№ 46 София, 30.01.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и осемнадесета година в състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове: Гълъбина Генчева

Емилия Донкова

като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 2510/2017 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение от 29.11.2016 г. по гр. д. № 14937/2010 г. на Софийския градски съд, II-б г. о., е отменено решение от 08.07.2010 г. по гр. д. № 31692/2007 г. на Софийския районен съд, в частта по предявените искове за ревандикация по чл.108 ЗС, като са отхвърлени предявените от О. Г. А. срещу Ц. М. В., И. Т. А. и В. С. П. искове за признаване за установено, че ищецът е собственик на 1/18 ид. ч. от описани имоти, индивидуализирани съобразно скицата към заключението на вещото лице Д., прието от въззивната инстанция в с. з. на 21.11.2016 г. и за предаване на собственика владението на процесната част от имотите. Отхвърлени са и предявените от Т. Й. И. срещу Ц. М. В., И. Т. А. и В. С. П. искове за признаване за установено, че ищецът е собственик на 1/3 ид. ч. от описани имоти, индивидуализирани съобразно цитираната по-горе скица и за предаване владението на процесната част от имотите. С въззивното решение е оставено в сила първоинстанционното решение, в частта му, с която по предявените от ответниците срещу ищците инцидентни установителни искове с правно основание чл.118, ал.1 ГПК отм. е признато за установено, че постигнатата съдебна спогодба, обективирана в протокол от 06.02.1997 г. по гр. д. № 3241/1995 г. на Софийски районен съд, 40 състав, е нищожна поради липса на съгласие на Г. М. Я. и В. М. И. /Б./.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена в срока по чл.283 ГПК от адвокат К. Б. като пълномощник на О. Г. А., в която относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Ответниците по касация Ц. М. В., И. Т. А. и В. С. П. са подали писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.

Ответникът по касация Т. Й. И. е изразил становище, че следва да се допусне касационно обжалване.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:

Производството пред районния съд е образувано по предявени от О. Г. А. и Т. Й. И. срещу Ц. М. В., В. М. Б. и Г. М. Я. /ответниците Б. и Я. са починали в хода на процеса и са заместени от И. Т. А. и В. С. П./ искове за предаване владението съответно върху 1/18 ид. ч. и 1/3 ид. ч. от процесния имот, като на собственици по силата на наследствено правоприемство от И. С. С. и съдебна спогодба по гр. д. № 3241/1995 г. на СРС, с която наследниците на общия наследодател са приели за безспорно установено помежду си, че същият е бил собственик на внесените в стопанството имоти. С решение на органа по земеделска реституция от 08.10.2004 г. собствеността върху процесния имот е била възстановена в полза на ответниците като наследници на М. С.. Посочили са, че същите са се снабдили с констативен нотариален акт № 17/13.02.2007 г., чиято отмяна претендират по реда на чл.483 ГПК отм. . Ответниците са оспорвали активната материално – правна легитимация на ищците, като са поддържали, че се легитимират като собственици на основание земеделска реституция. Предявили са срещу ищците инцидентни установителни искове за признаване за установено, че съдебната спогодба е нищожна поради липсата на съгласие на Г. Я. и В. И..

По делото е установено, че с определение от 06.02.1997 г. по гр. д. № 3241/1995 г. на Софийски районен съд, образувано по предявени искове с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, е одобрена постигната между Ц. В., Т. И., Г. Я., В. И., С. А., Д. И., К. В., Й. Н. и Б. В. съдебна спогодба, с която страните „приемат за безспорно установено, че в наследство от общия наследодател И. С. И. са останали описани земеделски имоти, включително процесният, както и че тези имоти са внесени в стопанството като собствени на общия наследодател”. Смъртта на общия наследодател е обявена с влязло в сила на 04.01.2013 г. решение по гр. д. № 5330 от 2011 г. на Софийски районен съд, видно от което същата е настъпила през 1915 г. В първоинстанционното производство са събрани заключения на единична и тройна съдебно-графически експертизи, които по категоричен начин установяват, че подписите върху пълномощно, упълномощаващо като процесуален представител адв. Б. да подпише спогодбата от тяхно име, не са положени от Г. Я. и В. И.. С решение № 9330/375 от 23.09.2004 г. /влязло в сила на 08.10.2004 г./ на ОС „Земеделие и гори” – община „О. купел”, е възстановена собствеността във възстановими стари реални граници в полза на наследниците на М. И. С. върху нива от 3,594 дка, находяща се в строителните граници на [населено място], местността „К.”, имот № 1812 от кадастрален план от 1939 г., при описани граници. Правото им на собственост е удостоверено и с нотариален акт № 17/13.02.2007 г. за собственост върху недвижим имот, придобит по ЗСПЗЗ, издаден на основание цитираното по-горе решение и наследствено правоприемство от М. С., починал през 1989 г. /син на общия наследодател/.

С влязло в сила на 08.03.2002 г. решение по гр. д. № 8613/1997 г. на Софийски районен съд е отхвърлен предявения от Т. И. иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ за признаване правото на възстановяване на собствеността в полза на наследниците на Й. И. /син на общия наследодател и пряк наследодател на ищеца/, включително върху процесния имот. Видно от приложената административна преписка същият не е бил заявен за възстановяване и от наследниците на С. И. /низходящ на общия наследодател и дядо на ищеца О. А./. Образуваното по искове с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ гр. д. № 9282/2011 г. по описа на Софийски градски съд срещу ответниците в настоящото производство, е било прекратено с влязло в сила на 28.03.2016 г. определение.

Въззивният съд е приел, че по делото не е било спорно, че процесният имот е бил внесен в ТКЗС и е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Същият е бил възстановен с влязло в сила решение на органа по земеделска реституция в полза на наследниците на М. И.. По инцидентните установителни искове е прието за безспорно доказано, че ответниците Г. Я. и В. И. не са упълномощили адв. Б., подписал от тяхно име постигнатата съдебна спогодба по гр. д. № 3241/1995 г. на СРС, с оглед на което същата е нищожна поради липса на съгласие за сключването й.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е поставил следните материалноправни въпроси:

1.„следва ли да се отхвърли иск по чл.108 ЗС само на основание, че в полза на ищците не е издадено решение за възстановяване на собствеността“;

2.„при наличие на доказателства, че имотът е изгубил земеделския си характер към момента на предявяване на исковата молба, трябва ли по отношение на него да се прилагат разпоредбите на ЗСПЗЗ“;

Сочи се противоречие с две постановени през 1996 г. решения на ВКС /не е посочено по кои дела са същите/.

Според настоящия състав на ВКС, І-во г. о., не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия материалноправен въпрос.

Въззивният съд е приел, че не е доказана принадлежността на правото на собственост в полза на общия наследодател на страните на твърдяното придобивно основание. Съдебната спогодба не е произвела материалноправните си последици, предвид установеното по инцидентните установителни искове, че договорът за спогодба е нищожен. Направил е и решаващия извод, че влязлото в сила позитивно решение на административния орган за възстановяване на собствеността в полза на ответниците има конститутивно действие, което се разпростира както по отношение на обекта на възстановената собственост, така и по отношение на субектите, в чиято полза правото на собственост е възстановено. Приетото за установено от въззивния съд е в съответствие както с ТР № 1 от 1997 г. на ОСГК на ВКС, така и с утвърдената съдебна практика.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставения втори въпрос.

По делото е било безспорно установено, че имотът е подлежал на възстановяване именно по реда на ЗСПЗЗ, каквито са и изложените от касатора твърдения в исковата молба. Следва да се посочи, че промяната в предназначението на земята не е пречка за възстановяването й по този ред.

В обобщение, не се констатират предпоставки за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.

С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция касаторът следва да заплати на ответниците по касация направените разноски /за адвокатско възнаграждение/ в размер на 1 800 лв., чието заплащане е установено.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 29.11.2016 г., постановено по гр. д. № 14937/2010 г. на Софийския градски съд, II-б г. о.

Осъжда О. Г. А. да заплати на Ц. М. В., И. Т. А. и В. С. П. сумата 1 800 лв. /хиляда и осемстотин лева/, представляваща направени по делото разноски.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: