О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 685

София,06.12.2017 година

Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 14.11.2017 година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА

като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА

т.дело № 1852 /2017 година

за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на „РИФ 2003”Е., [населено място] против въззивно решение на Пловдивския апелативен съд № 109 от 26.04. 2017 год., по в.т.д.№ 118/2017 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Пазарджишкия окръжен съд № 165 от 29.12.2016 г., по т.д. № 147/2014 г. за отхвърляне на предявените от настоящия касатор, като ищец, срещу „ЗЕНИТ-Г.” Е., [населено място] обективно кумулативно съединени искове по чл.286, във вр. с чл.288 ТЗ, във вр. с чл.79 ЗЗД и чл.82 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата общо от 643 303.20 лв., формирана от 25 010.00 лв. - възнаграждение за извършената от ответника работа; 618 293.20 лв., част от пропусната полза за реализиране на печалба от продажбата на конкретно посочени недвижими имоти, находящи се в м. „А.”, в землището на [населено място], общ. П. в общ размер от 2 500 000.00 лв., в резултат на неизпълнено задължение по договор № 047/05.08.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба до окончателното и изплащане.

С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила на чл.271 ГПК, на чл.269 ГПК и на чл.299, ал.1 ГПК - касационно основние по чл. 281, т.3 ГПК.

Основно касаторът възразява срещу процесуалната законосъобразност на извода на въззивния съд, че въпросът за договорното неизпълнение на ответника по чл.4, ал.4 от процесния договор е разрешен с влязло в сила решение между същите страни по т.д.№ 104/2013 г. на Пазарджишкия окръжен съд, въз основа на който е прието, че по правопораждащия факт на предявения иск е формирана сила на пресъдено нещо и в нарушение на чл.271 ГПК основополагащи за настоящия правен спор факти са оставени без обсъждане.

В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определения за обуславящ изхода на делото въпрос на процесуалното право, а именно: „ Следва ли съдът да зачете СПН на решение, постановено между същите страни за правоотношение, възникнало от същия юридически факт, когато с исковата молба по втория процес са въведени нови факти, които не са били включени в предмета на делото по първоначалния процес и тези нови факти са обусловили нов петитум, различен от този по първия процес?”

Като израз на поддържаното противоречие с практиката на ВКС са цитирани решения на ВКС по чл.290 и сл. ГПК: № 89 от 11.07.2011 г., по т.д.№ 716/2010 г. на І т.о.; № 43 от 14.04.2013 г., по гр.д.№ 421/13 г. на ІІ г.о.; № 50 от 08.05.2014 г., по гр.д.№ 6235/2013 г. на ІІ г.о.и №378 от 28.07.2010 г., по гр.д.№ 148/2009 г. на ІV г.о.;

Ответникът по касационната жалба, в срока по чл.287, ал.1 ГПК, е възразил по искането за достъп до касация, излагайки подробни писмени съображения за неговата неоснователност. При условията на евентуалност е възразил и срещу въведените касационни основания.

Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол , по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.

Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че единствено спорния по делото и преюдициален за изхода на същото правен въпрос дали ответникът „ЗЕНИТ-Г.” Е. е изпълнил или виновно не е изпълнил задължението си по чл.4, ал.4 от безспорно сключения между страните договор № 47/05.08.2005 г. да информира писмено ищцовото дружество - възложител относно хода на изпълнение на възложената му услуга и писмено да го уведоми за постигнатия резултат е разрешен с влязлото в сила решение на Пазарджишкия окръжен съд №115 от 09.10.2013 г., по т.д.№ 104/2013 г., поради което обхванат от силата не пресъдено нещо, не подлежи на пререшаване.

Изложени са съображения, че доколкото предмет на приключилото съдебно производство по т.д.№ 104/2013 г. на Пазарджишкия окръжен съд е било притезанието на ищеца по същото –„ЗЕНИТ -Г.” Е., настоящ ответник, срещу сегашния ищец „РИФ 2003” Е., в качеството му на ответник, за заплащане на част от дължимото, но незаплатено на изпълнителя възнаграждение по същия сключен между страните договор № 47/2008 г., а единственото фактическо и правно възражение на възложителя за неговата недължимост, поради виновно неизпълнение на договорното му задължение по т.4, ал.4, е счетено за неоснователно от решаващия състав на Пазарджишки окръжен съд, който оставяйки го без уважение е присъдил претендираните суми, то въпросът за неизпълнение на това конкретно задължение на изпълнителя „ЗЕНИТ-Г.” Е. по процесния договор, като част от фактическия състав, на който се основава предявеното понастоящем субективно право, не подлежи на ново решаване, съобразно процесуалното правило на чл.299, ал.1 ГПК.

Допълнително в подкрепа на възприетото разрешение, решаващият състав на Пловдивския апелативен съд е посочил изричното твърдение на настоящия ищец „РИФ 2003” Е., че именно присъдената по предходното дело и вече платена от него сума от 25 010 лв., представляваща признато от Пазарджишкия окръжен съд за дължимо на ответника по настоящия правен спор „ЗЕНИТ-Г.” Е. възнаграждение по договор № 47/2008 г., се явява и претърпяната от него, като възложител, загуба настъпила в резултат на длъжниковото неизпълнение на чл.4, ал.4 от този договор. Следователно отреченото със сила на пресъдено нещо неизпълнение на чл.4, ал.4 от процесния договор от страна на длъжника, за което се твърди, че е обусловило и претендираната от дружеството –възложител вреда, изразяваща се в пропусната полза в размер на 2 500 000 лв., според П. по необходимост предопределя и крайния отрицателен за предявените осъдителни искови претенции, правен резултат по настоящето дело.

Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение позволяват да се приеме, че поставеният от касатора процесуалноправен въпрос не обосновава общата главна предпоставка за достъп до касация.

Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение този, който включен в предмета на спора, индивидуализиран с основанието и петитума на предявения иск, е обусловил решаващата правна воля на въззивния съд, а чрез нея и крайния изход на делото. Следователно значимият въпрос на материалното и/или процесуално право трябва да е относим към формирането на решаващите правни изводи в обжалвания съдебен акт, но не и към неговата правилност, към възприемане на фактическата обстановка от състава на въззивната инстанция или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

В случая отговорът на формулирания от касатора процесуалноправен въпрос предпоставя извършването на проверка от касационната инстанция на правилността на извода на П., че въпросът за конкретното изпълнение или виновно неизпълнение на договорното задължение на изпълнителя по чл.4, ал.4 от процесния договор между страните е обхванат от обективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебното решение на Пазарджишкия окръжен съд, постановено по т.д.№ 104/2013 г., което не е предмет на производството по чл.288 ГПК.

Изрично при обосноваване на изградения правен извод, че преюдициалният и на двата иска – по приключилото т.д.№ 104/2013 г. на ПОС и по настоящето т.д.№ 118/17 г. на П., правен въпрос – дали ответникът „ЗЕНИТ-Г.” Е., в качеството му на изпълнител, е изпълнил задължението си по чл.4, ал.4 от сключения с ищеца – възложител „РИФ 2003”Е. договор № 47/2008 г. не подлежи на пререшаване, поради императивно установената с чл.299, ал.1 ГПК забрана, въззивният съд се е позовал на пълен идентитет между единственото заявено и поддържано в исковата молба и в хода на процеса фактическо твърдение за длъжниковото неизпълнение, изразяващо се в конкретното посочено бездействие с вече разгледаното правоотричащо възражение за същото неизпълнение на договорно задължение на търговеца - изпълнител, въведено в процеса по предходното т.д.№ 104/2013 г..

Следователно така поставеният от касатора правен въпрос е и некоректен, доколкото въззивната инстанция въобще не е приела, че с исковата молба по настоящето дело са въведени нови фактически твърдения за вида и характера на длъжниковото неизпълнение на чл.4, ал.4 от процесния договор, които да не са били включени в предмета на делото по предходния процес за заплащане на уговореното възнаграждение на изпълнителя. Предвид приетата в обжалвания съдебен акт трансформация на правоотричащото възражение за неизпълнение на конкретното договорно задължение в основание за предявяване на претенцията за присъждане на обезщетение за вреди и пропуснати ползи от същото това неизпълнение, отречено да е основателно с влязло в сила решение, твърдяното от касатора различие в петитум на двете искови молби се явява ирелевантно. Що се касае до обосноваността и процесуалната законосъобразност на извършената от П. преценка на отделните факти и обстоятелства, то като подлежаща на инстанционен контрол при допуснато касационно обжалване същата е ирелевантна за общото основание за достъп до касация.

При липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК не се формира противоречие между решаващите изводи на въззивния съд в постановения от него съдебен акт и другите съдебни актове, на които касаторът се позовава, тъй като между тях липсва идентичен правен въпрос, който да бъде предмет на произнасянето им, поради което те не подлежат на обсъждане.

Единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че позоваването на отделните цитирани в касационната жалба абзаци от задължителна практика на ВКС също е извършено некоректно. Пример за това е цитатът на решение № 378 от 28.07.2010 г., по гр.д.№ 148/2009 г. на ІV г.о.. В същото наистина е посочено, че по предмета на делото съдът се произнася в диспозитива на решението, а по преюдициалните правоотношения –в мотивите и затова мотивите на решението не се ползват със сила на пресъдено нещо, но изграденият краен правен извод е, че съществено е не мястото в решението, където съдът се е произнесъл по съществуването на правоотношението, а дали то е включено в предмета на делото. Явно е, че тази втора част от абзаца, който е цитирал в касационната си жалба, касаторът не само е „спестил”, но не е съобразил и същността му.

При този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК на насрещната по касационната жалба страна следва да бъдат присъдени претендираните в срока по чл.287, ал.1 ГПК деловодни разноски, формирани от реално заплатено, съгласно приложените по делото писмени доказателства- договор за правна защита и съдействие от 29.06.2017 г. и извлечение от банкова сметка при [фирма], адвокатско възнаграждение на адв.П.К. в размер на 18 080 лева, неоспорено по реда на чл.78, ал.5 ГПК.

Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 109 от 26.04. 2017 год., по в.т.д.№ 118/2017 г., по описа на с.с..

ОСЪЖДА „РИФ 2003”Е., [населено място] да заплати на „ЗЕНИТ-Г.” Е., [населено място] сумата 18 080 лв./ осемнадесет хиляди и осемдесет лева/,деловодни разноски за настоящето производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: