Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.5

2193_17_opr_288_partage_I_zoegpns

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 617

София, 29.12.2017 година

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 22 ноември 2017 г. в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова

ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева

Владимир Йорданов

разгледа докладваното от съдия Йорданов

гр.дело N 2193 /2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството e образувано по касационна жалба на А. П. И. и П. П. И., и по касационна жалба на Е. Д. В., М. Д. В., Р. А. Р., М. В. И. и Д. В. Р. срещу въззивно решение № 4126 от 11.06.2015 г. по гр.д. № 3212 /1996 г. на Софийски градски съд, г.о., с което е отменено решение № 122 /21.03.1996 г. по гр.д. № 2302 /1994 г. на Софийски районен съд, III г.о., в обжалваната част, с която е допусната делба на два апартамента в С., на [улица], индивидуализиран в решението и вместо него е постановено друго, с което искът за делба на тези апартаменти е отхвърлен.

Жалбоподателите твърдят, че обжалваното решение е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.

Насрещната страна П. Т. Р. - К. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване по жалбата на А. И. и П. И..

Насрещните страни М. Г. Р. и Д. Г. Р. в писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване по втората касационна жалба.

Касационните жалби са допустими, тъй като е обжалвано въззивно решение по допускане на съдебна делба, за което не са предвидени ограничения за допускане до касационно обжалване.

Въззивният съд е приел следното:

В. Р. Я., Д. Р. Я., Т. Р. Я. и Г. Р. Я. са купили през 1934 година с нотариален акт № 102, том XV, регистър 3088, дело № 2905 /1934 г. двуетажна къща с пристройки в [населено място], [улица], от общо застроено и незастроено пространство от 688 кв.м. В имота към 1949 г. е била построена процесната външна къща, състояща се от партерен етаж с магазинни помещения и сервизни помещения и три жилищни етажа, всеки с под два апартамента. Безспорно е между страните, че описаната външна къща е придобита в съсобственост при равни квоти по 1 /4 идеална част между съсобствениците на дворното място В. Р. Я., Д. Р. Я., Т. Р. Я. и Г. Р. Я. и не е била поделена. По реда на ЗОЕГПНС от всеки от четиримата съсобственици е отчуждена идеалната му част от имота. Съдът приема, че с Протокол № 13 /29.06.1965 г., статия 4 на ИК на К. РНС и с Протокол № 20 /11.08.1964 г., на ИК на СГНС, които са изрично отбелязани на гърба на А. № 12593 /26.10.1950 г. и на А. № 11873 /06.06.1950 г., на Т. Я. и на Г. Я. е определено имотно обезщетение за отчуждените имоти. На основание § 27 от ППЗОЕГПНС тристайният апартамент на първия етаж вляво в процесната сграда е предоставен на Т. Я., а тристайният апартамент на втория етаж вляво в процесната сграда е предоставен на Г. Я.. Дадените в обезщетение два апартамента са били държавна собственост към датата на преотстъпването им и именно като такава са предоставени в имотно обезщетение, така обезщетените са станали изключителни собственици на процесните два апартамента. Доказателства за това (че получилите ги в обезщетение са станали собственици) са последващата делба на апартамента на първия етаж между наследниците по закон на Т. Я. и няколко последващи нотариални акта (посочени са датите на съставянето им), с които е признавана собственост и са извършени разпореждания с двата апартамента.

Въззивният съд приема, че липсват доказателства за уважаване на искане по чл.4,ал.3 ЗВСОНИ на Т. Я. и Г. Я., поради което съдът е заключил, че процесните два апартамента са останали изключителна собственост съответно на Т. Я. и на Г. Я., а не държавна собственост към 24.02.1992 г. - датата на влизане в сила на ЗВСОНИ, и по отношение на тези имоти не е настъпил реституционният ефект по чл. 1 от ЗВСОНИ. Това е видно и от справка за отписване от актовата книга за държавна и общинска собственост и от заповед на министъра на финансите за отписване от актовите книги и за предаване на правоимащите на останалите обекти в сградата, като изрично е посочено, че двата процесни апартамента са освободени за нуждите на Т. и и Г. Я. на осн. чл.27 ППЗОЕГПНС и са продадени на трети лица. Сред основанията на заповедта е и чл.4,ал.3 ЗВСОНИ, което е с оглед обстоятелството, че Т. и Г. Я. са собственици на имот по чл.8 ЗОЕГПНС. Съдът разяснява значението на заповедта, че в този случай възстановяването на собствеността става по административен ред –след направено искане на отчуждения собственик до министъра на финансите, а реституцията не настъпва екс леге, а с влизане в сила на решението на министъра на финансите или на заместващо го решение на Върховния съд при обжалван отказ на министъра на финансите.

Сред доказателствата по делото липсва обаче изходящо от Т. и Г. Я. искане по чл.4,ал.3 ЗВСОНИ, а само такова може да има за последица промяна на собствеността върху отстъпения в обезщетение имот, затова двата апартамента не са станали отново държавна собственост и по отношение на тях не е настъпил реституционният ефект на чл.1 ЗВСОНИ.

С оглед изложеното, въззивната инстанция е приела, че процесните апартаменти не са съсобствени между страните по наследство от В., Д., Т. и Г. Я. и реституция по ЗВСОНИ, поради което искът за делбата им, предявен от наследниците на В. и Д. Я., които не притежават идеални части от тях, следва да се отхвърли.

По касационната жалба на А. П. И. и и П. П. И.:

В изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателите излагат като правни въпроси следното (дословно):

1. „Съдът неправилно тълкува правното значение на административните действия, извършени през 1964 г. и 1965 г.“

2. „Съдът постановява решението си в противоречие с разпоредбата на чл. 4, ал. 4 от ЗВСОНИ“

Жалбоподателите твърдят, че по тези въпрос няма съдебна практика и с това обосновават основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.

3. „Относно съществените нарушения на съдопроизводствените правила.“

Жалбоподателите твърдят, че по този въпрос решението на въззивния съд влиза в противоречие с цялата непоколебима практика на ВКС и с това обосновават основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, но не сочат и не представят отделни решения.

Настоящият състав намира, че изложените формулировки не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, а доводи за неправилност на въззивното решение по чл.281 ГПК, които не могат да бъдат обсъждани в производство по чл.288 ГПК, каквото е настоящото, поради което по тази жалба не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

По касационната жалба на Е. Д. В., М. Д. В., Р. А. Р., М. В. И. и Д. В. Р.:

В изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателите излагат като правни въпроси следното (дословно), като твърдят, че въпросите са обуславящи и са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и на други решения на съдилищата - основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК (в редакцията преди измененията с ДВ бр. 86 от 28.10.2017 г.):

1. Материалноправен въпрос: „Допустимо ли е след като един път недвижим имот е одържавен по реда на действащия към момента на отчуждаването ЗОЕГПНС, впоследствие да бъде определено повторно имотно обезщетение за част от отчуждения имот по вече отменения § 27 от ППЗОЕГПНС вр. с чл. 8 ЗОЕГПНС (действието на закона е преустановено с Указ № 280 на Президиума на Народното събрание от 23.06.1962 г.- извл. Бр. 52 от 29.06.1962 г.) и към кой момент се преценяват жилищните нужди.“

Този въпрос не е обуславящ, тъй като въззивният съд не е приел, че процесните имоти са предоставени на двама от съсобствениците им като повторно обезщетение за одържавени по реда на ЗОЕГПНС имоти, нито е преценявал жилищните им нужди (на лицата, получили в обезщетение процесните имоти). Не е прието и че обезщетението е определено по отменените закон и правилник, а че вписването за предоставянето в обезщетение е извършено през 1964 г. и през 1965 г.

2. „Въз основа на отменения ЗОЕГПНС (действието на закона е преустановено с Указ № 280 на Президиума на Народното събрание от 23.06.1962 г.- извл. Бр. 52 от 29.06.1962 г.) и ППЗОЕГПНС(действието на правилника за прилагане на закона е преустановено с Указ № 280 на Президиума на Народното събрание от 23.06.1962 г.- извл. Бр. 52 от 29.06.1962 г.) наследниците на Т. и Г. Я. могат ли да станат легитимни собственици на спорните по делото апартаменти?

Въпросът не е обуславящ, доколкото както беше отбелязано, съдът е приел, че собственици са станали Т. и Г. Я., а не техните наследници и не е прието, че обезщетението е определено по отменените закон и правилник, а че вписването за предоставянето е извършено през 1964 г. и през 1965 г.

Но въпросът не е и правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, а въпрос за основателността на възражението на част от страните по делото (наследниците Т. и Г. Я.), че апартаментите не са съсобствени между всички страни по делото, тъй като са в собственост само на част от тях (и те не искат делба помежду си), което представлява довод за неправилност по чл.281 ГПК на въззивното решение (на съответните изводи на въззивния съд, който е приел довода за основателен и като последица от това е приел иска за делба на двата апартамента за неоснователен). Такъв довод за неправилност не може да бъде обсъждан в производство по чл. 288 ГПК, каквото е настоящото.

3. Материалноправен въпрос: „Допустимо ли е без да е представено и прието по делото искане по чл.4,ал.3 от ЗВСОНИ, на базата на предположения да бъдат определени правоимащите за възстановяване на имоти екс леге по чл.1 ЗВСОНИ“.

Този въпрос не е обуславящ, тъй като видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, той не е обосновал изводите си на база предположения за правоимащи лица, а е приел, че поради липсата на доказателства за надлежно искане по чл.4,ал.3 от ЗВСОНИ, отправено от наследниците на Т. и Г. Я., не е настъпила промяна в собствеността и реституционният ефект по чл. 1 ЗВСОНИ не е настъпил.

4. Процесуалноправен въпрос: “Допустимо ли е съдът да не излага мотиви по направено искане за прогласяване на нищожност на представени и приети по делото документи, касаещи собственост, която е част от спорния предмет по делото?“

Жалбоподателите сочат противоречие с Тълкувателно решение № 1 /2013 г. на , ОСГТК на ВКС, и с Решение № 539 от 13.12.2011 г. по гр.д. № 1844/2010 г., на ВКС, IV г.о.

Този въпрос не е обуславящ, тъй като въззивният съд е изложил последователни мотиви по доводите за незаконосъобразност и по действието на актовете на администрацията, с които двата процесни апартамента са предоставени в имотно обезщетение на двама от четиримата братя след одържавяването.

По този въпрос, както и в обобщение по останалите въпроси може да се отбележи, че те не са основани на приетото от въззивния съд, а на неприетите за доказани твърдения на жалбоподателите. Поради това не са обуславящи.

От изложеното следва извод, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК.

С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски. Искането на М. Г. Р. и Д. Г. Р. да бъдат осъдени жалбоподателите да им заплатят направените разноски съгласно представения списък и договор за правна помощ е основателно и следва де бъде уважено за сумата 750 лева, чието уговаряне и заплащане е отразено в договора за процесуално представителство.

Воден от изложеното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение въззивно решение № 4126 от 11.06.2015 г. по гр.д. № 3212 /1996 г. на Софийски градски съд, г.о.

Осъжда Е. Д. В., М. Д. В., Р. А. Р., М. В. И. и Д. В. Р. да заплатят на М. Г. Р. и Д. Г. Р. сумата 750 (седемстотин и петдесет) лева разноски за процесуално представителство в касационното производство.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.

Ключови думи
No law branches!