О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 629

Гр.София, 22.12.2017 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на единадесети декември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева

ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова

Кристияна Генковска

при секретаря..................., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1745 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] срещу решение № 743/31.03.2017г., постановено по т.д.№ 4794/16г. от Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 3751/09.05.2016г. по т.д.№ 16754/14г. на Софийския градски съд за обявяване за относително недействителни по отношение на държавата на договор за цесия от 10.01.2014г., с който [фирма] прехвърля на [фирма] вземането си срещу Агенция Митници по изпълнителен лист от 09.01.2014г. по адм.д.№ 3614/2013г. на ВАС и договор за цесия от 10.03.2014г., с който [фирма] прехвърля на [фирма] вземането си срещу Агенция Митници по изпълнителен лист от 09.01.2014г. по адм.д.№ 3614/2013г. на ВАС, по иска, предявен от ТД на НАП – [населено място] срещу [фирма], [населено място], [фирма] (с ново наименование [фирма]) и [фирма].

Касаторите поддържат, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Ответниците ТД на НАП – [населено място] и [фирма], [населено място] не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влезли в сила данъчни ревизионни актове от 31.03.2011г., 30.08.2011г. и 15.02.2012г. са установени публични задължения на [фирма] към държавата. Съгласно изпълнителен лист от 09.01.2014г. по адм.д.№ 875/12г. на АССГ Агенция Митници е осъдена за заплати на [фирма] общо сумата от 496397,18 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди и пропуснати ползи, 64490,02 лв. законна лихва и 20700 лв. разноски. С договор за цесия от 10.01.2014г. [фирма] е прехвърлило вземането си срещу Агенция Митници за цена в размер на 552507,84 лв. на [фирма] (с ново наименование [фирма]), което на 10.03.2014г. с договор за цесия е прехвърлило това вземане на [фирма] за цена в размер на 580000 лв. С договор за продажба на вземане от 11.06.2014г. [фирма] е прехвърлило на [фирма] вземането си срещу [фирма] в размер на 552507,84 лв., представляващо незаплатена цена по договора за цесия от 10.01.2014г., а с договор от 11.07.2014г. [фирма] е прехвърлило вземането си срещу [фирма] за цената по договора за цесия от 11.06.2014г. на [фирма], като вземането на [фирма] срещу [фирма] за цената по договора от 11.07.2014г. е погасено чрез прихващане на негови задължения към цесионера.

Решаващият състав е изложил съображения, че са налице елементите от фактическия състав на недействителността по чл.216, ал.1, т.4 ДОПК, тъй като при проследяване на последователно сключените договори за цесия длъжникът по ревизионните актове не е получил плащане на цената на прехвърленото вземане. Апелативният съд е приел за доказано намерението на длъжника [фирма] за увреждане на публичния взискател, произтичащо от незабавното (на следващия ден след снабдяването с изпълнителен лист) прехвърляне на вземането си, от което публичният изпълнител би могъл да удовлетвори публичните вземания на държавата, както и от обстоятелството, че независимо от възмездния характер на първата атакувана сделка, имуществото на длъжника не се е увеличило поради неплащане на цената. Според въззивния съд замяната на личността на длъжника по отчужденото вземане от държавно учреждение на търговско дружество има за последица затрудняване на събираемостта на публичното вземане. Апелативният съд се е позовал на решение № 69/22.06.2012г. по т.д.№ 534/11г. на ВКС, І т.о., според което намерението за увреждане, като елемент от фактическия състав по чл.216, ал.1, т.4 ДОПК, не включва изискването за установяване на такова намерение и у лицето, с което длъжникът е договарял. Съдът е обявил за недействителни сделките съгласно решение № 163/27.07.2011г. по гр.д.№ 672/10г. на ВКС, ІІІ г.о., тъй като увреждащият резултат е постигнат с двете последователни цесии. Доводът на въззивниците (настоящи касатори), че съдът трябва да изследва имущественото състояние на длъжника с оглед възможността за събиране на държавните вземания чрез насочване изпълнението върху други негови активи, не е споделен от въззивната инстанция. Аргументацията е изведена от предоставената на кредитора възможност да се удовлетвори от имуществото на длъжника, предмет на обявената по отношение на него недействителна сделка, а притежаването на друго имущество от длъжника няма правоизключващо действие спрямо претендираното право.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК следните правни въпроси: 1.Съдът трябва ли да изследва цялото имуществено състояние на длъжника с оглед възможността за събиране на държавни вземания чрез насочване изпълнението върху други негови активи?; 2. При възмездна сделка плащането на цената на цедираното вземане може ли да е извършено чрез прихващане на насрещни изискуеми вземания между същите страни, явяващи се също кредитори на длъжника и води ли това до увреждане на други кредитори и на публичния изпълнител?; 3.Към изискването на намерение за увреждане у длъжника следва ли да се добави знанието и обективната възможност за узнаване от страна на третото лице, че длъжникът цели да увреди публичния взискател и какви обективни факти биха могли да послужат за доказване на това намерение?.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Според т.4 на ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК представляват основание за допускане на касационното обжалване при неяснота, непълнота или противоречие в правната норма с цел извличане от неясната разпоредба на ясна норма, от противоречивите разпоредби - безпротиворечива норма, а при липса на разпоредба – отстраняване на непълнотата в нормативния акт чрез аналогия на закона или на правото.

По въведените от касаторите правни въпроси съществува практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК. В решение № 69/22.06.2012г. по т.д.№ 534/11г. на ВКС, І т.о. е прието, че намерението за увреждане, като елемент от фактическия състав по чл.216, ал.1,т.4 ДОПК, не включва такова намерение и у лицето, с което длъжникът е договарял, когато разпоредителната сделка е сключена след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения, като този отговор изключва въпроса дали това намерение у лицето, с което длъжникът е договарял, се презюмира или подлежи на доказване. Съставът на І т.о. изрично е посочил в мотивите на решението, че в нормата на чл.216 ал.3 ДОПК се съдържа препратка към чл.135, ал.1 ЗЗД, но само за хипотезите извън тези по алинея първа на чл.216 ДОПК, какъвто е и настоящият случай. В решение № 436/22.12.2011г. по гр.д.№ 308/11г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 27/28.02.2013г. по т.д.№ 410/12г. на ВКС, ІІ т.о. е посочено, че елемент от фактическия състав на недействителността по чл.216, ал.1, т.4 ДОПК е намерението за увреждане на длъжника, което подлежи на установяване в производството по иска след обсъждане на всички факти и обстоятелства при сключване на атакуваните сделки. Дадените разрешения съдържат отговори на поставените от касаторите втори и трети въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Първият и вторият от въведените въпроси са обсъждани по иск с правно основание чл.135 ЗЗД, като в решение № 149/12.11.2013г. по т.д.№ 422/12г. на ВКС, І т.о. е прието, че увреждане на кредитора по смисъла на чл.135, ал.1 ЗЗД е налице и ако не е доказано съществуването на разлика между продажната цена на недвижимия имот, предмет на атакуваната разпоредителна сделка, и средната пазарна цена на такъв имот. Възражението, че длъжникът разполага и с друго имущество, извън разпореденото, или че получената насрещна престация е равностойна на цената на недвижимия имот не е основание да се приеме, че не е налице увреждане. Противното би означавало при недобросъвестност на длъжника – същият не плаща свой дълг, да му се предостави възможност за избор срещу кое от притежаваните имущества да се насочи принудително изпълнение. Съществуването на друго имущество предполага разполагането с инструмент за изпълнение на дълга, който не е използван от длъжника, поради което и кредиторът не следва да е задължен да установява цялостното финансово състояние на длъжника или разликата между продажната и действителната цена и само, когато длъжникът не разполага с друго имущество или същото е недостатъчно, да упражни правото си по чл.135 ЗЗД. Това разрешение е приложимо и в разглеждания случай, още повече, че наличието на друго имущество на длъжника не е посочено като обстоятелство, изключващо правото на кредитора да иска обявяване на недействителност на сделки по реда на чл.216, ал.1, т.4 ДОПК.

По изложените съображения съставът на ВКС приема, че по поставените от касаторите правни въпроси съществува практика на ВКС, на която въззивното решение съответства, като не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Разноски за производството не се дължат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 743/31.03.2017г., постановено по т.д.№ 4794/16г. от Софийския апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.