О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 455

гр. София, 07.08.2017 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА

като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1394 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] /н/ против определение №271 от 26.01.2017 г. по ч.гр.д.№5256/2016 г. на САС, с което е оставена без уважение частната жалба на [фирма] /н/ срещу разпореждане от 19.07.2016 г. по т.д.№7896/2014 г. на СГС, ТО, с което е върната въззивна жалба с вх.№30819/07.03.2016 г. срещу решение №226 от 25.01.2016 г. по същото дело.

В частната касационна жалба се поддържа, че обжалваното определение подлежи на обжалване, тъй като същото е преграждащо, а по същество е неправилно, поради обстоятелството, че дружеството е обявено в несъстоятелност, не разполага със средства за заплащане на държавна такса, а и предвид наложените спрямо имуществото на дружеството общ запор и възбрана му е отнета възможността да плати определената държавна такса.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, като обосноваващи допускането на касационно обжалване, са поставени следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото в контекста на разпоредбата на чл.47 от Х. на основните права на ЕС и практиката на С.: 1. Дължи ли обявено в несъстоятелност търговско дружество заплащане на държавна такса за обжалване на постановено срещу него решение. 2. Приложима ли е разпоредбата на чл.83, ал.2 от ГПК за обявени в несъстоятелност юридически лица.

Ответникът по частната касационна жалба – [фирма] не изразява становище.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Частната касационна жалба /обжалваното определение не е преграждащо, тъй като с него въззивният съд се е произнесъл по същество и същото подлежи на обжалване с частна касационна жалба/ е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

За да постанови обжалваното определение съставът на САС е приел, че в указания от първоинстанционния съд срок, [фирма] не е изпълнило задължението си да внесе дължимата държавна такса по подадената от дружеството въззивна жалба срещу постановеното по делото решение. Посочил е, че разпоредбата на чл.83, ал.2 от ГПК урежда правомощието на съда да освободи от задължение за внасяне на такси и разноски онези физически лица, за които е признал, че нямат достатъчно средства да ги заплатят, а не е налице и хипотезата на чл.620, ал.5 от ТЗ, тъй като спорът по делото е за неизпълнение на задължение на [фирма] по договор за изработка, поради което дружеството дължи на общо основание внасяне на държавна такса, независимо, че е обявено в несъстоятелност.

Настоящият състав намира, че определението на въззивния съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като съществуващата задължителна практика на ВКС, споделяна от настоящия състав и съобразена от въззивния съд при постановяване на определението, изключва наличието на поддържаното в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Съобразно визираната практика, гарантираното в разпоредбите на чл.6 от Е. и чл.47 от Х. на основните права на ЕС право на страните при възникнал спор, на достъп до съдилищата за произнасяне по техните граждански права и задължения, не е абсолютно, тъй като на държавите-членки е предоставен свободен избор на средства за постигане на тази цел - правната уредба на основанията за освобождаване от държавна такса и на субектите, които имат право да се ползват от тях, е законодателен приоритет на всяка държава. Правото на юридическите лица на освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС, като подобни гаранции са предвидени само при спор за нарушаване на правото на ЕС. Когато предявеният иск от или срещу юридическо лице няма за предмет такъв спор или искът и/или самото юридическо лице не попадат в някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на: чл.83, ал.1, т.4 от ГПК, на чл.84 от ГПК или на особена разпоредба в друг закон /напр. чл.620, ал.1 и ал.5, чл.649, ал.6, чл.694, ал.2 от ТЗ/, то държавна такса се дължи предвид общото правило на чл.71, ал.1, изр.1 от ГПК, тъй като съгласно изричната формулировка на разпоредбата на чл.83, ал.2 от ГПК, съдът може да признае липсата на достатъчно средства за заплащане на държавна такса и да освободи страна от внасянето й, само ако тя е физическо лице.

С оглед изложеното и при липсата на обосновани общи и селективни основания за допускане на касационно обжалване, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №271 от 26.01.2017 г. по ч.гр.д.№5256/2016 г. на САС.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.