О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 705

София,28.12.2017 година Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 07.11.2017 година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА

като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА

т.дело № 1694 /2017 година

за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на А. С. Х. от [населено място], чрез адв. Ем.С., против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 30 от 15.02.2017 г., по в.т.д.№ 664/2016 г., с което е потвърдено решение №22 от 14.07.2016 г., по т.д.№ 78/2015 г. на Разградския окръжен съд за уважаване на предявения от „У. КРЕДИТ Б.” АД , [населено място] срещу касатора, като солидарен длъжник по договор за инвестиционен банков кредит от 20.11.2006г., наред с б.ж. на с Я., Р. област ЕТ В. Х. Х., упражняваща търговска дейност под фирма” В.- В. Х.”, положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за сумата 71 320.19 лв., формирана от обявена за предсрочно изискуема главница от 43 333.44 лв., заедно със законна лихва върху нея от 18.05. 2015 г. и 27 986.75 лв. договорна лихва за периода 20.04.2012 г. – 14. 05. 2015 г., за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение № 1349/19.05.2015 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 891/2015 г. на Р., като в тежест на касатора са възложени и деловодните разноски за първоинстанционното производство в общ размер от 8 082.75 лв..

С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основното оплакване на касатора е за липса на изложени от въззивната инстанция мотиви във вр. с въведения с въззивната жалба довод за недопустимост на предявения срещу него иск, в качеството му на ипотекарен длъжник, в тежест на когото не е възникнало задължение за плащане дълга на кредитополучателя, а единствено да осигури на Банката- кредитор да се удовлетвори от цената на ипотекирания имот при неизпълнение.

Според касатора необсъден в съобразителната част на обжалвания съдебен акт е останало както оплакването му във въззивната жалба, свързано с възможността кредитора еднолично, позовавайки се на своите ОУ да променя договорения лихвен % и включване на „премия”, като допълнителен компонент към дълга, така и оспорената действителност на конкретните договорни клаузи, поради неравноправния им характер. Възразява и срещу материалната законосъобразност на извода на Варненския апелативен съд, че предвид предназначението на предоставения на ЕТ кредит, кредитополучателят, както и солидарните му длъжници нямат качеството „потребител” по см. на § 13, ал.1 ДР на З..Наведени са и доводи, свързани с липсата на надлежна индивидуализация на дълга в заповедното производство.

В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право, които доуточнени от касационната инстанция в съответствие със задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС са: 1.”Следва ли въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди и изложи мотиви относно всички събрани доказателства, фактически констатации, доводите и оплакванията на жалбоподателя, въведени с въззивната жалба?”; 2.”Следва ли в уведомлението за предсрочна изискуемост по чл.60, ал.2 ЗКИ и документа по чл.417, т.2 ГПК да се конкретизират по размер и периоди месечните вноски по кредита/ главница и лихви/, който е обявен за предсрочно изискуем”; 3.”Може ли ФЛ в качеството си на ЕТ, както и като солидарен ипотекарен длъжник по договор за инвестиционен ипотечен банков кредит да има качеството на „потребител” по см. на § 13, т.1 ДР на З. и да се ползва от защитата по З., в частта, отнасяща се до неравноправните клаузи?”; 4. ”Неравноправни ли са клаузите в договор за инвестиционен банков кредит, с които Банката –кредитор едностранно и при липса на ясни и конкретни критерии определя размера на лихвения процент?”; 5.” Следва ли изключението по чл.144, ал.2 и ал.3, т.1 З. да се прилага по отношение на неиндивидуално уговорени клаузи за едностранна промяна от страна на Банката на лихвения % в договор за банков кредит, в който начинът на отразяване промяната на настъпилите външни и обективни обстоятелства - основание за едностранно изменение на договорения лихвен %, върху стойността на задължението на кредитополучателя, не е предвиден?”; 6.”Какво трябва да е съдържанието на такива клаузи и може ли Банката –кредитор впоследствие да запълни липсата на ясни критерии в договора за кредит с методология за образуване на БЛП, която не е част от договора?”

Като израз на визираното противоречие със задължителната съдебна практика са посочени: ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и постановените по чл.290 ГПК решения на ВКС: № 205 от 07.11.2016 г., по т.д.№ 154/2016 г.; № 165 от 02.12.2016 г., по т.д.№ 1777/2015 г.; № 95 от 13.09.2016 г., по гр.д.№ 240/2015 г.; № 77/22.04.2015 г.,, по гр.д.№ 4452/2014 г.; № 424 от 02.12.2015г., по гр. д. № 1899/2015г.; № 40/ 04. 02. 2015 г., по гр.д.№ 4297/2014г.; № 283 от 14.11.2014 г., по гр.д. № 1609 / 2014г.; № 198 от 08.01.2014г., по гр.д.№ 1619/2013 г.; № 68 от 24. 04. 2013 г., по т.д.№ 78/2012 г. и определения:№ 57 от 22.01.2016 г., по т.д. № 963 /2015 г.; № 287 от 11.04.2016г., по т.д.№ 1271/2015 г. и № 680 от 31.10.2016 г., по гр.д.№ 60033/2016 г.

Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, излагайки подробни писмени съображения за отсъствие на пред поставките на чл.280, ал.1 ГПК. При условията на евентуалност е оспорил и основателността на въведените касационни основания.

Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.

Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за доказано наличието на валидна облигационна връзка между страните, породена от сключен между „У. КРЕДИТ Б.” АД , [населено място] и ЕТ В. Х. Х., упражняваща търговска дейност с фирма” В.- В. Х.”, договор за ипотечен инвестиционен банков кредит от 20.11.2006г. за сумата 50 000 лева, изменен и допълнен с последващи анекси № 1 и № 2, който е подписан и от ответника по делото А. С. Х., в качеството му на солидарен длъжник, заедно с кредитополучателя- ЕТ. Съгласно предвидената в договорната клауза на т. 15.4 възможност Банката кредитор може да обяви целия кредит, ведно с лихвите за просрочие, за предсрочно изискуем при неизпълнение на което и да е от паричните задължения на кредитополучателя. С т.9.11 от Анекс № 2/ 19.04.2012 г. , подписан от кредитора и солидарните длъжници така създадената възможност за обявяване предсрочната изискуемост на предоставения кредит е предоговорена, като е предвидено, че кредитодателят може да упражни правото си на предсрочна изискуемост при непогасяване на две последователни вноски по главница и/ или лихви. С оглед последното постигнато съгласие между съконтрахентите и при безспорно установената забава в плащане на задължението по процесния кредит за повече от 90 дни въззивната инстанция е счела, че банката - кредитор е доказала правото си на обявяване предсрочната изискуемост на кредита, което е успешно упражнено, чрез отправено волеизявление до длъжника А. С. Х. на 17.06.2014г., обективирано в редовно връчена му нотариална покана преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Обстоятелството, че последният се е задължил в пълен обем, наравно с кредитополучателя, да върне на Банката - кредитор предоставените парични средства, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, означава, че са осъществени предпоставките на закона за ангажиране на договорната му отговорност за неизпълнение, за успешното реализиране на която по реда на чл.422, ал.1 ГПК е ирелевантно, че поради учредената договорна ипотека върху собствения му недвижим имот последният е придобил и качеството на ипотекарен длъжник.

Позовавайки се на стопанското предназначение на предоставения кредит –„бърз кредит за микропредприятия” решаващият състав на Варненския апелативен съд е преценил като неоснователно правопогасяващото възражение на ответника за нищожност на сключения договор, поради противоречието му със З.. Като допълнителен аргумент, изключващ да е налице твърдяната неравнопоставеност в договорените клаузи въззивната инстанция е посочила индивидуалното им уговаряне, в частта относно определения размер на дължимата договорна лихва, както и начина, формиращ крайния лихвен % , съответен на предвидимия риск от инфлационните процеси и динамиката на финансовия пазар.

В обобщение е счетено, че доколкото дължимите суми по главница и лихва са надлежно индивидуализирани и техния размер не е оборен в хода на делото, процесното вземане на кредитора, за което е издадена оспорваната заповед за изпълнение е съществуващо, поради което и установителната положителна искова претенция е изцяло уважена. Обстоятелството, че законодателят не е въвел изрично задължение кредиторът да конкретизира размера и периода на месечните вноски по обявения за предсрочно изискуем кредит, то според въззивната инстанция, липсата на подобна конкретизация в отправената до длъжника нотариална покана е без правно значение и не се отразява на успешно упражненото субективно право на Банката –кредитодател да направи целия остатък по кредита предсрочно изискуем. По отношение дължимия размер възнаградителна лихва въззивният съд се е позовал на заключението на изслушаната по делото съдебно- счетоводна експертиза и на законовото правило на чл.430, ал.2 ТЗ, оставяйки без уважение, като недоказано оспорването и от касатора. Липсата на ангажирани доказателства за сключен приживе на кредитополучателя – ЕТ, договор за застраховка „Кредитна протекция” с одобрен от кредитодателя застраховател, за което доказателствената тежест е на ответника, е възприета от въззивния съд за достатъчно, за да бъде отречена твърдяната недължимост на вземането, поради смъртта на кредитополучателя по време на действие на договора, предпоставяща покриване на риска с обезщетението по сключен приживе с последния застрахователен договор.

С оглед съдържанието на решаващите мотиви в обжалваното решение следва да се приеме, че формулираните от касатора въпроси № 1, № 2 и № 3 са обусловили правната воля на въззивния съд за постановения краен правен резултат по делото.

Неоснователно по отношение на същите е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.

Възприетото от въззивния съд разрешение по първия от поставените процесуалноправни въпроси е в пълно съгласие със задължителната практика на ВКС. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2103 г. на ОСГТК и постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, вкл. цитираните от касатора и служебно известните на настоящия съдебен състав : .№ 14/ 07.02.2014 г. по т.д.№1130/ 2013 г. на ІІ т.о.; №196/11.04.2012 г. по т.д.№ 994/2010 г. на ІІ т.о.; №255 /11. 07.2011 г. по гр.д.№ 587/ 2010 г. на ІV г.о.; .№702/ 05.01.2011 г. по гр.д. №1036/2009 г. на ІV г.о., по правилността на обжалвания съдебен акт на първостепенния съд, въззивната инстанция е ограничена от посочените във въззивната жалбата основания, освен когато следва да приложи императивна материалноправна норма и/или следи за защита интереса на определени частноправни субекти. Извън тези две хипотези при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените в жалбата процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на изрично въведените със същата фактически констатации. В случая Варненският апелативен съд, като съд по съществото на спора, е обсъдил всички събрани по делото допустими и относими доказателства, доводите и възраженията на страните и въз основа на тях е изградил правен извод за отсъствие на сочените от въззивника нарушения на съществените съдопроизводствени правила и неправилно приложение на материалния закон - чл.60, ал.2 ЗКИ, на чл.146 З., на чл.144 З. и на § 13, т.1 от ДР на З. и на това основание е потвърдил въззивния съдебен акт, излагайки подробни съображения.

В т.18 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. е прието, че обявяване на предсрочната изискуемост по см. на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от същия за предсрочно изискуеми, вкл. и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението му не са били изискуеми, а извлечението от счетоводните книги на банката по чл.417, т.2 ГПК, като редовен от външна страна документ установява вземането на кредитора. Следователно предмет на делото по установителния иск по чл.422 ГПК в разглежданата хипотеза е вземане, основано на представения документ – извлечение от счетоводните книги на Банката- кредитор, произтичащо от договор за кредит, в който размерът и изискуемостта на същото са определени от страните при сключване на договора и в тежест на ищеца- кредитодател е да установи с допустимите от ГПК доказателствени средства, че волеизявлението му за обявяване предсрочната изискуемост на кредита или на остатъка от него е достигнало до длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, въз основа на този документ. С възприетото в задължителната практика на ВКС разрешение, свързано с приложението на чл.60, ал.2 ЗКИ Варненският апелативен съд изцяло се е съобразил. В цитираните в тази вр. определения постановени по реда на чл.274, ал.3 ГПК поставеният от касатора правен въпрос № 2 или не е бил предмет на конкретно обсъждане, поради което същите са неотносими и не обосновават приложението на селективното основание по т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК. С определения № 692 от 07.09.2011 г., по ч.т.д.№ 925 / 2010 г., № 608/2010 г., по ч.т.д.№ 617/2009 г.; № 638/2010 г., по ч.т.д.№ 735/2009 г., всички на ІІ т.о. и постановени преди горепосоченото ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което по задължителен за съдилищата начин е уеднаквена съдебната практика, свързана с приложението на чл.422 ГПК, във вр. с чл. 417, т.2 ГПК и чл.60, ал.2 ЗКИ е дадено разрешение на въпроса за редовността на документа по чл.417, т.2 ГПК, вкл. за необходимото съдържание на извлеченията от счетоводните книги, предвид техния удостоверителен обхват за размера на вземането и твърдяната от заявителя негова предсрочна изискуемост. С тази задължителна практика ВАпС се е съобразил, като е обсъдил подробно в мотивите на обжалваното решение дали вземането на Банката- ищец, съществува в заявения в заповедното производство размер и дали предсрочната му изискуемост,уговорена в договора за кредит, е надлежно обявена от кредитодателя, чрез достигане на изявлението до длъжника, преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Несъмнено в контекста на тази преценка попада както редовността, така и произтичащата от документа по чл.417, т.2 ГПК удостоверителна сила относно заявения размер и неговата предсрочна изискуемост. Отделен е въпросът, че по отношение размера на процесното вземане е изслушаната и съдебно-счетоводна експертиза. Определение № 680 / 31.10.2016 г., по ч.гр.д.№ 60033/2016 г. на ІІІ г.о. е поставено по реда на чл. 288 ГПК и съгласно задължителните постановки в т.2 и т.3 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не се включва нито в задължителната практика на ВКС, нито в съдебната практика по см. на т.2 на чл.20, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде обсъждано.

Не съществува спор в съдебната практика и в тази насока е и приложеното по делото решение № 16582016 г., по т.д.№ 1777/2015 г. на І т.о. на ВКС, че от дефиницията на § 13, т.1 ДР на З. и чл.9, ал.3 З. следва, че само кредитополучателите ФЛ по договор за банков кредит, които не придобиват средствата, предмет на договора за осъществяване на търговска дейност се включват в кръга на лицата, потребители на банкова услуга. В този см. З. не е приложим по отношение на търговци, какъвто е кредитополучателят б.ж. на [населено място] - В. Х. Х., упражняваща търговска дейност с фирма” В.- В. Х.”, сключил договора за кредит с Банката - ищец именно в търговското си качество. Не е съществувал спор в процеса, че предоставеният на ЕТ кредит е с инвестиционна цел, т.е. предназначен е за стопанската дейност на длъжника, който го е получил. Обстоятелството, че настоящият касатор, като съдлъжник, няма качеството на търговец, според въззивната инстанция, не променя вида нито на кредита, нито неговото предназначение. Следователно като е приел, че съдлъжникът, който е и ипотекарен длъжник и се е задължил при същите условия и наред с кредитополучателя, обективно не би могъл да е потребител, съобразно дефинитивната определеност на соченото понятие в § 13, т.1 З. въззивния съд е разрешил формулирания в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос № 3 в съгласие с цитираната съдебна практика.

Що се касае до процесуалната законосъобразност и обоснованост на изводите на Варненския апелативен съд, които всъщност касаторът оспорва, то относими към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, но не и към предпоставките за достъп до касация, същите не подлежат на инстанционен контрол в производството по чл.288 ГПК.

Останалите поставени от касатора въпроси, може да са важни, но не са обусловили решаващите правни изводи в обжалваното решение, поради което не отговарят на критериите за общо основание за селектиране на жалбите по смисъла на разясненията в т. 1 от ТР № 1/ 19. 02. 2010 г. на ОСГТК - да са от значение за изхода по конкретното дело, но не за правилността на правните и фактически изводи на въззивната инстанция. Следователно, когато тези въпроси са въведени единствено с оглед становище на страната /както е в разглеждания случай/, т.е. извън решаващите мотиви на въззивното решение с тях не се формира общо основание за достъп до касация. Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/ 19. 02.2010 г. на ОСГТК на ВКС липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат поддържаните допълнителни предпоставки – съответното селективно основание по т.1-т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски за касационното производство, поради което при този изход на делото и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК съставът на касационната инстанция не присъжда такива.

Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС

О П Р Е Д Е Л И:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 30 от 15.02.2017 г., по в.т.д.№664/2016 г..ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: