О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 478

[населено място] 07.08.2017 г.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА

ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№742/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.

С решение №123/15.01.16г. по т.д.№72/15г. Софийски апелативен съд е отменил частично решение №1231/29.07.14г. по гр.д.№2075/07г. на Софийски градски съд и е осъдил ответниците [фирма] и [фирма] да заплатят солидарно на Етнографски институт с музей при Б. обезщетение в размер на 10 500 лв. на основание чл.9 във връзка с чл.94а ЗАПСП за вреди от нарушение правата му върху авторски произведения. С решението на САС е потвърдено решението на СГС в останалата му обжалвана част - с която са отхвърлени искът за обезщетение за разликата над 10 500 лв. и исковете с правно основание чл.95 ал.1 т.т.2,3 и 5 ЗАПСП.

С решение №1155/07.06.16г. е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение №123/15.01.16г,като ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сумата 2787 лв. разноски за производството пред двете инстанции; допълнено е решението с отмяна на решението на първата инстанция в частта,с която ищецът е осъден да заплати на ответниците пълния размер на направените от тях разноски , като такива са присъдени съразмерно на уважената част от исковете; присъдени са частично в полза на ищеца разноски за процесуално представителство по това производство.

Срещу решение №123/15.01.16г. в осъдителната му част са подадени касационни жалби от [фирма] и [фирма],в които са направени оплаквания за необоснованост и неправилност поради противоречие с материалния закон и поради допуснати нарушения на процесуалните правила.Претендира се допускане на решението до касационно обжалване и отмяната му.

Постъпила е касационна жалба от [фирма] и срещу допълнителното решение №1155/07.06.16г. с твърдения за липса на основания за произнасянето на съда по реда на чл.192 ал.2 и чл.193 ал.1 ГПК отм.

Ответникът по касация Етнографски институт с музей при Б. е оспорил касационните жалби с твърдения за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване и за неоснователност.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт,поради което е допустима.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

При постановяване на обжалваното решение , постановено по съществото на спора, Софийски апелативен съд е приел за установено наличието на правоотношения между страните, основани на сключени между тях три договора , по силата на които ищецът е предоставил на ответника - едноличен търговец определен брой музейни експонати – български народни носии от различни краища на страната и накити, за да бъдат заснети от него; последният се е задължил след изготвянето и издаването за негова сметка на определените в договорите тематични папка и два каталога да предостави на ищеца част от тиража,както и да предаде на същия за съхранение диапозитивите, за да бъдат използвани по-нататък по взаимно съгласие. Последното задължение ответникът- едноличен търговец не е изпълнил, предавайки част от диапозитивите на [фирма] , чийто едноличен собственик на капитала е самото физическо лице Г. Н., като същите са използвани от дружеството и снимките на експонатите са включени в издадените от него две книги на английски и японски език, озаглавени „Цветове и тъкани от България“.Като се е позовал на събраните в хода на производството пред първата инстанция свидетелски показания, въззивният съд е приел,че предоставените на първия ответник носии и накити са били подбрани и аранжирани предварително от служители на музея,с което, в резултат на тяхната творческа дейност и познания в областта на науката, същите са създали авторски произведения, правата върху които са защитими по реда на ЗАПСП. Посочил е,че на ищеца,като работодател на музейните служители, по силата на закона – чл.41 ал.2 ЗАПСП, е предоставено правото да използва тези произведения за свои цели,включително и да предявява претенции към трети лица,чиито действия нарушават тези му права. Прието е,че със сключените три договора на първия ответник е предоставено само ограничено право да използва колекциите от музейни експонати, а използването на кадрите с тях чрез предоставянето им на трети лица за издаване на книги, съдържащи тези кадри, е неправомерно.Доколкото вторият ответник е отговорен за издаването на книгите,без да е получил съгласие от правоимащия по чл.41 ал.2 ЗАПСП, съдът е намерил,че двамата ответници следва да отговарят солидарно за причинените на ищеца вреди от неправомерното ползване.Приемайки,че искът за обезщетение е установен по основанието си,предвид факта,че от осъщественото ползване без съгласието на ищеца, последният не е реализирал доход,както и , че липсват данни , въз основа на които да може да бъде остойностено авторското право и стойността на ползваните кадри,съдът е определил размера на иска по реда на чл.94а ал.1 т.1 ЗАПСП на сумата 10 500 лв. Направеното от ответника – едноличен търговец възражение за прихващане съдът е намерил за недоказано,предвид това,че ангажираните в тази връзка фактури не установяват разходи, направени именно от този ответник ,по времето след и във връзка със сключените договори,въз основа на които на същия са предоставени експонатите за заснемане.Поради липса на доказано изискуемо вземане на ответната страна от ищеца,съдът е заключил,че прихващане не може да бъде извършено.

По касационната жалба на ответника [фирма] срещу решение №123/15.01.16г.

В приложеното към касационната му жалба изложение по чл. 284 ал.3 т. 1 ГПК този касатор е поставил като значими за изхода на спора въпросите: Недопустимо ли е съдебното решение,когато съдът се е произнесъл по непредявен иск? ; Представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените действия от страна на съда непълно обсъждане на всички събрани по делото доказателства,поотделно и в тяхната съвкупност? и При липса на документи за дължимост на сумите,може ли съдът да приеме,че са налице дължими суми?

Настоящият състав на ВКС,ТК,първо отделение намира,че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по жалбата на [фирма]. За допустимостта на съдебното решение съдът е задължен да следи служебно,както и да допусне разглеждането на касационната жалба по същество и без наличието на предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК,ако констатира обстоятелства,създаващи вероятност решението да бъде нищожно или недопустимо /в т.см. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.В случая такива обстоятелства не са налице. Видно от исковата молба и направените към нея уточнения в производството пред първата инстанция, исковете са предявени на основание твърдяно нарушение на права по ЗАПСП,каквито ищецът твърди,че притежава в качеството му на работодател на авторите,създали използваните от ответниците произведения,заявявайки претърпени от него вреди вследствие тези нарушения. Съответните на тези твърдения петитуми на исковете – за заплащане на обезщетение,за преустановяване на неправомерното използване, за изземване и унищожаване на предмета на нарушението /издадените книги/ и за предаване на негативите,предназначени за възпроизвеждането на произведенията, следва да бъдат подведени под материално-правните норми на чл.94 ал.1 предл.2 и чл.95 ал.1 т.т.1,2,3 и 5 ЗАПСП, вр. чл.41 ал.2 ЗАПСП. Именно на тези основания са разгледани исковете,в частност искът – за обезщетение,който е предмет на касационните жалби на ответниците. Поради това не може да бъде направен извод за произнасяне на съда по непредявен иск,доколкото всички факти,въведени в предмета на спора, са разгледани от съда и са подведени под съответните относими материално-правни норми.

Вторият от въпросите касаторът е формулирал с общото твърдение,че в обжалвания акт не е спазено изискването за обоснованост на съдебното решение,тъй като релевантните за спора факти и доводите на страните не са обсъдени съобразно изискванията на чл.12 и чл.235 ГПК,както не са обсъдени и доказателствата,въз основа на които съдът е намерил едни факти за установени,а други – не. Конкретно кои доводи и кои доказателства съдът не е обсъдил – страната не сочи,поради което не би могъл да бъда направен извод дали при постановяване на решението си съдът се е отклонил от цитираната от касатора съдебна практика. Изложените в касационната жалба доводи във връзка с твърденията на касатора са свързани не с необсъждане,а с неправилна интерпретация на доказателствата от страна на съда в относимостта им към установяване на съответните правно-релевантни факти,което е въпрос на правилност на решението,но не и основание,което би могло да послужи при преценката за допустимост на касационното обжалване.

Третият от въпросите е свързан с извода на съда,въз основа на който е определен размерът на обезщетението за вредите,подлежащо на присъждане с решението. Доколкото съдът е приел,че такова се дължи в определения от него размер, без да са налице данни за конкретен такъв на претърпените от ищеца вреди от нарушението, след известно уточнение и конкретизация /което би било допустимо,съобразно указанията в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/ на въпроса,същият би могъл да се приеме като релевантен и следователно,осъществяващ общия критерий за допустимост на чл.280 ал.1 ГПК. Не е налице обаче по отношение на този въпрос допълнителният критерий на чл.280 ал.1 т.3 ГПК,който е цитиран от касатора отново общо,без да е обоснован, съобразно предпоставките за наличието му, посочени в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.Налице е изрична разпоредба на чл.94а ал.1 ЗАПСП, позволяваща при липса на достатъчно данни за размера на иска, при установеност по основание, съдът да присъди определена от него сума в рамките на диапазона , посочен от законодателя. Необходимост от тълкуване на посочената норма /на която и не се е позовал касаторът/ при предпоставките и с целите,посочени в тълкувателното решение, не е обоснована,като допълнителна предпоставка към въпроса.Поради това депозираната от [фирма] касационна жалба срещу решението по съществото на спора не следва да бъде допусната до разглеждане.

По касационната жалба на ответника [фирма] срещу решение №123/15.01.16г.

Към същата,след оставянето й без движение, е депозирано изложение по чл.280 ал.1 ГПК, което съдържа въпроси , относими към допълнителното решение №1155/07.06.16г. , но не и към обжалваното такова. Поради това и доколкото изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е представено след дадените изрични указания за отстраняване на недостатъци в касационната жалба, настоящият състав следва да приеме, че указанията са изпълнени,но критерии по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по отношение на този касатор не са обосновани. По тази съображения достъпът до касационен контрол следва да му бъде отказан. От друга страна изложението не следва да бъде възприето като жалба срещу допълнителното решение №1155/07.06.16г., постановено по реда на чл.192 ал.2 и чл.193 ал.1 ГПК отм. , доколкото същото е представено след изтичането на преклузивния срок за обжалването на това решение.

По касационната жалба на ответника [фирма] срещу решение №1155/07.06.16г.

С посоченото решение въззивният съд е отстранил допусната очевидна фактическа грешка в решение №123/15.01.16г,като ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сумата 2787 лв. разноски за производството пред двете инстанции; допълнено е решението с отмяна на решението на първата инстанция в частта,с която ищецът е осъден да заплати на ответниците пълния размер на направените от тях разноски , като такива са присъдени съразмерно на уважената част от исковете; присъдени са частично в полза на ищеца разноски за процесуално представителство по това производство. За да постанови този краен резултат , съдът е възприел като допусната от съда фактическа грешка това,че в мотивите на решението си по същество съдът е посочил,че в полза на ищеца –въззивник следва да се присъдят разноски за производството пред двете инстанции,които,след като е посочил конкретно по пера , е сумирал неправилно и е пропуснал да отрази тази сума в диспозитива на решението. Доколкото с решението си , при промяна на крайния резултат, въззивната инстанция е следвало да се произнесе и по разноските за първата инстанция,които са били поискани пред нея,като ги определи по съразмерност по реда на чл.64 ал.3 ГПК отм. ,но не е направил това,САС е приел,че е налице основание за произнасяне с допълнително решение,с което решението по същество бъде допълнено в посочения смисъл. С решението в полза на молителя са присъдени и разноски за процесуално представителство в допълнителното производство.

В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК,приложено към касационната жалба срещу това решение касаторът [фирма] е поставил въпросите : 1. Налице ли е очевидна фактическа грешка в съдебното решение,когато съдът е присъдил разноски само за държавна такса при положение,че са представени доказателства за направени разноски само за държавна такса,а в допълнителното решение са присъдени и разноски за адвокатско възнаграждение,при положение,че няма доказателства за заплатено такова?; 2. Възможно ли е съдът да намали разноските на страната,присъдени в първа инстанция,при положение,че няма направено искане за това във въззивната жалба?; 3.Допустимо ли е съдът да допълни решението си в частта за разноските при положение,че вече се е произнесъл по това искане и няма нови факти и обстоятелства по делото? и 4. Дължат ли се,респ. подлежат ли на присъждане разноски за адвокатско възнаграждение в производство по допълване на решението? Всички въпроси са релевирани с хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Първият от така поставените въпроси е фактологически неверен – в основното решение няма присъдени разноски за държавна такса; в допълнителното решение съдът не е обсъждал въпрос за дължимостта и на адвокатското възнаграждение,а се е придържал към мотивите от основното решение,с които е прието,че на ищеца-въззивник се дължат разноските за платена от него държавна такса по иска,държавна такса по въззивната жалба и разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство.В решението за поправка на очевидна фактическа грешка съдът е присъдил общата сума от тези пера,които САС при разглеждането на спора по същество е посочил като дължими,но не е присъдил с диспозитива на решението. Третият въпрос е изцяло неотносим и неверен,доколкото в решението по съществото на спора липсва произнасяне по въпроса за разноските. Вторият и четвъртият от въпросите са релевантни,тъй като в допълнителното решение САС е приел,че с оглед промяната на крайния резултат на основание чл.64 ГПК отм. въззивният съд е следвало да измени служебно /като намали,предвид частичното уважаване на исковете/ и размера на присъдените в полза на ответниците разноски,а в полза на молителя – ищец следва да се присъдят разноски за производството по допълване в размер на заплатеното от него адвокатско възнаграждение.Във връзка с тези въпроси касаторът е посочил като допълнителен критерий този по чл.280 ал.1 т.3 ГПК,който обаче не е обоснован,съобразно указанията в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС – не е посочена създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика,нуждаеща се от промяна или осъвременяване поради промяна в законодателството или обществените условия; не е изтъкната празнота в закона нуждаеща се от запълване чрез тълкуване ,не е посочена конкретна правна норма,която да е неясна или противоречива и поради това да се нуждае от корективно тълкуване.

Изложеното налага извод за липса на основания за достъп до касация.

С оглед изхода на настоящото производство в полза на ответника по касационните жалби Етнографски институт с музей при Б. се дължат от касатора [фирма] разноски за адвокатско възнаграждение за водене на производството пред ВКС в размер на 600 лв.,съгласно представен списък и договор за правна помощ,съдържащ данни за заплащането му. Останалите , посочени от страната разноски за адвокатско възнаграждение, възложими в тежест на [фирма] - в размер на 900 лв. и на [фирма] – в размер на 500 лв. не подлежат на присъждане,поради липса на данни за уговарянето и заплащането им от Етнографски институт с музей при Б..

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд,Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №123/15.01.16г. и на решение №1155/07.06.16г.,постановени по т.д.№72/15г. по описа на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК],седалище и адрес на управление [населено място][жк]бл.223 вх.А ап.1 да заплати на Етнографски институт с музей при Б. [населено място] [улица] сумата 600 лв. разноски за производството пред ВКС.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване .

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.