О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№703

София.22.12.2017 г.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ

ПЕТЯ ХОРОЗОВА

изслуша докладваното от съдия Татяна Върбанова

т.дело № 1688/2017 година

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 1036 от 04.05.2017 г. по т. д. № 1973/2016 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, трети състав, с което е потвърдено решение № 322 от 09.02.2016 г. по т. д. № 1973/2015 г. на Софийски градски съд, VІ-20 състав. С първоинстанционното решение е уважен предявеният от [фирма], ЕИК[ЕИК] срещу [фирма] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за сумата 34 133.70 лв., представляваща цена за достъп до електроразпределителна мрежа, платена съгласно фактури, издадени в периода 30.09.2012 г. – 30.06.2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 25.03.2015 г.

Касаторът поддържа доводи за недопустимост на въззивното решение поради липса на процесуална лигитимация на ищеца и поради произнасяне по непредявен иск.

В касационната жалба се твърдят и основанията за неправилност на атакуваното решение по чл.281, т.3 ГПК. Поддържа, че апелативният съд не е коригирал грешките на първата инстанция във връзка с доклада по чл.146 ГПК; отказал е да определени правната квалификация на възраженията на дружеството – ответник; пропуснал е: да открие и да оповести на страните приложимото европейско право и кои норми от него са приложими към фактите по спора; да посочи в мотивите си кои са материалноправните или процесуални норми, които причиняват ефект на обратно действие на решението на съда за отмяна на индивидуален административен акт върху правоотношенията, които са се зародили, развили и погасили при действието на предварителното му изпъълнение; да разгледа по същество възражението на дружеството - ответник за възмездност на услугата предоставяне на достъп поради направени разходи за осъществяването й; не е допуснал, квалифицирал и разгледал възражението за приложение на чл.292 от ТЗ към отношенията между производител и оператор на електроразпределителна мрежа; нарушил е задължението по чл.12 и чл.235 ГПК за обсъждане на всички доказателства и на доводите на ответника; превратно е тълкувал събраните доказателства и погрешно се е позовал на практика на ВКС по чл.290 ГПК. Според касатора, решаващият състав е дал погрешна правна квалификация на приложимата материалноправна норма; не е установил, тълкувал и приложил правилата на правото на ЕС; погрешно е приел, че производителят на електроенергия от ВЕИ не дължи заплащане на разходите на електроразпределителното дружество, направени за осъществяване и поддържане на неговия достъп до електроразпределителната мрежа; погрешно е приложил неприложима задължителна съдебна практика по чл. 290 ГПК; не е приложил нормата на чл. 292 ТЗ; нарушил е материалния закон при оценка на правното действие на Решение Ц-33 на ДКЕВР, с подробно развити съображения по всяко едно от релевираните оплаквания.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните групи въпроси:

1.1. Приложими ли са правилата на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета към актовете на ДКЕВР по чл. 36а, ал. 2 от ЗЕ за определяне на цената за достъп за производителите на електроенергия от ВЕИ до електропреносната и електроразпределителната мрежа на територията на Република България; 1.2. Следва ли чл. 16, параграф 3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на Директиви 2001/77/ЕО и 2003/З0/Е0 да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на Директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, § 4 от същата Директива; 1.3. Допустимо ли е при отсъствие на нормативен акт на вътрешното право, който да допуска изрично приложението на чл. 16, §4 на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета на територията на Република България, подобен правен резултат да се постига с 1) индивидуален административен акт на ДКЕВР или 2) отсъствието на такъв акт; 2.1. Допустимо ли е въззивният съд, който е констатирал неправилна правна квалификация на първоинстанционния съд, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, да откаже да оповести констатацията си на страните и да им даде възможност в състезателна процедура да упражнят правото си на ефективни правни средства; 2.2. Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив процес, закрепени в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание; 3.1. Допустимо ли и съдът да се позовава на казуални разрешения на ВКС, постановени в решения на ВКС по чл. 290 ГПК, по въпроси, стоящи вън от конкретния правен въпрос, за който е допуснато касационното производство по реда на чл. 288 ГПК; 3.2. Допустимо ли е да се формира задължително тълкуване по въпрос, който е различен от „темпоралното действие на отмяната на индивидуалния административен акт“; 3.3. Задължително ли е за съда тълкуването на цитираните съдебни решения, относимо към приложение на чл. 195 АПК по аргумент за противното към процесните правоотношения; 3.4. Задължително ли е тълкуването на съда в цитираните съдебни решения по отношение на правното значение на допуснатото по закон предварително изпълнение на индивидуален административен акт, което се явява законно изпълнително основание по смисъла на чл. 268 АПК; 4.1. Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл. 47, ал. 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, постановен по конкретно дело от Върховния касационен съд: който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа; който е задължителен за долустоящите съдилища и който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по-специално разпоредбата на чл. 16, пар. 3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл. 17 от Хартата за основните права и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС, е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа; 4.2. Допуска ли общностното право, и по-специално принципът на ефективност, съществуването на разпоредба като чл. 290 ГПК, така, както е тълкуван от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на Върховния касационен съд по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъпа на такава електрическа енергия до разпределителната мрежа; 5. Следва ли чл. 17, § 1 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, и този индивидуален административен акт впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение; 6.1. Определената от административния орган регулирана пределна цена на мрежовата услуга „достъп до електроразпределителната мрежа“ за производителите на електроенергия от ВЕИ ограничава ли страните по договора за мрежова услуга да уговарят като цена всяка стойност, намираща се в границите на пределната цена. Кое е императивното правило на закона, което постановява, че „конкретния размер на цената на услугата за достъп, предоставена по силата на сключения договор се определя винаги въз основа на административен акт – решение на КЕВР, поради което в случая волята на страните за свободно определяне и договаряне на цената на същата е заместена по силата на закона от решението на административния орган за нейния размер; 6.2. Може ли задължение за плащане по договор за достъп до електропреносна или електроразпределителна мрежа да има и друг, недоговорен източник (сложен фактически състав от договор или нещо друго или само смесен фактически състав) и ако може, кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане – договорът или юридическите факти с недоговорен произход; 6.3. Различава ли се основанието за плащане по двустранен възмезден договор от основанието на договора и ако се отличава, коя е правната норма, която регулира съществуването на такова отличие, какви са нейните хипотеза, диспозиция и правни последици; 7.1. Допустимо ли е реализиране на кондикционен иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание за договор с продължително или периодично действие, относимо към заплатените договорноустановени парични задължения до датата на отпадане на основанието; 7.2. Представлява ли предварителното изпълнение, допуснато от закона за изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие сделки; 7.3. Следва ли правото на ЕС, и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата; 7.4. Следва ли допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени на достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на еректроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система; 8. Отпадането на съществен елемент от договора за предоставяне на мрежова услуга поради отмяна с обратна сила на административен акт, който го определя, има ли правното действие на а) акт равнозначен на унищожаване или разваляне на договора или б) произвежда правното действие на незавършен фактически състав на договора; 9.1. Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи приложимата материалноправна норма, от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти; 9.2. Допустимо ли е съдът да не изпълни задълженията си да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, аргументите и доводите на страните във въззивната инстанция, както и да не обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор; 9.3. Допустимо ли е съдът да откаже изрично да разгледа и обсъди доводите на страните на основание задължителна съдебна практика по сходни казуси, която изключва възможността да бъде променен окончателният правен извод; 10.1. Допустимо ли е съдът да откаже да се съобрази с качеството на субекта (търговец) и да откаже да приложи правилата на втория квалифициращ търговската сделка критерий по чл. 286, ал. 2 и 3 ТЗ; Допустимо ли е, и при какви условия и предпоставки, съдът, вкл. без възражение от страната, да откаже да признае правното действие на обвързваща го презумпция (презумпции), каквато е тази по чл. 286 ТЗ; 10.2. Допустимо ли е съдът да откаже да приложи обвързващата го презумпция на чл. 292 ТЗ, когато между търговци, които се намират в трайни отношения помежду си, направеното търговско предложение за заплащане чрез специфициране на вида и цената на услугата в установен от закона данъчен документ – данъчна фактура с основание и размер на дължимото плащане, не бъде отхвърлено веднага, а задължението надлежно и своевременно изплатено.

В изложението се поддържа и въведеното в жалбата твърдение за недопустимост на производството, подробно мотивирано.

По отношение на въпросите, обособени в първата, втората и девета съставни точки се поддържа допълнителното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК; по отношение на въпросите в т. 3, 4, 5 и т.8 се поддържа наличието на допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК; по въпросите по т.6 и т.7 / в отделните части/ се поддържат всички основания по т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК; по първия съставен въпрос на т.10 от изложението касаторът счита, че са покрити критериите по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, а по втория въпрос – т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на приложената към изложението съдебна практика по всеки един от въпросите.

Заедно с касационната жалба е депозирана и молба за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз и за спиране на производството по делото във фазата на допускане на касационно обжалване. Касаторът е формулирал следните въпроси: 1. Следва ли чл. 16, § 3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на Директиви 2001/77/ЕО и 2003/З0/Е0 да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, § 4 от същата Директива; 2. Следва ли чл. 17, § 1 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, и този индивидуален административен акт в последствие е отменен с влязло в сила съдебно решение; 3. Следва ли правото на ЕС, и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата; 4. Представлява ли допуснато по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени за достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на еректроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система; 5. Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив съдебен процес, закрепени в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание; 6. Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл.47, ал.1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, поставен по конкретно дело от Върховния касационен съд : който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа; който е задължителен за долустоящите съдилища и който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по специално разпоредбата на чл. 16 § 3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл. 17 от Хартата на основните права и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС, е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа; 7. Допуска ли общностното право, и по специално принципа на ефективност, прилагането на разпоредба като чл. 290 ГПК, така както е тълкуван от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на Върховния касационен съд по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъпа на такава електрическа енергия до разпределителната мрежа.

Ответникът по касационната жалба – [фирма], чрез процесуалния си пълномощник, оспорва изцяло искането за допускане на касационно обжалване. В постъпилия по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор е изразено становище за липса на основание за отравяне на преюдициално запитване, както и за правилност на атакуваното въззивно решение, с искане за присъждане на разноски за настоящото производство.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – депозирана е от надлежна страна, при спазване на предвидения в чл.283 ГПК преклузивен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.

За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на предявения от [фирма] иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. трето от ЗЗД за сумата 34 133.70 лв., представляваща цена за достъп до електроразпределителната мрежа, заплатена от ищеца за периода 30.09.2012 г. – 30.06.2013 г., въз основа на договор за използване на разпределителната мрежа № 12000643854, определена съгласно Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, ведно със законната лихва от 25.03.2015 г., въззивният съд е приел, че независимо от възмездния характер на предоставената услуга предмет на договор от 30.01.2012 г., с отмяната на посоченото решение на ДКЕВР, определените с него цени за достъп до електропреносните и разпределителните мрежи следва да се приемат за изначално несъществуващи, тъй като са останали без валидно определен размер. Съобразявайки цитираната в решението практика на ВКС, създадена по реда на чл.290 ГПК, съобразно която влезлият в сила съдебен акт за отмяна на индивидуален административен акт има обратно действие и отменя последиците от решението на енергийния регулатор, е изведен извод за основателност на предявения иск за връщане на платените от ищцовото дружество суми за исковия период, въз основа на издадени от [фирма] фактури. Решаващият състав е счел, че отсъствието на определяема единствено по административен ред цена за тази услуга е равнозначно на отсъствие на основание за начисляването й в посочения размер като задължение на производителя на енергия от възобновяеми източници. При постановяване на атакувания съдебен акт съдебният състав е преценил релевантни за спора факти и доказателства, като е ползвал и предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност за препращане към мотивите на първата инстанция. Изложени са и съображения във връзка с правилността на определената от Софийски градски съд правна квалификация на исковата претенция.

Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Като неоснователни следва да се преценят доводите на касатора за вероятна недопустимост на атакуваното решение, тъй като въззивният съд е разгледал спора и е уважил иска на предявеното основание – чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД. Искът по чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД за връщане на платената цена за достъп до електроразпределителната мрежа след отмяната на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР от Върховен административен съд, с което са били определени временни цени за достъп, е допустим, с оглед и на формираната практика на ВКС, която настоящият състав споделя изцяло. В множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК – така например, решение по т.д.№ 332/2015г., І т.о., решение по т.д.№ 1592/2015г., І т.о., решение по т.д.№ 2727/2015г., ІІ т.о., решение по т.д.№ 2355/2015г., ІІ т.о., решение по т.д.№160/2015г., І т.о., решение по т.д.№2543/2015г., ІІ т.о., решение №190/22.12.2016г. по т.д.№2738/2015 г., ІІ т. о. и др., е застъпено становището, че : Влязлото в сила решение, с което е отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, /съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ/, има обратно действие; С отмяната на решението на регулаторния орган е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на цена за достъп, затова плащането на цената е лишено от основание и тя подлежи на връщане на основание чл.55 ал.1, предл.3 ЗЗД.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по конкретно формулираните от касатора въпроси. Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. Преобладаващата част от формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси не отговарят на посочените изисквания, доколкото по тях не са изведени значими за изхода на делото правни изводи, или въпросите са релевантни към поддържаните в жалбата основания за касиране по чл.281, т.3 ГПК.

Поставените от дружеството – касатор въпроси по т.1, т.2.2., т.4, т.5, т.7.3 и т.7.4., относими към тълкуването на норми от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година и на Хартата на основните права на Европейския съюз, не са обуславящи за изхода на спора, тъй като в мотивите към въззивното решение липсва произнасяне по тях. Затова тези въпроси ни биха могли да обосноват наличието на общия селективен критерий.

Общата предпоставка за допускане на касационно обжалване не е налице по въпросите по т.2.1. и по т. 3, тъй като те не съответстват на съобразителната част към решението. Напълно необосновано е съдържащото се във въпрос № 2.1. твърдение, че въззивният съд „е констатирал неправилна правна квалификация на първоинстанционния съд“. При постановяване на атакуваното въззивно решение не е изведен извод в такъв смисъл, а напротив, предявеният иск, квалифициран чл.55, ал.1, предл. трето от ЗЗД, е приет за основателен както от първата, така и от въззивната инстанция. В обжалваното решение липсва позоваване на практика на ВКС, попадаща в обхвата по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК/ в редакция преди влизане в сила на ЗИД на ГПК/ДВ бр.86/2017 г./, с оглед разясненията, дадени в цитирания по-горе акт на нормативно тълкуване.

Въпросите по т. 6.1. и по т. 10 следва да се преценят като ирелевантни към общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК. При постановяване на решението съдът е преценил постигнатата между страните изрична уговорка, обективирана в чл.24 от сключения договор за използване на разпределителната мрежа от производител, според която дължимата от производителя цена е в размер, определен от ДКЕВР. Изразено е становище, че по силата на облигационните отношения между страните електроразпределителното дружество предоставя достъп до мрежата, а производителят дължи подлежаща на административно регулиране цена, чието определяне според закона е от изключителната компетентност на ДКЕВР/в случая – за исковия период чрез Решение № Ц-33 от 14.09.2012 г., с което са определени временни цени за достъп до преносната и разпределителните мрежи/. С оглед на така изложените мотиви следва да се приеме, че произнасянето по първия въпрос предпоставя извършване на преценка за правилност на въззивното решение, която е недопустима в производството по чл.288 ГПК. Що се отнася до въпросите в т.10, то в случая съдът не е обсъждал дали сключената между страните сделка е търговска и дали е приложима презумпцията по чл. 292 ТЗ.

Поставеният въпрос в т.9.1. не съответства на решаващите правни изводи на апелативната инстанция, което е видно от мотивите към решението, предмет на настоящата касационна жалба. Останалите съставни въпроси в тази точка са релевантни към поддържаното основание за неправилност по чл.281, т.3, предл. второ от ГПК и произнасянето по тях би могло да се реализира само след допуснато касационно обжалване, но не и в рамките на производството по селектиране на касационните жалби. В тази насока настоящият състав съобразява липсата на тъждество между основанията за достъп до касация и общите основания по чл.281 т. 3 ГПК, в какъвто смисъл са и постановките на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – т.1. От друга страна, липсват и данни за допуснато от въззивния съд отклонение от изискванията за мотивиране на съдебния акт, съобразно задължителната практика по приложение на чл.236, ал.2 ГПК.

Настоящият състав намира, че с оглед формираната във въззивния съдебен акт правна воля, обусловила изхода на делото, в обхвата на общия селективен попадат /и то частично/ въпросите по т. 6.2., т. 6.3., т. 7.1., т. 7.2. и т.8. Независимо от това, същите не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, тъй като даденото от състава на Апелативен съд - София разрешение по тях съответства напълно на вече постановена, задължителна практика за долустоящите спрямо ВКС съдилища, относно темпоралното действие на решението на Върховния административен съд, с което е отменено решението на ДКЕВР за временните цени за достъп, както и относно правните последици на тази отмяна спрямо правоотношенията между ползвателите на преносната мрежа и мрежовия оператор.

Предвид липсата на основание за допускане на касационно обжалване, не следва да бъде уважено и заявеното от дружеството касатор искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по посочените въпроси. Произнасянето по това искане предпоставя допуснато касационно обжалване, съответно висящност на касационното производство в неговата втора фаза, в която ВКС дължи произнасяне по въведените в жалбата касационни оплаквания, във връзка с част от които е и отправеното от страната искане по чл.629 ГПК. Само при наличие на предпоставките за произнасяне по същество по подадената касационна жалба би могло да се преценява дали са налице предпоставките за упражняване компетентността на националния съд по чл.628 ГПК, а именно доколко тълкуването на разпоредба от правото на ЕС или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС са от значение за правилното решаване на делото.

При този изход на делото, на ответника по касация се дължат разноски в размер на 1 500 лева, съобразно представените с отговора на жалбата доказателства за действително извършено плащане на договореното в този размер адвокатско възнаграждение.

Предвид горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1036 от 04.05.2017 г. по т. д. № 1973/2016 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, трети състав.

ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата 1 500/хиляда и петстотин/ лева – разноски за настоящото производство.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на [фирма], [населено място] за отправяне на преюдициално запитване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: