№ 665

С., 07.08. 2017 година

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи юни, през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА

ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 1660 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. Т. Б. от АК-П., против въззивно решение № 488 от 23.01.2017 г., постановено по в.гр.д. № 9172/2016 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Г въззивен състав, с което като е отменено изцяло решение от 17.05.2016 г. на Софийски районен съд, І ГО, 28 състав, постановено по гр.д. № 72250/2015 г., е развален договор за покупко-продажба на моторно превозно средство от 12.06.2014 г., сключен между [фирма] като продавач и Л. П. Л. като купувач, с който продавачът прехвърля собственост на лек автомобил марка Мерцедес А 150, с рама WDD1690311J084305 срещу сумата от 7900 лв., на основание чл. 190, ал. 1 ЗЗД и [фирма] е осъден да заплати на Л. П. Л. сумата от 7 900 лв., на основание чл. 55, ал.1, пр. 3 ЗЗД, ведно с законната лихва от подаване на искова молба – 17.03.2015 г. до окончателното изплащане на сумата и деловодни разноски. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са уважени предявените искове с правно основание чл. 190, ал.1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора, решени в противоречие с практиката на ВКС, както и разрешаването на които е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси са: каква следва да е отговорността на продавача в настоящия казус – за евикция, уредена в чл. 187 – 192 ЗЗД, или за недостатъци на вещта, уредена в чл. 193 – 199 ЗЗД, съответно коя е приложимата давност по отношение на исковете на купувача; възможно ли е владелецът купувач да бъде отстранен чрез съдебна евикция от владението върху закупената вещ и трети лица притежават ли някакви части от правото на собственост върху автомобила; или в случая е закупена вещ с недостатъци, които намаляват нейната цена или нейната годност за обикновено или за предвиденото в договора употребление. Позовава се и представя съдебна практика по поставените въпроси с твърдението, че приетото от въззивния съд й противоречи, както следва: решение № 547 от 07.07.1993 г. по гр.д. № 1622/1992 г. на ВС, V г.о., ТР № 88 от 28.02.1984 г. на ОСГК на ВС, ТР № 33 от 01.11.1973 г. по гр.д. № 3/73 г. на ОСГК на ВС и ТР № 54 от 23.06.1986 г. по гр.д. № 21/86 г. на ОСГК на ВС, които съгласно приетото разрешение в т. 3 на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, обосновават наличието на основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Л. П. Л. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Н. М. от АК-Стара З., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за неоснователност на касационната жалба, както и за липсата на основанията за допускането й до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :

Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – уважени искове с правно основание чл. 190, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.

За да уважи предявените искове с правно основание чл. 190, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, въззивният съд е приел, че между страните по делото е сключен договор за покупко-продажба на моторно превозно средство от 12.06.2014 г., с който продавачът [фирма] прехвърля собственост на лек автомобил марка Мерцедес А 150, с рама WDD1690311J084305, срещу сумата от 7900 лв., а купувачът Л. П. Л. се задължава да плати посочената цена, което е сторил на 12.06.2014 г., видно от представената фактура и РКО. Приел е, че при регистрацията на автомобила се установило, че двигателят, монтиран на автомобила, се издирва от краден автомобил през 2009 г., поради което автомобилът е предаден на органите на МВР с протокол за доброволно предаване на 24.06.2014 г. От представените по делото постановление от 25.11.2014 г. на Районна прокуратура Стара З. и от постановление от 08.01.2015 г. на Районна прокуратура С. се установява, че двигателят в процесния автомобил е бил създаден за друг автомобил, за който има данни, че е бил откраднат, за което се води досъдебно производство в СРП и процесният автомобил не е предаден на ищеца, а е задържан като веществено доказателство. Приел е, че ищецът е изпратил до ответното дружество две нотариални покани като с първата му е предложил да сключат споразумение за прекратяване на договора, а с втората покана ищецът е заявил, че разваля договора.

При тези, установени по делото фактически данни, въззивният съд е приел от правна страна, че в случая са предявени два обективно кумулативно съединени иска - конститутивен иск по чл. 190, ал.1 ЗЗД във вр. чл. 87, ал. 3 ЗЗД и осъдителен иск по чл. 55 ЗЗД. Приел е, че в случая в исковата си молба ищецът иска връщане на даденото поради неизпълнение от страна на продавача да му прехвърли правото на собственост на автомобила, което да не е обременено от права на трети лица, като в искането за връщане на даденото поради неизпълнение на договора, имплицитно се съдържа и искането договорът да бъде развален, като при частична евикция развалянето на договора може да стане само по съдебен ред. В тази връзка е приел, че искът по чл. 190, ал. 1 ЗЗД е основателен, тъй като между страните е бил сключен валиден договор за покупко-продажба на МПС, двигателят на което е собственост на друго лице, а не на продавача, тъй като е произведен и монтиран в друго МПС, което е било откраднато. Съдът е приел, че в случая е налице частична евикция, тоест част от вещта - нейният двигател, не е собственост на продавача. Отговорността на продавача не зависи от това дали той е знаел, че двигателят е бил откраднат, тоест е чужда вещ, и е бил монтиран в продаваното от него МПС, което изрично е посочено в чл. 188 ЗЗД. Няма данни купувачът да е знаел, че двигателят в автомобила не е собственост на продавача към момента на сключване на процесния договор, като съгласно разпоредбата на чл. 192 ЗЗД продавачът отговаря за частична евикция дори и когато е уговорил да не отговаря за съдебно отстранение в договора. Приел е, че за да се използва един лек автомобил той следва да бъде регистриран, но за да се извърши регистрацията му се изисква съответствие между номерата на рама и двигател на лекия автомобил, като в конкретния случай е отказана регистрация на процесния автомобил поради установеното несъответствие между номера на рамата и номера двигателя на лекия автомобил. При това положение автомобилът дори да е собственост на купувача, то той не може да бъде регистриран, поради което не може да бъде използван съобразно законовите изисквания. Нещо повече, двигателят е чужда вещ, която подлежи на възстановяване на истинския собственик след приключване на наказателното производство. Приел е, че са налице предпоставките на чл. 190, ал.1 ЗЗД, за да бъде уважен искът за съдебно разваляне на сключения договор за продажба на МПС, тъй като купувачът не би сключил договора, ако знаеше, че в лекия автомобил има краден двигател и няма да може да го използва по предназначение. Приел е, че в случая не се касае до недостатък на вещта по см. на чл. 193 и сл. ЗЗД, тъй като не е налице явен или скрит физически или механичен дефект на автомобила, а е налице правна пречка новият собственик да встъпи в правата си и да ползва автомобила по предназначение, поради неизпълнение на задължението на продавача да му прехвърли собствеността върху цялата вещ. Съдът е приел, че в случая е налице хипотеза на частична евикция, тъй като част от вещта – двигателят на автомобила, е собственост на трето лице, а не на продавача и правото на купувача по чл. 190 ЗЗД да развали договора по съдебен ред се погасява с пет годишна давност, съгласно чл. 87, ал. 5 ЗЗД. Тя е започнала да тече от сключване на процесния договор –12.06.2014 г., исковата молба е подадена на 17.03.2015 г, поради което давността е прекъсната преди да е изтекла, като кратките давностни срокове по чл. 197 ЗЗД са приложими само към хипотезата на чл. 193 връзка с чл. 195 ЗЗД, какъвто безспорно не е настоящият случай. Приел е за основателен искът по чл. 190, ал. 1 ЗЗД за разваляне на договора по съдебен ред поради частична евикция, поради което и на основание чл. 88 ЗЗД възникналото облигационно правоотношение се заличава с обратна сила, а даденото по облигационното правоотношение подлежи на връщане, поради което и на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е приел, че платената цена от купувача на продавача следва да бъде върната, тъй като е дадена на отпаднало основание, който иск също е уважен като основателен.

Поставените материалноправни въпроси са свързани с квалификацията на спорното право и по конкретно - каква следва да е отговорността на продавача в настоящия казус – за евикция, уредена в чл. 187 – 192 ЗЗД, или за недостатъци на вещта, уредена в чл. 193 – 199 ЗЗД, съответно коя е приложимата давност по отношение на исковете на купувача; възможно ли е владелецът купувач да бъде отстранен чрез съдебна евикция от владението върху закупената вещ и трети лица притежават ли някакви части от правото на собственост върху автомобила; или в случая е закупена вещ с недостатъци, които намаляват нейната цена или нейната годност за обикновено или за предвиденото в договора употребление, но така както са формулирани, същите не се явяват обуславящи за изхода на делото, поради което по тях не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, съгласно даденото разрешение в т. 1 на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Това е така, тъй като разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. На тези въпроси по същество въззивният съд е дал отговор, който е в съответствие със закона и трайната съдебна практика, свързана с приложението на чл. 190, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Именно в съответствие с установената задължителна съдебна практика, на която се е позовал въззивният съд, той е приел, че в случая с оглед заявеното в исковата молба са предявени два иска – конститутивен по чл. 190, ал. 1 ЗЗД и осъдителен по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като искът по чл. 190, ал. 1 ЗЗД е основателен, тъй като между страните е бил сключен валиден договор за покупко-продажба на МПС, двигателят на което е собственост на друго лице, а не на продавача, тъй като е произведен и монтиран в друго МПС, което е било откраднато. Налице е частична евикция, тъй като основна част от вещта - нейният двигател, не е собственост на продавача, а на трето лице и не се касае за нейни недостатъци по см. на чл. 193 и сл. ЗЗД, като правото на купувача по чл. 190 ЗЗД да развали договора по съдебен ред се погасява с пет годишна давност, съгласно чл. 87, ал. 5 ЗЗД и тъй като не се касае за недостатъци на вещта по см. на чл. 193 и сл. ЗЗД, то и в случая са неприложими кратките давностни срокове по чл. 197, ал. 1 ЗЗД, поради което и посочената от касатора съдебна практика е неприложима в настоящия случай и приетото от въззивния съд не й противоречи. В тази връзка в изложението към касационната жалба е посочено, но не е обосновано наличието на основанието за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, изразяващо се в необходимостта от еднообразно тълкуване на закона по повод противоречива или непоследователна практика на Върховния касационен съд във връзка с приложението на чл. 190, ал. 1, чл. 87, ал. 3, чл. 193 и сл. и чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, или от преодоляване на погрешна постоянна практика по приложението на посочените законови текстове. Въззивното решение е постановено в съответствие с трайно установената и безпротиворечива съдебна практика по приложението на чл. 190, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, поради което не е налице приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното му обжалване.

Следва да се отбележи, че така както са поставени правните въпроси, те са свързани с обосноваността на обжалвания акт, а твърдения, които касаят евентуална неправилност на въззивното решение, изразяващи се в необоснованост, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, е основание за касирането му по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като същото бъде допуснато до касационен контрол, пред каквато хипотеза, с оглед изложеното по-горе, не сме изправени.

Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 2 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.

При този изход на делото пред настоящата инстанция, на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски за касационното производство размер на 750 лв. адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 10.04.2017 г.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 488 от 23.01.2017 г., постановено по в.гр.д. № 9172/2016 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Г въззивен състав, по касационната жалба вх. № 30271 от 08.03.2017 г. на [фирма] [населено място].

ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на Л. П. Л. от [населено място] направените разноски по делото за касационното производство в размер на 750 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: