№ 664

С., 07.08. 2017 година

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети юни, през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА

ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 1632 по

описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Постъпила е касационна жалба от Д. С. Д. от [населено място], чрез пълномощника си адв. М. Х. Г., срещу въззивно решение № 9260 от 21.12.2016 г. по в.гр.д. № 11604/2016 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен състав, с което като е потвърдено решението от 05.04.2016 г. по гр. дело № 57855/2014 г. на Софийски районен съд, І ГО, 26 с-в, са отхвърлени исковете на Д. С. Д. срещу И. С. С. от [населено място] и [фирма] [населено място], с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 286 ЗЗД, вр. с чл. 51 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 7 500 евро, дължима главница по договор от 16.03.2011 г. и сумата от 2 250 евро, лихва за забава, за периода от 24.10.2011 г. – 24.10.2014 г., като неоснователни. Релевират се касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че с обжалваното решение в противоречие с представена съдебна практика са разрешени правни въпроси от материално и процесуално естество от значение за изхода на делото, както следва – трябва ли при преценката на еквивалентност на престациите по двустранен договор, съответно за накърняване на добрите нрави, съдът да установи действителната обща воля на страните, като вземе предвид всички уговорки на договора и неговата цел; нееквивалентността на насрещните престации по договор равносилна ли е на липса на престация и винаги ли нееквивалентността на престациите води до накърняване на добрите нрави; може ли нищожността на договор да бъде обусловена от факти, настъпили след сключването му/напр. сбъдване на уговорено с договора условие/, или тя е винаги изначална; длъжен ли е въззивният съд, в съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК, да подложи на самостоятелна преценка всички събрани по делото доказателства, включително свидетелските показания, събрани пред първата инстанция; трябва ли съдът служебно да назначи вещо лице, когато не притежава специални знания по въпрос, който е от значение за изхода на спора; нееквивалентността на насрещните престации по алеаторен договор накърнява ли добрите нрави като по отношение по последния въпрос твърди, че разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В подкрепа на твърденията си е посочил и представил преписи от следните съдебни актове: решение № 119 от 22.03.2011 г. по гр.д. № 485/2011 г. на ВКС, І г.о., решение № 75 от 20.06.2016 г. по т.д. № 1608/2015 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 24 от 09.02.2016 г. по гр.д. № 2419/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 452 от 25.06.2010 г. по гр.д. № 4277/2008 г. на ВКС, І г.о., решение № 357 от 06.01.2015 г. по гр.д. № 1217/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 285 от 28.09.2011 г. по гр.д. № 1033/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 113 от 31.05.2012 г. по гр.д. № 1677/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 261 от 05.06.2015 г. по т.д. № 2857/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 51 от 23.06.2016 г. по гр.д. № 3471/2015 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 186 от 02.07.2015 г. по гр.д. № 4465/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 57 от 16.04.2013 г. по гр.д. № 871/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК.

Ответникът по касационната жалба И. С. С. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Г. Х. от АК-С. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поддържа, че поставените правни въпроси, които са относими по спора, с обжалваното решение са разрешени съобразно практиката на ВКС. Излага съображения и по съществото на спора в подкрепа правилността на обжалваното решение.

Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] не е изразил становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид, че решението е въззивно, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 79 и чл. 86 ЗЗД, с цена над 5 000 лв. намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е редовна.

В обжалваното решение въззивният съд е приел, че между ищеца Д. Д. и ответника И. С. на 16.03.2011г. е сключен договор за посредничество, по силата на който ответникът И. С. е възложил на ищеца Д. Д. да му предложи правоспособно лице архитект И. Б. от [фирма], с което възложителят да сключи договор за изготвяне на проект за изменение и/или преработка на съществуващ такъв за остъкляване на тераса към апартамент, с оглед получаване на разрешение за строеж и/или заместващ документ от общината, което изпълнителят следва да извърши в срок до 01.05.2011г. В чл.7 от договора е предвидено, че даже възложителят да не подпише договор с предложеното от изпълнителя правоспособно лице – архитект, задължението се счита изпълнено и възложителят дължи договорената цена. Същевременно чл. 9 обуславя нейното плащане в случай на подписан договор с архитект, от одобряване на изготвения проект и издаване на разрешение за строеж и/или заместващ документ. Според чл.6 и чл.10 от договора, общото възнаграждение възлиза на 8 000 евро, от които 500 евро са платими в деня на сключване на договора с архитект, а остатъкът от 7 500 евро – при издаване на разрешение за строеж и/или заместващ документ. Приел е, че с договор за поръчителство от 15.06.2011г., ответникът [фирма] се задължил спрямо кредитора – ищеца Д. Д., в съответствие с чл. 138 и сл. ЗЗД, да отговаря солидарно с ответника И. С. за изпълнението на всички негови задължения по договора от 16.03.2011г., включително за плащане на възнаграждението, както и че е безспорно изпълнението на задължението от изпълнителя, съгласно чл.7 и чл.9 от договора. Правоспособното лице е посочено още в самия договор – арх. И. Б. от [фирма], като за остъкляване на терасата е издадено е разрешение за строеж № 41/21.04.2011г. от главния архитект на СО, район „Т.“. Подадената срещу него жалба от ищеца по делото Д. Д. е отхвърлена със заповед № ДК-10-ЮЗР-120/11.08.2011г. на началника на РДНСК – Югозападен район, която е влязла в сила. Съдът е приел за основателно предявеното с отговора на исковата молба възражение за нищожност на договора от 16.03.2011г., на основание чл.26, ал.1, предл. 3 ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави, с оглед несправедливото несъответствие между уговореното възнаграждение от общо 8 000 евро и насрещното задължение, изчерпващо се с посочване на архитект, който да изготви проект за изменение на вече съществуващ такъв за остъкляване на тераса към апартамент, тъй като изпълнението не изисква специални знания, нито полагането на някакви съществени усилия и проучвания. В тази връзка е приел, че спрямо изпълнението на подобна несложна посредническа услуга през 2011г., за когато е известен ниският ръст на пазарните аналози, предвид финансовоикономическата криза в страната, уговореното възнаграждение от 8 000 евро е многократно завишено. Същото би следвало да бъде не по-голямо от 500 евро, каквато сума безспорно е изплатена на ищеца при подписване на договора. Поради явно и съществено нарушения принцип за обективна еквивалентност на насрещните престации, до степен на накърняване в най-висока степен на обществения критерий за почтеност, добрите нрави и практиката, установена при сходни сделки, на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, е приел, че договорът е нищожен. Разпоредбата е от обществен интерес и намира приложение спрямо всички фактически състави, включително при търговските сделки, съгласно препращащия чл. 288 ТЗ. Изключително голямата разлика между насрещните престации е равносилна на липса на престация от страна на изпълнителя. Затова прокламираната в чл. 9 ЗЗД свобода на страните при договарянето, в случая превишава рамките на своето ограничение от моралните принципи, като в тази насока се е позовал и на задължителна съдебна практика. Приел е, че поради липса на правновалидна облигационна обвързаност между насрещните страни, исковете за сумата 7 500 евро - остатък от възнаграждението по главницата и сумата 2 250 евро – мораторна лихва, следва да се отхвърлят като неоснователни.

Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В разглеждания случай жалбоподателят се позовава на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По първите три правни въпроса от материално естество, които са риторични и с общо теоретичен характер, касационното обжалване не следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като така както са формулирани от касатора, в случая те не се явяват обуславящи за изхода на делото, поради което по тях не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Независимо от това обаче, в обжалваното решение въззивният съд е изложил подробни мотиви, тълкувайки договорните клаузи, че в случая сключеният между страните договор за посреднически услуги от 16.03.2011г. е нищожен на основание чл.26, ал.1, предл. 3 ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави, с оглед несправедливото несъответствие между уговореното възнаграждение от общо 8 000 евро и насрещното задължение, изчерпващо се с посочване на архитект, който да изготви проект за изменение на вече съществуващ такъв за остъкляване на тераса към апартамент, тъй като изпълнението не изисква специални знания, нито полагането на някакви съществени усилия и проучвания. В тази връзка е приел, че спрямо изпълнението на подобна несложна посредническа услуга през 2011г., за когато е известен ниският ръст на пазарните аналози, предвид финансовоикономическата криза в страната, уговореното възнаграждение от 8 000 евро е многократно завишено, като същото би следвало да бъде не по-голямо от 500 евро, каквато сума безспорно е изплатена на ищеца при подписване на договора.

По поставените процесуални въпроси също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като приетото от въззивния съд не е в противоречие със задължителната съдебна практика, в т.ч. и тази, посочена от касатора. В съответствие с нея, при постановяване на въззивното решение съдът, с оглед правомощията си по чл. 269 ГПК, е извършил самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал по делото и е направил своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като е приел, че договорът за посреднически услуги, сключен между страните, е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, поради явно и съществено нарушения принцип за обективна еквивалентност на насрещните престации, до степен на накърняване в най-висока степен на обществения критерий за почтеност, добрите нрави и практиката, установена при сходни сделки. По въпроса за служебно назначаване на експертиза/чл. 195, ал. 1 ГПК/ с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС в т. 3 се приема, че въззивният съд е длъжен да събере доказателства, които се събират служебно (експертиза, оглед освидетелствуване) само, ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В процесния случай не са били налице посочените в тълкувателното решение предпоставки, които да породят задължение за въззивния съд служебно да допусне експертиза, още повече, че не са били необходими някакви специални знания, каквито съдът не притежава, за да се стигне до правния извод за нищожност на договора на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, в каквато насока е изложил подробни мотиви. По последния правен въпрос от материално естество, за който касаторът твърди, че разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, а именно - нееквивалентността на насрещните престации по алеаторен договор накърнява ли добрите нрави, също не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като се поставя за първи път пред касационната инстанция и не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд, чието решение е предмет на касационната проверка, поради което не се явява обуславящ за изхода на спора и по него не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В тази връзка релевираните в изложението твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, тъй като касаят правилността на обжалваното въззивно решение при разглеждане на касационната жалба по същество и не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 9260 от 21.12.2016 г. по в.гр.д. № 11604/2016 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен състав, по касационна жалба с вх. № 15840 от 07.02.2017 г. на Д. С. Д. от [населено място].

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: