О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 78

гр. София, 30.01.2018 г.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ

ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА

ЗОЯ АТАНАСОВА

изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА

гр.дело № 2757/2017 год.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Б. Б., в качеството му на процесуален представител на З. П. П., против решение № 158/13.04.2017 г. по възз.гр.д. № 144/2017 г. по описа на Окръжен съд – Плевен, с което е потвърдено решение № 2080/14.12.2016 г. по гр.д. № 4480/2016 г. по описа на Районен съд – Плевен в частта, с която искът на З. П. П. против [фирма] за заплащане на обезщетение за ползване на притежаваната от нея 1/2 ид.ч. от 1012,07 кв.м. от УПИ № VIII-1444 ,в кв. 613, по плана на [населено място], одобрен със заповед № РД-12-371/11.09.2013 г., с площ от 3618 кв.м., а по кадастрална карта и кадастралните регистри – поземлен имот с идентификатор 56722.651.403 по плана на [населено място], за периода 01.09.2014 г. – 15.06.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на ИМ – 20.06.2016 г. до окончателното изплащане, с правно основание чл. 59 ЗЗД е отхвърлен като неоснователен за сумата над 7 891 лв. до сумата от 15 075, 37 лв.

В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на атакуваното решение. Твърди се, че е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Иска се неговата отмяна и присъждане на претендираното обезщетение в пълен размер, ведно със законна лихва и направените разноски.

Като основание за допускане до касационно обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК във връзка със следните формулирани въпроси: 1. „Кои площи следва да бъдат квалифицирани като „прилежащи“ по смисъла на методиката в Приложение № 1 към Наредба № 7/2003 г. за правилата и нормативите за устройство на отделните видове територии и устройствени зони“ и 2. „За кои обекти в имот, в който е налице отделна собственост на терена и постройките в резултат на учредено и реализирано право на строеж, следва да бъдат определяни „прилежащи площи“ съгласно Приложение № 1 към Наредба № 7/2003 г. за правилата и нормативите за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, в частност – следва ли да бъде определяна прилежаща площ за обекти /съоръжения/, които по характера си са движими вещи или на постройки, за които не е учредено право на строеж“. Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с решение № 538/09.07.2010 г. по гр.д № 519/2009 г. по описа на ВКС, IV г.о., определение № 430/03.05.2016 г. по гр.д № 5697/2015 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 304/21.11.2011 г. по гр.д № 1311/2010 г. по описа на ВКС, II г.о., решение № 1196/26.05.1966 г. по гр.д. № 155/2006 г. по описа на ВКС, I г.о., решение № 363/17.10.2011 г. по гр.д № 663/2010 г. по описа на ВКС, I г.о.Наличието на противоречива практика на съдилищата обосновава с прилагане на решение по гр.д. № 4151/2014 г. по описа на Районен съд – Плевен и решение по възз.гр.д. № 471/2015 г. по описа на Окръжен съд – Плевен.

Ответната страна по касация [фирма] не е депозирала писмен отговор и не взема становище по допустимостта и основателността на касационната жалба.

Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.

Предмет на атакуваното въззивно решение е искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, предявен от З. П. против [фирма],представлявано от В. С. за заплащане на обезщетение за това, че ищцата е лишена от ползване на собствената 1/2 ид.ч. от 1969,80 кв.м. от ПИ с идентификатор 56722.651.403 по КККР на [населено място] за периода от 01.09.2014 г. до 15.06.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на иска до окончателното й изплащане. За да се произнесе ОС- П. е установил от фактическа страна следното: по силата на договор за покупко-продажба от 15.03.2011 г., обективиран в нотариален акт № 90, н.д. № 37/2001 г. на нотариус Д. И., В. С. С. по време на брака си със З. П. придобил собствеността върху процесното празно дворно място, находящо се в [населено място], цялото с площ от 3992 кв.м.; собствениците на имота В. С. и З. П. учредили право на строеж в полза на [фирма] за построяване на обект „производствено-складова база“ с подпроекти: 1. търговско-адимистративна сграда на три етажа; 2. склад за метали; 3. подпорни стени и подкранов път; строежът бил реализиран, издадено е разрешение за ползване; бракът между В. С./управител и едноличен собственик на капитала на дружеството [фирма]/ и З. П. бил прекратен с развод с влязло в сила решение на 24.03.2010 г.; с влязло в сила решение между бившите съпрузи била допусната делба на процесното дворно място при равни квоти; с влязло в сила решение по гр.д № 4151/2014 г. по описа на Районен съд – Плевен [фирма] е осъдено да заплати на З. П. сумата от 20 139 лв., представляваща обезщетение за ползването на собствената 1/2 ид.ч. от 1758 , 50 кв.м. от процесния имот за предходните две години, а именно за периода – 01.08.2012 г. до 31.08.2014 г. Съдът е приел, че спорни по делото са въпросите налице ли са предпоставките по чл. 59 ЗЗД и дължи ли ответното дружество обезщетение за ползване на собствената 1/2 ид.ч. от незастроения имот. За да се произнесе ОС-П. е анализирал събраните писмени и гласни доказателства, както и заключенията по изслушаните съдебни екпертизи. Споделил е извода на първоинстанционния съд, че при определяне размера на дължимото обезщетение следва да бъде възприето първоначалното заключение по приетата съдебна експертиза на в.л. Б., изготвено съгласно Приложение № 1 към Наредба № 7 от 2003 г., в което площта на целия имот е 3618 кв.м., съгласно действащия ЗРП. Съдът е посочил, че изрично в приложената по делото скица е посочено, че имотът не попада под разпоредбите на § 8 от ПЗР на ЗУТ, поради което съдът не възприел доводите във въззивната жалба на З. П., че обезщетението следва да се определи при площ на имота от 3 992 кв.м., каквато е посочена в нотариалния акт за собственост, поради обстоятелството, че уличната регулация не е приложена. Съдът е счел, че изводите за обема на правата на ищцата следва да бъдат направени при зачитане на площта на имота по ЗРП от 3618 кв.м., като се отчетат площите на сградите, за които е учредена суперфиция и площта, необходима за обслужването им по предназначение. По този начин е достигнал до извода, че съсобственичката е лишена от възможността да ползва 1/2 ид.ч. от незастроената част, площ равняваща се на 1012, 07 кв.м., поради което ответното дружество дължи обезщетение в размер на 7 891 лв. Възражението, че от прилежащите към сградите площи следва да бъде изключена площта на намиращия се в имота кран от 900 кв.м. ОС-Плевен също е приел за неоснователно, като подробно е изложил мотиви, че от събраните доказателства не може да бъде направен извод, че кранът не обслужва по предназначение търговските площи и производствените сгради,тъй като подкрановия път е изграден,съобразно разрешението за строеж от 18.05.2005г. и разрешението за ползване от 13.11.2008г.,поради което неговата площ не може да бъде изключена от прилежащите към сградите площи. Отделно е посочено, че влязлото в сила решение между същите страни по гр.д № 4151/2014 г. по описа на ПРС, с което на З. е присъдено обезщетение на същото основание по чл. 59 ЗЗД за незастроената част от имота с площ от 1969,80кв.м. не създава сила на пресъдено нещо по отношение на незастроената част от имота, за която се дължи настоящето обезщетение. При така установеното е приел, че обезщетение по чл. 59 ЗЗД следва да бъде присъдено за 1/2 ид.ч., представляваща 1012,07 км.м., за периода 01.09.2014 г. – 15.06.2016 г., а претенцията за разликата до пълния предявен размер от 19 403,24 лв., съставляваща обезщетение за ползването на 1/2 ид.ч., равняваща се на 1969, 80 кв.м.е неоснователна и недоказана.

Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Формулираните два въпроса касаят определянето на прилежащите площи към сградите, за които е учредено право на строеж, тъй като в атакуваното решение съдът е приел, че свободната площ от процесния имот се равнява на разликата от площта на целия имот и площта на законно построените сгради, ведно с прилежащите им площи по смисъла на чл. 64 ЗС. Приложил е разпоредбите на ЗС, ЗУТ и Наредба № 7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. При определяне размера на свободната площ, съдът се е позовал на приетата съдебно-техническа експертиза,като е взел предвид, че при разглеждане на делото и изслушване на заключението не е бил въвеждан въпрос или правено възражение относно включването на площта на крана в учреденото право на строеж. Следователно и двата въпроса се отнасят до същността на спора и представляват оспорване на решаващите мотиви, а не отговарят на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът се домогва в настоящото производство да оспори фактическите заключения на вещото лице, което действие е преклудирано с оглед процесуалните правила. В случай, че е имал възражения към установеното от експерта е следвало да го заяви в съдебното заседание докато трае изслушването му и да се ползва от разпоредбата на чл.200,ал.3 ГПК. Доколкото не са повдигнати въпроси с предвиденото в процесуалния закон значение, а се цели да се приемат различни от направените фактически констатации, настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване,а съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не следва да се проверява налице ли са допълнителните предпоставки по чл. 280, ал.1 , т. 1 и т. 2 ГПК.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 158 / 13.04.2017 г., постановено по гр. д. № 144/2017 г.по описа на Окръжен съд - Плевен.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: