currdb:
Определение №1137/06.12.2017 по дело №1983/2017 на ВКС, ГК, IV г.о.

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 1137

София,06.12.2017 г.

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1983 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Столичния инспекторат към Столична Община, представляван от директора В.П. Г., чрез юрисконсулт М. Т., против решение № 993 от 16 февруари 2017 г., постановено по в.гр.д. № 13823/2016 г. по описа на Софийския градски съд, в частта му, с която се потвърждава решение № 48021 от 10 юни 2016 г., постановено по гр.д. № 42280/2014 г. по описа на районния съд в [населено място], за признаване за незаконно и отмяната на извършено със заповед от 30.06.2014 г. уволнение на П. В. Г., с адрес в [населено място], за възстановяването му на работа на заеманата преди уволнението длъжност „младши инспектор” в сектор „Контрол на районните инспектори”, отдел „Оперативен контрол”, и за осъждането на касатора да заплати на Г. обезщетение от 3096 лева за оставането му без работа за периода 30.06-31.12.2014 г., ведно със законната лихва от предявяването на иска.

В касационната жалба се поддържат всички основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на обжалваното решение. Твърди се, че съдът не е приел представени по делото писмени доказателства от значение за разрешаването на спора, въпреки процесуалните нарушения в доклада на първата инстанция. Не е съобразено допълнително споразумение между страните, по силата на което в полза на работодателя е уговорен срок за изпитване, а преценката на работодателя за годността на служителя да извършва работата не подлежи на съдебен контрол. Според касатора новата трудова функция на ищеца – „младши инспектор” в сектор „Контрол на районните инспекторати”, е различна от функцията като „младши инспектор” в отдел „Общофункционален контрол”, за която е бил уговорен първият срок за изпитване. Сочи се и че времето, в което ищецът е бил в болничен или поради друга причина не е изпълнявал трудовите си задължения, се изключва от установения срок за изпитване, като се брои реално отработеното време, и затова, ако съдът беше изпълнил точно изискванията на чл. 146 ГПК или въззивният съд беше санирал процесуалния пропуск на първата инстанция с приемане на представените писмени доказателства за ползваните от ищеца отпуски, би достигнал до друг извод за спазване на съответния срок за прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставя правен въпрос, който според касатора е разрешен в противоречие с практиката на ВКС.

Ответникът П. В. Г., с адрес в [населено място], представляван от адв. С. Г., в отговор на касационната жалба сочи доводите си за липсата на основание за допускане на касационното обжалване.

От въззивния съд е прието за установено, че ищецът е започнал да изпълнява трудовите функции за новата длъжност на 20.11.2013 г., като липсват данни до изтичането на шестмесечния изпитателен срок на 20.05.2014 г. потестативното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение да е било упражнено, а такива действия са предприети на 30.06.2014 г., когато е издадена оспорената заповед. Въззивният съд сочи, че възражението, че изпитателният срок е продължен с времето, през което ищецът не е изпълнявал трудовите си задължения, е въведено едва с въззивната жалба – ползването от ищеца на платен годишен отпуск и отпуск поради временна неработоспособност не е заявено нито с отговора на исковата молба, нито до края на устните състезания пред първата инстанция, поради което е недопустимо във въззивната инстанция да се навеждат нови обстоятелства.

К. съд приема, че поставеният правен въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване.

Пита се дали при представени писмени доказателства пред въззивната инстанция, които са от значение за правилното разрешаване на спора, съдът е задължен да ги разгледа, като се поизнесе по тях, когато същите не са били представени пред първоинстанционния съд поради съществени процесуални нарушения на чл. 146 ГПК. Твърдението на касатора е, че разрешението на въпроса от въззивния съд е сторено в нарушение на решение № 108 по гр.д. № 814/2012 г., І г.о., решение № 54 по гр.д. № 3066/2013 г., ІV г.о., и решение № 253 по гр.д. № 1919/2010 г., ІV г.о. В сочените решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които страната не е представила пред първата инстанция вследствие липсата на указание от първата инстанция кои факти се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тях. В случая касаторът в качеството му на въззивник, е посочил, че ищецът е бил в законоустановен отпуск общо от 60 работни дни в рамките на срока за изпитване, като е посочил и доказателства за това свое твърдение, и е заявил, че докладът е бил непълен или неточен, след като посоченото за работодателя задължение е да докаже, че се е осъществило посоченото в уволнителната заповед основание. Твърдение за това, че срокът за прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл.71, ал. 1, вр. чл. 70, ал. 1 КТ не е спазен обаче не е направено (работодателят е избрал да подкрепи своята теза за правото си да сключи нова клауза за изпитване, предвид различния характер на новата трудова функция), и така подобни факти не са посочени, за да може първоинстанционният съд да укаже тежестта за доказването. Ето защо не може да се приеме, че докладът на първата инстанция е непълен или неточен, респективно – че е допустимо попълването на доказателствения материал от страна на работодателя чрез посочване на нови доказателства във въззивното производство. Тъй като твърдяната от касатора хипотеза – допуснато нарушение на съдопроизводствените правила от районния съд във връзка с доклада, не се установява, то поставеният правен въпрос не е обусловил изхода на спора.

Ответникът Г. претендира заплащане на разноски за касационната инстанция, но доказателства за сторени такива не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 993 от 16 февруари 2017 г., постановено по в.гр.д. № 13823/2016 г. по описа на Софийския градски съд, в обжалваната му част.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: