О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 450

гр. София, 23.08.2018 г.

Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на двадесет и трети април две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 4306 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството e по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№ 22005 от 13.07.2017 г., подадена по пощата на 11.07.2017 г. от Г. А. Ч. и приподписана от адвокат Е. К. от АК - П., против въззивно решение № 713 от 08.06.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 1007/2017 г. по описа на ОС – Пловдив, ГО, IV състав.

Ответникът по касация Г. П. Ч., чрез адвокат Р. П. от АК - П., е депозирал отговор, като възразява срещу наличието на основание за допускане на касационното обжалване, както и срещу основателността на касационната жалба. Претендира разноски.

Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 634 от 01.03.2017 г. по гр.д.№ 16713/2016 г. на РС – Пловдив, ХVІІ гр.състав, с което е отхвърлен предявеният от Г. П. Ч. срещу Г. А. Ч. иск по чл. 109 ЗС, като вместо това Г. А. Ч. е осъден да преустанови действията си, с които пречи на Г. П. Ч. да упражнява правото си на собственост върху притежаваните от него 7/27 идеални части от поземлен имот с идентификатор 56784.520.546 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], като преустанови паркирането на моторни превозни средства върху частите от поземления имот, които не са предназначени за паркиране, както и върху разпределените с договор от 19.03.2014г. за реално ползване на Г. П. Ч. паркоместа № 9 и №1 0 съгласно схема, неразделна част от договора. Въззивният съд е приел, че ищецът е собственик на 7/27 ид.ч. от ПИ № 56784.520.546, в който е построена и въведена в експлоатация жилищна сграда с 12 апартамента, 3 ателиета, 3 магазина и 10 паркоместа. На 19.03.2014 г. между съсобствениците на дворното място е сключен договор за разпределение на реалното ползване на паркоместата, по силата на който на ищеца Г. Ч. са разпределени за ползване паркоместа № 6, № 9 и № 10 съобразно схема към одобрен архитектурен проект от 2008 г., съставляваща неразделна част от договора. Ответникът е придобил обект в новопостроената сградата и впоследствие 22,54/610 ид.ч. от дворното място от [фирма], което по-рано, на 22.10.2015г ., придобило от М. В. П. и Н. В. Р. - страни по договора от 19.03.2014 г., собствеността върху 112,7/610 идеални части от дворното място. Счетено е за установено по делото чрез показанията на разпитаните свидетели К. и К. и от приложените прокурорски преписки №3732/2014 г. и №8768/2016 г. по описа на Районна прокуратура - Пловдив, че ответникът паркира моторни превозни средства върху разпределените за ползване на ищеца паркоместа № 9 и № 10, както и на места от дворното място, които не са предназначени за паркиране. Въззивният съд обосновал извод, че след като ищецът се легитимира като собственик на 7/27 идеални части от поземления имот, част от който са намиращите се в него общо 10 паркоместа, обособени съгласно схема към одобрен архитектурен проект и реалното ползване на същите е било разпределено с договор между съсобствениците на имота, който обвързва и последващите приобретатели на съответни идеални части от дворното място, какъвто се явява ответникът и след като същият чрез действията си по паркиране на моторни превозни средства върху разпределените на ищеца паркоместа № 9 и № 10, както и върху части от имота, които не са предназначени за паркиране, създава на ищеца пречки да упражнява правото си на собственост върху имота и в частност - върху реалните части от същия, които са му разпределени за ползване, то предявената претенция по чл. 109 ЗС е основателна. В подкрепа на това се е позовал на практиката на ВКС, според която защитата срещу действия, нарушаващи постигнатото споразумение за разпределение на ползването без оспорване на вещните права, следва да се извърши чрез иск по чл. 109 ЗС за прекратяване на всяко неоснователно действие, което пречи на съсобственик да упражнява своето право. Въззивният съд е счел за неоснователен релевираният от ответника довод, че незастроената част от процесното дворно място съставлява обща част към построената в същото сграда, в режим на етажна собственост, и начинът на ползването му следва да се решава от Общото събрание на етажните собственици. Съобразил е разпоредбата на чл.38, ал.1 ЗС, предвиждаща, че дворното място е обща част по предназначение, но същевременно е разяснил, че това правило е валидно за частта от дворното място, нужна за ползване на сградата по предназначение и за осигуряване на достъпа до нея. Останалата част от него би съставлявало обща част на етажната собственост само ако е налице пълна идентичност между етажните собственици и собствениците на земята, в противен случай незастроената част от дворното място, извън тази, която е необходима за ползването на сградата по предназначение и за осигуряване на достъпа до нея, е в режим на обикновена съсобственост и ползването й може да бъде разпределено с договор между съсобствениците, по решение на мнозинството, притежаващо повече от половината от вещта, или с решение на съда по реда на чл.32, ал.2 ЗС. В конкретния случай процесните паркоместа са извън частта от дворното място, която съставлява обща част, поради което ползването на същите може да бъде разпределено с договор между съсобствениците, валидно обвързващ страните по него и техните приобретатели, сред които е и ответникът, до извършване на ново разпределение по съгласие между собствениците или по съдебен ред. Въззивният съд е счел за неотносими въпросите дали паркоместата представляват самостоятелни обекти на правото на собственост и притежавали ищецът вещни права върху тях, тъй като с предявения иск се търси защита на притежаваните идеални части от правото на собственост върху имота, съответстващи на разпределените му за ползване паркоместа.

Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.) На първо място се поддържа довод за недопустимост на въззивното решение, тъй като с него се дава защита на паркоместа, които не са обект на вещни права. В тази насока се цитира решение № 222/30.03.2010 г. по гр. д. № 4076/2008 г. на ВКС, IV г.о. Касаторът счита на следващо място, че противно на съдебната практика на ВКС, обективирана в Решение № 171 от12.10.2015 г. по гр. д. № 1231/2015 г. на ВКС, I г.о. окръжният съд приема, че по реда на чл. 109 ЗС могат да се защитават права, възникнали по силата на договор. Счита, че като не се произнесъл по въпроса длъжен ли е съдът да изследва собствеността върху паркомясто преди да постанови своя съдебен акт, окръжният съд е допуснал процесуално нарушение. В противоречие с утвърдената постоянна практика на ВКС въззивният съд, като решаваща инстанция по същество, следвало да направи самостоятелна преценка на целия събран по делото пред него и първата инстанция фактически и доказателствен материал и да достигне до свои правни изводи по същество на спора. Позовал се е на разпоредбата на чл. 188, ал.1 ГПК отм. относно задълженията на въззивния съд за извършаване на цялостна преценка на събраните по делото доказателства, доводи и възражения на страните в установените му правомощия при действието на чл. 196 и сл. ГПК отм. , като обосновал противоречие с приетото в т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 по т.гр.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, решение № 374/22.11.2010 г. по гр.д. № 219/2010 г. на ВКС, III г.о. и решение № 679/13.01.2009 г. по гр.д. № 1496/2008 г. на ВКС, II г.о.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:

На първо място следва да се съобрази дали е налице основанието за допускане, разяснено с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Касаторът счита, че въззивното решение е недопустимо, тъй като с него въззивният съд се е произнесъл по недопустим иск за защита на право на собственост върху паркомясто. Допустимостта на съдебния акт е обусловена от надлежното упражняване на правото на иск - от и срещу надлежни страни, при наличие на положителните процесуални предпоставки и отсъствие на процесуални пречки. В резултат от извършената от касационния съд служебна проверка в тази връзка не се установява правото на иск в случая да е упражнено ненадлежно, съответно - не е налице основание за допускане на касационното обжалване поради вероятна недопустимост на атакувания акт. Въпросът представлява ли паркомястото годен обект на правна защита е такъв по основателността на иска, а не по неговата допустимост. Отделно от изложеното следва да се отбележи, че въпросът няма обуславящо значение, тъй като конкретната хипотеза не е такава. В случая въззивният съд е приел, че е сезиран с претенция за защита на собствеността върху 7/27 ид. части от дворното място, а не с иск за защита на право на собственост върху паркоместа, които не представляват годен обект на вещни права.

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС, обективирана в Решение № 171 от12.10.2015 г. по гр. д. № 1231/2015 г. на ВКС, I г.о. Произнасянето на окръжния съд напълно съответства на цитираната практика, съгласно която защитата срещу действия, нарушаващи постигнатото споразумение за разпределение на ползването без оспорване на вещните права следва да се извърши чрез иск по чл. 109 ЗС за прекратяване на всяко неоснователно действие, което пречи на съсобственик да упражнява своето право, а при оспорване на вещните права следва да се извърши чрез искове за собственост. Въззивното решение не противоречи и на Решение № 199 от 5955/ 2014 г. на ВКС, ІV г.о., в което е прието, че паркоместата, изградени в незастроената част на дворното място не са самостоятелни обекти на правото на собственост, но върху тях може да се учредява вещно право на ползване, тъй като в този случай няма изискване за реалното им обособяване като самостоятелни обекти. Възможността за прехвърляне на различни права върху недвижим имот не е ограничена от обстоятелството, че редът и начинът на упражняването им е определен по съгласието на страните или от съда нито съществува пречка в прехвърлителната сделка страните да уговорят ред и начин за упражняване на прехвърленото право, но приобретателят (като частен правоприемник на прехвърлителя) е обвързан от разпределеното ползване на дворното място. Паркомястото в гаражното помещение на сградата не е самостоятелен обект на собственост, но притежаващият съответната идеална част от съсобствения гараж, като самостоятелен обект в сградата, може да я прехвърли с разпределеното ползване на отделното паракомясто, без значение дали ползването на съсобствения гараж е разпределено по съгласие на съсобствениците на гаражното помещение, или с решение на съда. Когато дворното място е обща част на отделните обекти в сградата по чл. 38, ал. 1 ЗС и незастроената част от него надхвърля минималната задължително озеленена дворна площ, останалата част може да бъде разпределена за индивидуално ползване като паркоместа от всички или от част (по арг. от чл. 38, ал. 2 ЗС) от етажните собственици. Също няма пречка когато земята, върху която е изградена жилищната сграда не е със статут на обща част по чл. 38, ал.1 ЗС, свободната площ от дворното място да бъде разпределена за индивидуално ползване като паркоместа, но от всички или от част (по арг. от чл. 38, ал. 2 ЗС) от собствениците на земята. Изводите на окръжния съд са в същия смисъл, поради което отсъства допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Както е прието с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Ето защо касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила - тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. По тази причина касационното обжалване не може да се допусне по въпроса за задължението на въззивния съд да направи самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал и разгледа всички наведени от страните възражения, който обобщава развитото в изложението оплакване за неправилност на съдебния акт поради допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, регламентирани в отменения ГПК.

С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сумата 500 лева - разноски за защитата му пред ВКС съобразно Договор за правна защита и съдействие от 28.09.2017 г. (л. 18).

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 713 от 08.06.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 1007/2017 г. по описа на ОС – Пловдив, ГО, IV състав.

ОСЪЖДА Г. А. Ч. ДА ЗАПЛАТИ на Г. П. Ч. сумата 500 (петстотин) лева - разноски за защитата пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: