О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 707

София, 29.12. 2017 г.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на шести декември две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ

ПЕТЯ ХОРОЗОВА

изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова

т.дело № 1867/2017 година

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 66 от 21.04.2017 г. по в.т.д. № 72/2017 г. на Окръжен съд – Русе. С обжалваното решение е потвърдено решение № 1282 от 20.10.2016 г. по гр.д. № 1403/2015 г. на Районен съд – Русе , с което е призната за нищожна, на основание чл.146 от З., т.9.6.1 от ОУ към Договор за банков кредит № 2611/10.11.2008 г., сключен между [фирма] и Д. В. Д., и [фирма] е осъдено да заплати на Д. В. Д. сумата 12 226.26 евро, представляваща неправомерно получена парична сума за периода м.04.-2010 г. до м.04.2014 г., с която банката се е обогатила без основание, ведно със законната лихва, считано от 24.03.2015 г. и разноските по делото.

В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на въззивното решение, на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Изразява се несъгласие със становището на съда, че разпоредбата на чл.9.6.1 от Общите условия към сключения между страните договор за банков кредит не е индивидуално уговорена. Оспорват се изводите на съда, че процесната клауза е неравноправна, както и, че липсват ясни правила за условията и методиката, при които може едностранно да се променя, от страна на банката, първоначално уговорения размер на базовия лихвен процент. Според касатора, въззивният съд неправилно е приел, че в конкретния случай изискването за добросъвестност на търговеца по см. на чл.143 от З. е нарушено поради липса на реципрочност за намаляване на цената на услугата, а промяна в посока увеличение е предвидена и предоставена единствено на волята на представителите на банката. По съображения, подробно изложени в жалбата, се претендира касиране на решението и постановяване на ново решение по същество, с което да се отхвърлят изцяло исковите претенции, с присъждане на разноски по водене на делото.

В инкорпорираното в жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: 1.Какви са предпоставките, които трябва да бъдат налице, за да се приеме, че една клауза е индивидуално уговорена и по какъв начин следва да се даде възможност на потребителя да влияе върху съдържанието на предоставените му в проект договорни клаузи. Осигуряването на възможност на потребителя да се запознае с проекта на договора и да изрази своето становище по тях, като направи предложение за промяна на клаузите, включването на нови клаузи или заличаване на предложените, може ли да се окачестви като възможност за влияние върху съдържанието на договорите. Следва ли съдът, само въз основа на това, че договорът за банков кредит е сключен при общи условия, да приеме, че дадена клауза не е била предмет на обсъждане между страните и оттам не може да бъде приета за индивидуално уговорена; 2. Задължен ли е съдът при всички случаи, без да се съобрази с останалите събрани по делото доказателства, да не кредитира показанията на свидетел, ако той съобщава факти, за част от които няма непосредствени впечатления и е в известна зависимост от едната страна, тъй като е в трудови правоотношения с нея; 3. Задължен ли е съдът да приема, че свидетелят е заинтересован в полза или във вреда на една от страните, когато той се намира в трудово правоотношение с едната от страните, но изхода на спора не може да се отрази на тези правоотношения; 4. Задължени ли са страните да включат в договора за кредит всички факти, които водят до „промяна на стойността на кредитните пазари”, с оглед определяне на условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита. Задължени ли са страните по кредитния договор да посочат в договора общоизвестни факти, свързани с начина на формиране на кредитния ресурс и поддръжката на банковата стабилност и 5. Задължен ли е съдът, на основание чл.20 ЗЗД да тълкува волята на страните, изразена в процесния договор и да прецени, че има договорено право, когато то не е конкретно наименовано с каквото и да е било название в договора, а страната едностранно го е нарекла с име, но го прилага в пълно съответствие с договореното съдържание. Трябва ли да се квалифицира като промяна на договора упражняването на право, включено в договора, без да му е дадено конкретно наименование, а упражняващата правото си страна го е наименувала. Касаторът поддържа следните допълнителни основания за достъп до касация: по въпрос № 1 – т.2 или т.3 на чл.280, ал.1 ГПК; по въпроси № 2 и № 5 – т.1 или т.3 на чл.280, ал.1 ГПК; по въпрос № 3 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК и по въпрос № 4 – всички допълнителни предпоставки, като е приложена съдебната практика, на която се позовава.

Ответникът по касация – Д. В. Д., чрез процесуалния си пълномощник, счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване, а по същество поддържа доводи за правилност на въззивното решение. Съображения са изложени в постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор, с искане за присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от страните доводи, приема следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, поради което е процесуално допустима.

При постановяване на атакуваното решение, въззивният състав на Окръжен съд – Русе, след самостоятелен анализ на релевантните за спора доказателства, включително и показанията на свидетелката С. П., и преценка на доводите на страните, е извел изводи за липса на яснота относно методиката и математическия алгоритъм за начина на формиране на едностранно променяната от банката лихва; за липса на ясно и недвусмислено формулиране на външните причини, водещи до изменение на цената на кредита; увеличаване на платената за исковия период лихва поради въвеждане на допълнителен компонент, определен от банката, с включването на който, наред с първоначалните компоненти, се променя реда, начина, формулата за изчисляване на лихвата, което не е предвидено в индивидуалния договор. Прието е, че макар и част от уговорените в т.9.6.1 от ОУ основания за изменение на възнаградителната лихва да са от обективно естество, те не представляват „основателно съображение за едностранна промяна на възнаградителната лихва”, тъй като не е установен размерът на промяната на общия лихвен процент при изменение на съответния обективен показател, нито правната възможност той да бъде намаляван при снижаване на нефиксирания индекс, формиращ възнаградителната лихва. С обезпечаване правото само на банката да увеличава възнаградителната лихва със ставка, която тя счете за целесъобразна, се накърнява принципът на добросъвестност, като с тази възможност за едностранно изменение, макар и при установени в ОУ конкретни показатели, поставя ищеца в неравноправно положение по см. на чл.143, т.10 З.. След като кредитополучателят няма възможност при настъпване на същите условия да намалява едностранно лихвения процент и при липса на реципрочно задължение на банката за такава промяна чрез намаляване стойността на общия годишен лихвен процент, то оспорената клауза е приета за уговорена във вреда на потребителя, водеща до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което е нищожна, на основание чл.146, ал.1 З.. В посочения смисъл решаващият състав се е позовал на практика на С., както и на практика на ВКС, създадена по реда на чл.290 ГПК.

Отхвърлено е като неоснователно възражението на банката за индивидуално уговорена клауза по т.9.6.1 от ОУ. Прието е, че установяването на този факт, при условията на главно и пълно доказване, е в тежест на ответника, съгл. чл.146, ал.4 З.. Изведен е извод, че такова доказване не е проведено, а показанията на св. П. са преценени съобразно чл.172 ГПК, при отчитане на факта, че е служител на банката, а от друга страна, че тя не е очевидец при отпускане на процесния кредит. Запознаването на посочената свидетелка с кредитното досие на ищеца и липсата на писмено искане по него за промяна на договора за банков кредит, са счетени от съда за недостатъчни за установяване, че клаузите в процесните ОУ към договора са индивидуално договорени.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Като недоказан следва да се прецени основният селективен критерий по първия поставен от касатора въпрос, с който всъщност се оспорва правилността на изведения от решаващия съдебен състав извод за липса на категорични доказателства за индивидуално уговорена клауза от общите условия на договора за банков кредит, предмет на установителния иск. При формулиране на този въпрос не е съобразена в пълнота липсата на тъждественост между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, върху която е акцентирано и в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Дори е да се счете, че този въпрос е обуславящ за изхода на делото и попада в обхвата на общата предпоставка за достъп до касация, като недоказани следва да се преценят допълнителните предпоставки. Даденото от въззивния състав разрешение е в пълно съответствие с практиката на ВКС, част от която е цитирана в мотивите към атакувания съдебен акт. Изрично произнасяне относно предпоставките, при които се счита, че дадена клауза е индивидуално уговорена, се съдържа в решение по т.д. № 535/2016 г. на ВКС, ТК, първо отделение. При наличие на такава практика, не може да се преценява поддържания евентуален допълнителен селективен критерий.

Като несъотносим следва да се прецени вторият формулиран от касатора въпрос, тъй като изводът на въззивния съд за неравноправност на процесната клауза от ОУ е изведен основно по съображения за липса на реципрочност за намаляване на възнаградителната лихва чрез намаляване на стойността на общия ГЛП при аналогични основания.

Процесуалноправните въпроси, свързани с преценката на решаващия състав на събрани свидетелски показания, извършена с оглед на всички други данни по делото съгласно чл.172 ГПК, са пряко релевантни към поддържаните в жалбата основания за касиране. Отговорът на тези въпроси е предпоставен от произнасяне по процесуалната законосъобразност и обоснованост на атакуваното решение и извършване на конкретна проверка относно приетата от съда евентуална заинтересованост на свидетелката П. от изхода на делото. Относимостта на въпроси № 2 и №3 към общите основания по чл.281, т.3 ГПК произтича от възложената на въззивния съд правораздавателна дейност по същество на материалноправния спор, след самостоятелна преценка на релевантните факти и доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните по делото. Видно от мотивите към решението е, че решаващият съдебен състав е реализирал надлежно тази дейност – извел е самостоятелни фактически и правни изводи, след обсъждане на данните по делото и се е произнесъл съобразно предмета на делото и обхвата на въззивното производство.

Основната предпоставка за допускане на касационно обжалване не е налице и по последния въпрос, свързан със задължението на съда да тълкува волята на страните, съобразно въведените в чл.20 ЗЗД критерии. Този въпрос е фактологично обоснован и не касае приложение или тълкуване на правна норма, релевантна за изхода на конкретния спор. От друга страна, втората съставна част на въпрос № 5 е основана на доводи, които не са възприети от въззивния съд, поради което са важими съображенията за недопустимост на контрола за правилност на обжалвания съдебен акт в рамките на производството по селекция на жалбите.

При този изход на делото, на ответника по касация се дължат разноски в размер на 600 лева, съобразно представения с отговора на жалбата договор за правна защита и съдействие и своевременно заявеното искане по чл.78, ал.3 ГПК.

Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 66 от 21.04.2017 г. по в.т.д. № 72/2017 г. на Окръжен съд – Русе.

ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Д. В. Д. сумата 600 /шестстотин/ лева – разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: