45

София, 30.01.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари две хиляди и осемнадесета година в състав:

Председател: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева в. гр. д. № 2619 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 113/22.03.2017 г. по в. гр. д. № 929/2016 г. на Плевенския окръжен съд е потвърдено решение № 1467/07.10.2016 г. по гр. д. № 2753/2015 г. на Плевенския районен съд, с което във втората фаза на делбата е уважена заявената претенция по чл.346 ГПК, като ответницата И. М. К. е осъдена да заплати на ищеца Н. М. Р. на основание чл.30, ал.3 ЗС сумата от 67 491 лв., а вторият ответник [фирма] – сумата от 12 998 лв., представляващи съответните на дяловете в съсобствеността части от разноските, които ищецът Р. е направил за изграждане в груб строеж на делбената еднофамилна жилищна сграда. Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която са били отхвърлени претенциите на Н. Р. за сумите 54 189 лв. срещу първия и 13 500 лв. срещу втория ответник, представляващи съответните части от увеличената стойност на имота вследствие покачване на пазарната му цена.

Предмет на делба е дворно място и еднофамилна жилищна сграда, находящи се в [населено място]. Делбата е допусната при квоти по 9/20 за всеки от бившите съпрузи Н. Р. и И. К. и 2/20 за [фирма].

Въззивният съд е приел, че за изграждане на процесната сграда в съсобственото дворно място е бил сключен договор за строителство между [фирма] от една страна и Н. М. Р. от друга, със съгласие на останалите съсобственици И. К. и [фирма]. По този договор Н. Р. e внесъл общо сумата 149 980 лв., която представлява негови лични средства. Затова другите съсобственици следва да му заплатят на основание чл.30, ал.3 ЗС съответните на техните дялове части от тази сума. Прието е също, че е неоснователна другата претенция на Р., която се основава на обстоятелството, че след закупуване на дворното място за сумата от 9900 лв. неговата цена се е покачила на 50 000 лв., а след изграждането на сградата за сумата от 192280,11 лв. цената й се е покачила на 250 000 лв. Според въззивния съд втората претенция не може да се квалифицира по чл.61, ал.1 ЗЗД, тъй като не е налице хипотезата на водене на чужда работа без възлагане. Но дори да бъде дадена тази квалификация, ответниците биха дължали само по-малката сума между направените разноски и обогатяването, а в случая разноските са вече присъдени.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответницата И. М. К..

Жалбоподателката счита за неправилен извода на въззивния съд, че цената по договора за строителство е заплатена с лични средства на Н. Р., а не със семейни средства, както поддържа тя. Съдът не обсъдил изявлението на вещото лице в съдебно заседание, според което сградата е завършена в груб вид през месец декември 2013 г. и не е съпоставил този момент с датата на прекратяване на брака между жалбоподателката и Н. Р. въз основа на съдебното решение от 03.10.2013 г. Освен това съдът не изследвал какво е съотношението между вложените разходи и увеличената стойност на имота. Поддържа се, че отношенията между съсобствениците следва да се уредят по реда на чл.61, ал.2 ЗЗД, като жалбоподателката дължи суми само до размера на обогатяването, т.е. по-малката сума между разноските и увеличената стойност на имота.

В изложението към жалбата се поддържа, че въззивното решение противоречи на практиката на ВС и ВКС по въпроса за задължението на съда да обсъди доказателствата по делото в тяхната взаимна връзка, както и по въпроса как следва да се уредят правоотношенията между съсобствениците, когато един от тях извърши без възлагане от другите подобрения в общия имот и как се определя дължимата сума по чл.61, ал.2 ЗЗД.

Ответникът в производството Н. Р. оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество от ВКС.

Ответникът [фирма] не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение, което подлежи на касационен контрол, тъй като цената на предявените искове е над 5000 лв. Не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението.

Процесуалноправният въпрос за необходимостта въззивният съд да обсъди в съвкупност доказателствата по делото по повод въведените оплаквания във въззивната жалба е поставен от жалбоподателката във връзка със становището й, че съдът неправилно е преценил вложените от Н. Р. средства по договора за строителство като негови лични средства, нямащи семеен произход. По този въпрос въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС, тъй като е препратил към мотивите на районния съд на основание чл.272 ГПК. От своя страна районният съд е констатирал, че всички суми по договора за строителство са заплатени от Н. Р.. Първите две вноски от по 25 000 лв. са направени по време на брака му с ответницата, но от негов личен влог, а личните влогове са изключени от съпружеската имуществена общност по действащия Семеен кодекс. Останалите вноски са направени след прекратяване на брака и също не сочат семеен произход. В съответствие с практиката на ВКС – т.5 на ТР № 1/19.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 102 от 25.11.2016 г. по гр. д. № 1055/2016 г. на ВКС, ІІ-ро г.о.; решение № 186/2015 г. по гр. д. № 4465/2014 г. на ВКС, ІV-то г. о. и др., въззивният съд в настоящия случай е действал като съд по съществото на спора, мотивирал е решението си в съответствие с чл.235, ал.2 и чл.236 ГПК, като е изложил самостоятелни мотиви по повдигнатите оплаквания във въззивната жалба. Оплакването за преклудиране на иска за определяне на по-голям дял на един от съпрузите в придобиване на общото имущество – чл.29, ал.3 СК не кореспондира с действително въведеното от ищеца твърдение, че вложените средства за придобиване на сградата са негово лично имущество по смисъла на чл.23, ал.1 СК. Освен това данните кога сградата е завършена в груб строеж са неотносими към спорния по делото въпрос за произхода на вложените средства по договора за строителство, затова необсъждането им от съда в този контекст не представлява нарушение на изискването за преценка на доказателствата в тяхната съвкупност и съответно – не обосновава поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос.

Материалноправните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК са поставени поради становището на жалбоподателката, че евентуалната й отговорност във връзка с извършените от Н. Р. подобрения в съсобствения имот следва да се определи по правилото на чл.61 ал.2 ЗЗД, а не по реда на чл.30, ал.3 ЗС, както е приел въззивният съд. Това становище не кореспондира със заявеното от нея в съдебно заседание пред първата инстанция, че е знаела за извършване на строителството на сградата, като мълчаливо се е съгласила с него. Въззивното решение напълно съответства на практиката на ВС и ВКС за съотношението на разпоредбите на чл.30, ал.3 ЗС и чл.61, ал.3 ЗЗД, когато се поставя въпрос за извършени подобрения в съсобствен имот – ТР № 85 от 02.12.1968 г. по гр. д. № 149/1968 г. на ОСГК, ППВС № 6/1964 г., решение № 532/17.06.1994 г. по гр. д. № 382/1994 г. на І-во г. о., решение № 339 от 10.10.2011 г. по гр. д. № 1072/2010 г. на ВКС, І-во г. о. Но дори действително да се касаеше за претенция по чл.61, ал.2 ЗЗД, сумата, която жалбоподателката дължи, съвпада с присъдената, тъй като разноските по договора за строителството на жилищната сграда са по-ниски от реалната й стойност, т. е. присъдена е по-малката сума между разноските и увеличената стойност на имота. Ето защо липсва противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 113/22.03.2017 г. по в. гр. д. № 929/2016 г. на Плевенския окръжен съд

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: