№ 953

С. 28.12.2017г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на дванадесети декември през две хиляди и седемнадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА

като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 3130 по описа за 2017г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.

Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от [фирма] [населено място], представлявано от изпълнителния директор, чрез процесуалния представител адвокат М. против въззивно решение № 2735 от 24.04.2017г. по в.гр.д. № 106 по описа за 2017г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 17806 от 4.11.2016г. по гр.д.№ 25801/2015г. на Районен съд София и вместо това е постановено друго, с което [фирма] е осъден да заплати на П. Й. Матов сумата от 50 000лв., на основание чл.200 ал.1 КТ, обезщетение за причинени неимуществени вреди от трудова злополука настъпила на 8.07.2010г., ведно със законната лихва и са присъдени държавна такса и разноски.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от противната страна, с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Претендира направени разноски без да представя доказателства за реалното извършване на такива.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :

В. съд е уважил изцяло иска, като е приел, че реално претърпените неимуществени вреди са в размер на 75 000лв.и от тях е приспаднал 1/3 част, с която е приел, че работникът е допринесъл за настъпване на злополуката, тъй като е бил без задължителните за осъществяваната от него дейност работно облекло, обувки и лични предпазни средства /ръкавици, очила, шлем и курка/. Съдът е съобразил установените факти, че работникът е бил без достатъчно опит /бил е назначен на работа в дружеството преди месец/, че е бил проведен инструктаж, както и реално причинените вреди и страдания във връзка с последвалите увреждания: настъпилото термично изгаряне с пламък е засегнало над 50% от повърхността на кожата на пострадалия, извършени са множество оперативни интервенции на различни участъци на тялото, останали са белези, съставляващи груб козметичен ефект, който се е отразил на обхвата на движение на крайниците, ищецът е претърпял продължителен болничен престой, през който, а и след това, се е нуждаел от чужда помощ, през цялото време търпените от него болки са били със среден и силен интензитет, получените травми са довели до 44% трайна неработоспособност, невъзможност да извършва тежка физическа дейност и да работи при високи температури, след злополуката ищеца се е променил /станал е раздразнителен/, като настъпилите последици са с траен характер и ще му причиняват и за в бъдеще страдания и неудобства. Относно представените 19 броя протоколи-споразумения, пред вид факта, че всички съдържат идентична, изрична уговорка, че с изплащане на обезщетението ще се покрият всички претърпени от работника вреди във връзка с признатата за трудова злополука, въззивният съд е приел, че те са конкретно сключени и уговорката важи за посоченият в тях месец. В. съд е преценил като неоснователно и възражението за обезщетяване със споразумението от 23.07.2012г. на претендираните по делото вреди, с довода, че сега претендираните вреди са различни, тъй като не са изрично описани в същото и не са били настъпили към посочената дата 23.07.2012г. Със същият аргумент /липса на идентичност на вредите/, съдът е отказал да приспадне от присъдената сума и изплатеното на ищеца застрахователно обезщетение.

При тези мотиви, касаторът като се позовава на всички основания за допустимост по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК, желае да се допусне касационно обжалване по следните въпроси:

1. За допустимостта на постановения акт, с оглед на факта, че предявеният иск е за 50 000лв. обезщетение за неимуществени вреди, а съдът е присъдил 75 000лв.

2. За прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД, който счита, че е разрешен в противоречие с ТР №1/2009г. ОСГТК на ВКС, ПП №4/1968г., както и се разрешава противоречиво от съдилищата, като се позовава на решения на САС от 6.12.2007г. по гр.д.№ 238/2007г. и от 20.12.2007г. по гр.д.№ 1126/2007г.

3. За намаляване на отговорността при съпричиняване, по който счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решения № 1327 от 7.07.2004г. по гр.д.№ 2370/2002г. на ІІІ г.о., № 291 от 11.07.2012г. по гр.д.№ 951/2011г. на ІV г.о., № 548 от 24.07.2012г. по гр.д.№ 1490/2010г. на ІV г.о., № 194 от 21.06.2011г. по гр.д.№ 1248/2010г. на ІІІ г.о., от 25.04.2006г. по гр.д.№ 2615/2003г. на ІІІ г.о., от 29.06.2006г. по гр.д. № 157/2004г. на ІІІ г.о. Сходен е и въпросът за определяне на процента на съпричиняване, за приложението на чл.201 ал.2 КТ и за това – дали цитираната норма следва да намери приложение въз основа на конкретно ангажираните по делото доказателства, във връзка с които също се позова на задължителна практика.

4. К. поставя въпрос и за приложението на чл.20 ЗЗД във връзка с обсъжданите от въззивния съд 19 броя протоколи-споразумения и по-специално за съдържанието на действително изразената в тях воля на страните, като се позовава на решения № 81 от 7.07.2009г. по в.т.д.№ 761/2008г. на І т.о., № 89 от 17.07.2009г. по в.т.д.№ 523/2008г. на ІІ т.о., № 167 от 26.01.2012г. по в.т.д.№ 666/2010г. на І т.о., № 432 от 22.05.2009г. по в.гр.д.№ 5864/2007г. на ІV гр.о., № 98 от 21.037.2011г. по в.гр.д.№ 952/2010г. на ІV г.о. Счита, че следва да се даде отговор и на въпросите: Подписаните 19 броя протоколи-споразумения репарират ли всички неимуществени вреди между работникът и работодателя по повод настъпилата злополука? и Кои уговорки в подписаните от страните споразумения подлежат на тълкуване – само неясните или двусмислени, или ясните, но за които страните спорят и как следва да се преценява съдържанието на уговорката? В тази връзка се поставя и въпросът за задължителната сила на установеното между страните валидно извънсъдебно споразумение, във връзка с който касаторът се позовава на противоречие с решения № 536 от 17.07.2012г. по гр.д.№ 215/2011г. на ІV г.о., № 43 от 15.03.2011г. по т.д.№ 414/2010г. на ІІ т.о., № 578 от 19.10.2010г. по гр.д.№ 603/2009г. на ІІІ г.о.

5. При получен препис от постановения в хода на висящия процес индивидуален акт, следва ли да се приеме, че е изтекъл давностния срок по чл.358 ал.1 т.3 КТ? К. счита, че ищецът недобросъвестно е създал пречки за получаване на разпореждането за приемане на злополуката за трудова. Позовава се на противоречие с решения № 283 от 14.11.2014г. по гр.д.№ 1609/2014г. на ІV г.о., № 40 от 4.02.2015г. по гр.д.№ 4297/2014г. на ІV г.о., № 268 от 21.11.2011г. по гр.д.№ 191/2011г. на ІІ г.о. В тази връзка поставя и въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички относими доказателства и изразените от страните доводи и възражения, по който се позовава на противоречие с решение по гр.д.№ 213/2012г. на ІІІ г.о.,гр.д.№ 761/2010г. на ІV г.о., гр.д.№ 513/2010г. на ІV г.о., като твърди, че не са допуснати доказателствени искания, направени с отговора на исковата молба досежно довода за погасявена на претенцията по давност.

Настоящият съдебен състав намира, че по така поставените от касатора въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, защото независимо, че отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, не е налице нито едно от посочените от касатора специални основания.

Постановеният въззивен акт не е недопустим, тъй като съдът се е произнесъл в рамките на заявеното от страната – присъдил е обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000лв.,съобразно предявеното. Обстоятелството, че е посочил, че общият размер на дължимата сума е 75 000лв., от който следва да се приспадне 1/3част и да се присъдят претендираните 50 000лв., не съставлява нарушение на диспозитивното начало. Съдът е разгледал релевантните обстоятелства така както са заявени от страните и не е обсъждал, а още по-малко основавал решението си на незаявени факти.

Многобройната практика по приложението на чл.52 ЗЗД, основаваща се на принципните постановки, залегнали в ППВС №4/1968г., е единна в разбирането, че релевантните обстоятелства от значение за всеки отделен случай са различни и съобразно тях съдът следва да направи преценката си какъв е справедливия размер на дължимото обезщетение. В настоящият случай – въззивният съд е съобразил тези постановки, като е изложил подробни мотиви въз основа на какви обстоятелства формира изводите си. Правилността на изводите му, не може да се контролира в производството по допустимост на касационното обжалване.

Третият поставен въпрос за намаляване на отговорността при съпричиняване и за определяне на съответният процент, не е разрешен от въззивният съд в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика, обясняваща съдържанието на понятието „груба небрежност”. Преценяйки, че е налице съпричиняване, съдът е съобразил обстоятелството, че работникът е проявил груба небрежност – като се е съгласил да упражнява дейността си без необходимите за защитата му - работно облекло, обувки и лични предпазни средства. Съдът е приел, че не е положена грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает с дейността на ищеца, при подобни условия, но оценката, която е дал на установената липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност /в случая 1/3/ е въпрос на правилност на направения правен извод и не е предмет на производство /вж. т.1 от ТР №1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2010г. на ОСГТК на ВКС/.

Относно представените 19 броя протоколи-споразумения и по-специално за съдържанието на действително изразената в тях воля на страните, който въпрос касаторът е поставил и във връзка с приложението на чл.20 ЗЗД, настоящият съдебен състав намира, че постановеният въззивен акт е в съответствие с цитираната от касатора практика. Съгласно същата /включително и с цитираните решения по гр.д.№ 603/09г. на ІІІ г.о. и по гр.д.№ 215/11г. на ІV г.о./ споразумението, постигнато между работодателя и пострадалия при трудова злополука обвързва страните, но само относно постигната договорка. Кои вреди са обема на уговореното обезщетение е въпрос, който се преценя във всеки конкретен случай. Не се допуска отказ за обезщетение на онези вреди, които ще настъпят в бъдеще и ще бъдат констатирани в последствие, във връзка с увреждането /каквито в случая въззивния съд е преценил, че са претендираните с предявения иск по чл.200 КТ, след постигане на сключените споразумения/. Доколкото на тълкуване подлежи само неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните, следва да се посочи, че в случая съдът е приел, че действителната воля на страните е ясна и че не е налице съмнение или двусмисленост относно обективно изразеното им желание да обезщетят само конкретно посочените в представените 19 броя протоколи-споразумения вреди. Съдът е приел, че претендираните в настоящето производство вреди са извън посочените в тях и като непопадащи в споразумението, ги е обезщетил. Поставяйки посочените въпроси, касаторът по същество оспорва изводите на въззивния съд, но както вече беше посочено те не могат се проверяват. Както е обяснено в т.1 от т.д.№1/2009г. на ОСГТК, поставеният от касаторът въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл.290 ал.1 ГПК/. Тази проверка не би могла да се извършва в закрито заседание в отсъствие на страните, защото би противоречела на едни от основните принципи в гражданския процес за непосредственост и устност.

Последният поставен от касатора въпрос, относно давностния срок по чл.358 ал.1 т.3 КТ, доколкото не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд, не може да обоснове основание за допускане на касационно обжалване. Тезата за недобросъвестно създаване на пречки за получаване на разпореждането за приемане на злополуката за трудова от страна на пострадалия не е установена, поради което цитираната практика в тази връзка е ирелевантна. В. съд е изпълнил задължението си да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, като е отговорил на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им и в мотивите си подробно е посочил кои факти намира за установени и кои за недоказани.

Мотивиран от изложеното, като счита, че не са налице посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2735 от 24.04.2017г. по в.гр.д. № 106 по описа за 2017г. на Софийски градски съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :