О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№. 746

гр. София, 06.12.2017 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА

като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№2868 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на В. Н. В. срещу определение №2608 от 04.08.2017 г. по ч.гр.д.№3825/2017 г. на САС. С обжалваното определение е потвърдено разпореждане от 18.01.2017 г. по гр.д.№400/2012 г. на СГС, с което е върната въззивна жалба вх.№1884/09.01.2017 г. срещу постановеното по делото решение от 16.07.2014 г., подадена от И. Н. В., на чието място е била конституирана наследницата й В. Н. В..

В жалбата са наведени доводи за неправилност на обжалваното определение, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС: 1. Допустимо ли е да се приложи чл.41, ал.2 от ГПК, ако данните, че лицето е напуснало адреса се отнасят до предишен адрес по делото, но липсват такива данни за последния посочен от страната адрес по делото. 2. Имат ли обвързваща доказателствена сила отбелязванията на връчителя, добавени или отразени след удостоверителния му подпис по смисъла на чл.44, ал.1 от ГПК.

Ответникът по частната касационна жалба – [фирма] не заявява становище.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че са положени всички необходими усилия, за да бъде връчен препис от първоинстанционното решение на ответницата И. Н. В. /на чието място е била конституирана наследницата й В. Н. В./, като първоинстанционният съд е постановил неколкократно изпращане на съобщение до посочената ответница и на двата известни по делото адреса – този на [улица], ет.2, ап.7, както и този на [улица], ет.3, ап.6 /посочен в молба от И. В. с вх. № 58492/14.05.2014 г./. Тъй като от първия адрес съобщенията /включително и съобщението от 18.07.2014 г., върнато в цялост с отбелязване от призовкаря от 07.08.2014 г., че лицето живее на адрес [улица], ет.3, ап.6/ са върнати с отбелязване, че лицето не живее на адреса, а от втория адрес, съобщението от 11.08.2014 г., е върнато с отбелязване от 20.10.2014 г., че адресът е посещаван в рамките на 1 месец /на 13.08, 16.09, 01.10/, но лицето или живущи на адреса не са открити, съставът на САС е изложил съображения, че прилагането на последиците на чл. 41, ал. 2 ГПК, извършено от СГС, е правилно – ответницата не е изпълнила задължението си по чл. 41, ал. 1 ГПК, при отсъствие повече от един месец от адреса, който е съобщила или на който й е връчено съобщението, да уведоми съда за новия си адрес. В този смисъл въззивният съд е достигнал до извод, че подадената на 05.01.2017 г. въззивна жалба е следвало да бъде върната като просрочена, поради което е потвърдил обжалваното първоинстанционно разпореждане.

Настоящият състав намира, че обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като формулираните в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК въпроси не са обусловили решаващата воля на въззивния съд.

С първия от тях се предпоставя възприето от въззивния съд становище, че липсват данни страната да е отсъствала повече от един месец от последния посочен от нея адрес по делото. Както бе посочено обаче, в обжалваното определение изрично е прието, че с оглед удостоверяването /за трикратни посещения в рамките на периода 13.08.2014 г. – 01.10.2014 г. и неоткриване на лицето или живущи на адреса/, извършено от длъжностното лице връчител в изпратеното /до последния посочен от страната адрес по делото/ съобщение от 11.08.2014 г., е налице хипотезата на чл.41, ал.2 от ГПК – страната отсъства повече от един месец от адреса, който е съобщила по делото и не е изпълнила задължението си по чл.41, ал.1 от ГПК да уведоми съда за новия си адрес. Доколко изводите на въззивния съд са обосновани е въпрос, свързан с правилността на определението, която обаче не е основание за допускане на касационно обжалване.

По втория от въпросите /поставен с оглед установеното от въззивния съд обстоятелство, че страната е напуснала адреса, находящ се на ул.М. Д./, липсва произнасяне в обжалваното определение – съдът не е обсъждал наличието или липсата на подпис под удостоверителното изявление на връчителя в съобщението от 09.09.2014 г. /на чиято липса се позовава частният касатор/, още повече, че изводът за напускане на посочения адрес е направен и с оглед находящите се по делото молба от И. В. с вх. №58492/14.05.2014 г. /в която, както бе отбелязано, се сочи новия й адрес/ и съобщение от 18.07.2014 г. /от което е видно, че информацията за напускането на адреса е дадена от настоящия частен касатор/, като всъщност фактът на напускане на визирания адрес се признава и в частната касационна жалба.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №2608 от 04.08.2017 г. по ч.гр.д.№3825/2017 г. на САС.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

Ключови думи
No law branches!