№ 262

София, 28.12.2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на пети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:

Председател: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА

Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева ч. гр.д.№ 3193 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.

С определение от 27.03.17 г. по в. ч. гр. д. № 14671/16 г. на Софийски градски съд е потвърдено определение от 05.10.2016 г. по гр. д. № 29679/2013г. на Софийски районен съд, с което на основание чл. 130 ГПК е върната исковата молба на М. Н. Н. и И. И. Н. срещу Н. В. С. и И. Н. С. поради недопустимост на предявения иск по чл. 108 ЗС.

Въззивният съд е приел, че предмет на защита с иска по чл. 108 ЗС могат да бъдат само вещи, които са годен обект на правото на собственост. По аргумент от чл.200 ЗУТ предмет на искове за собственост могат да бъдат и реално определени части от поземлени имоти, но само ако отговарят на изискванията на чл. 19 ЗУТ за минимални размери на площ и лице или в случаите, при които тези части се присъединяват към съседни имоти при провеждане на административната процедура по чл.17, ал.3 ЗУТ. В настоящия случай с предявения насрещен иск се търси защита на право на собственост върху реална част от поземлен имот, находящ се в [населено място], с идентификатор № 12084.2700.44 по КК и КР. Тази реална част е с лице 11 м. и площ 264 кв. м. и не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ за обособяване на самостоятелен урегулиран поземлен имот. Доколкото няма твърдения за проведена административна процедура по чл. 17, ал. 3 ЗУТ, липсва годен обект на право на собственост и съответно липсва правен интерес за ищците от неговата защита по исков ред. Счетени са за неоснователни възраженията за липса на нарочно определение за прекратяване на производството.

Частна касационна жалба срещу това определение е подадена от И. И. Н. и М. Н. Н.. Жалбоподателите поддържат, че имот с идентификатор 12084.2700.44 е бил част от по-голям имот, собствен на общия наследодател на страните - Г. П., който приживе бил разделен между неговите деца. При твърдяното разделяне частта, съответстваща на процесния имот с идентификатор 12084.2700.44, била отредена на наследник, който заминал да живее другаде и имотът бил завладян от страните по делото, които притежавали в индивидуална собственост съседните на процесния имот. Твърди се също, че в имота е прокарана разделителна линия и всяка от страните е придала половината от него към притежавания от нея съответен съседен имот. Жалбоподателите считат, че в случая е приложима разпоредбата на чл. 200, ал.2 ЗУТ, тъй като са собственици на УПИ IX- 45 и същевременно заявяват собственически права върху южната част на процесния имот УПИ IX- 44, която може да се присъедини към техния имот. Считат, че изводите на въззивния съд за неприложимост на чл. 200, ал.2 ЗУТ противоречат на разясненията, дадени с т. 4 от ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. №8/2014г. на ОСГК на ВКС. Отделно от изложеното поддържат, че съдът следвало да извърши проверка дали е налице съсобственост по отношение на целия имот /с оглед твърденията в първоначалния иск, производството по който е прекратено поради оттегляне на исковата молба/ и да постанови решение, с което да осъди ответниците да предадат на ищците по насрещния иск южната част на имота в съответствие с разясненията, дадени с ТР № 4/2014г. от 14.03.2016г. на ОСГК на ВКС. Считат, че при липсата на изричен диспозитив за прекратяване на производството, същото остава висящо, въпреки липсата на иск.

Ответниците Н. В. С. и И. Н. С. не изразяват становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема, че частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване определение на въззивния съд, с което се потвърждава преграждащо определение на първата инстанция.

Поставеният от жалбоподателите правен въпрос, уточнен от настоящия състав съобразно разясненията на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се състои в това допустим ли е иск за собственост на основание придобивна давност за реална част от урегулиран поземлен имот, за която ищците твърдят, че при условията на чл.200, ал.2 ЗУТ може да се присъедини към техния УПИ, а останалата реална част се присъединява към съседен УПИ. Въпросът е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС и по него принципно може да се допусне касационно обжалване. Не е налице противоречие между обжалваното въззивно решение и т.4 на ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, тай като тълкувателното решение е посветено на друг правен проблем. По въпроса няма практика на ВКС, а той е значим за точното прилагане на закона и развитието на правото, затова по него следва да се допусне касационно обжалване.

Иск за собственост на реална част от урегулиран поземлен имот, за която се твърди, че при условията на чл.200, ал.2 ЗУТ се присъединява към имота на ищците, е винаги допустим. В съдебния процес ще се преценява по същество какви са предпоставките на закона и дали те са налице в конкретния случай. Достатъчно е в исковата молба да се твърди, че е осъществявано владение на реалната част от УПИ в срока на придобивната давност, както и възможността тя да бъде присъединена към съседния имот на ищците. Тези твърдения обосновават правен интерес от предявяване на иск за собственост на реалната част и съдът е длъжен да разгледа иска.

В настоящия случай делото е образувано по иск за собственост по чл.108 ЗС на УПИ X.-54 по плана на [населено място]. Искът е бил предявен от И. С. и Н. С. срещу М. Н. и И. Н. и е основан на твърдения за наследствено правоприемство и давностно владение върху целия УПИ. От своя страна ответниците са предявили насрещен иск за собственост по давност на реална част от този УПИ, като са се позовали на придобивна давност при условията на чл.200, ал.2 ЗУТ. Изложили са твърдения, че процесният УПИ след 1984 г. е бил разделен две части и както ищците, така и ответниците са владели своята част, като са я присъединили към намиращия се в съседство свой собствен УПИ.

Производството по първоначалния иск е било прекратено поради оттеглянето му и делото е продължило по насрещния иск.

С оглед приетото от настоящата инстанция по процесуалноправния въпрос за допустимостта на иск за собственост на реална част от УПИ, при твърдение за наличие на предпоставките по чл.200, ал.2 ЗУТ, този иск е процесуално допустим и по него съдът следва да се произнесе с решение по съществото на правния спор, след отмяна на обжалваното определение. Посоченото от първоинстанционния съд решение № 195/30.06.2014 г. по гр. д. № 1279/2913 г. на ВКС, II-ро г. о. е неотносимо към спора по настоящото дело, тъй като разглежда друг въпрос – дали е допустима делба на реална част от урегулиран поземлен имот.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на определението от 27.03.17 г. по в. ч. гр. д. № 14671/16 г. на Софийски градски съд.

ОТМЕНЯ определението от 27.03.17 г. по в. ч. гр. д. № 14671/16 г. на Софийски градски съд и оставеното с него в сила определение 05.10.2016 г. по гр. д. № 29679/2013г. на Софийски районен съд, с което е върната исковата молба на М. Н. и И. Н. по чл.108 ЗС.

ВРЪЩА делото на Софийски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения иск.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: