 от ТР № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г. - от друга.

Отделно от горното, при изричното посочване в обстоятелствената част на исковата молба (с вх. № 16566/28.V.2015 г. по описа на ОС-Варна), че ответниците Д. Ж. Ж. и М. Ж. Ж. са се задължили „солидарно” по процесния запис на заповед от 23.VІІІ.2012 г. „в качеството им на поръчители”, формулираният в изложението на касатора ищец [фирма] втори материалноправен въпрос („дали ищецът в пр-во по реда на чл. 422-във вр. чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК има задължение да квалифицира качеството на задълженото по записа на заповед лице”) е с изцяло хипотетичен характер: предвид произнасянето на първостепенния съд, че процесната сума от 90 000 лв. се дължи на [фирма] като вземане за главница на поемател „срещу издател /мним пълномощник на указан издател/ и авалист”. На второ място, сред трите основания за допустимост на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК не фигурира „противоречие с практиката на съдилищата”. Изискването по т. 2 на същия законов текст, за да е налице приложно поле на касационния контрол, е произнасянето на въззивния съд да е по въпрос /бил той материално- или процесуалноправен/, който да е „решаван противоречиво от съдилищата”. В заключение, съдебните актове, които са приложени от касатора с оглед обосноваване на твърдението му за наличие на приложно поле на касационното обжалване при предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК са неотносими към процесната хипотеза на съзадължени солидарно помежду си като авалисти лица – наред със солидарната им отговорност спрямо издателя на записа на заповед, т.е. липсва идентитет и по хипотетичния правен въпрос на касатора [фирма].

2. По касационната жалба на ответника по положителния установителен иск М. Ж. Ж. от [населено място]:

Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бел включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка от тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В процесния случай при въведени в касационната му жалба оплаквания за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова потвърдителна част в нарушение на материалния закон, касаторът М. Ж. Ж. практически инвокира отделно в изложението си по чл. 284, ал. 3 към жалбата и оплакване за порок на този съдебен акт по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК: допуснато от състава на Варненския апелативен съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Формулираният т. нар. „процесуалноправен въпрос” обаче, не само не е бил предмет на произнасяне на въззивния съд с атакуваната част от решението му, но и изцяло се отнася до неговата правилност - след като и предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол се схваща от касатора М. Ж. едностранчиво – само от значение за точното прилагане на закона /не и за развитието на правото/. Погрешното отъждествяване на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не годно да обоснове приложно поле на последния.

При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК претендираните съдебно-деловодни разноски ще следва да останат в тежест на всяка една от страните така, както са били направени.

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 248 на Варненския апелативен съд, ТК, от 3.ХІ.2016 г., постановено по т. дело № 410/2016 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1

2

Определение на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по т. д. № 475 по описа за 2017 г.