О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 453

гр. София, 23.08.2018 г.

Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на двадесет и първи май две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 4903 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството e по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№ 137408 от 17.10.2017 г., подадена от Б. К. В. чрез адвокат Р. Г. от САК против въззивно решение № 6061 от 22.08.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 2130/2017 г. по описа на СГС, ІІ „а” въззивен състав в частта, с която е потвърдено решение № 13792 от 30.08.2016 г., постановено по гр. дело № 28084/2014 г. на СРС, 51-ви състав в частта, с която са отхвърлени предявените от Б. К. В. срещу Д. К. В. искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответника, че Б. К. В. е собственик на описаните външна площадка с размери 1,75/4м. пред входната врата на двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 82,6 кв.м. в поземлен имот с идентификатор 11884.5615.295, външно стълбище от 3 стъпала с височина на 16см. от южната страна на сградата, входно антре със застроена площ от 7,6 кв.м. и размери 1,75/4,35 кв.м., склад с вход от вътрешен коридор, с площ от 3.6кв.м. и размери 2,85/1,25 кв.м и стълбище, което е развито надясно и води до първия, втория и таванския етаж с площ от 4,55 кв.м. и размери 3,25/1,40 м., които са свързани със сграда с идентификатор 11884.5615.202.1, находяща се в поземлен имот с идентификатор 11884.5615.202 съгласно кадастрална карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-4/11.01.2012 год. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземления имот: [населено място], С. о., район Н. И., [улица], но попадащи в поземлен имот с идентификатор 11884.5615.295, находящ се в [населено място], СО, обл. С., район Н. И., [улица], с площ от 505 кв.м., номер на имота по предходен план: УПИ IX – 202, кв.19, по регулационния план на с. В., район Н. И., както и за осъждане на Д. К. В. да предаде владението по отношение на сочените имоти, като е отхвърлено и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативен нотариален акт № 63, том 1, лет. № 1620, дело 54 от 24.04.2013г., издаден на името на Д. К. В. като неверен в частта, касаеща процесните обекти.

В останалите части, с които в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, окръжният съд след частична отмяна на решение № 13792 от 30.08.2016 г., постановено по гр. дело № 28084/2014 г. на СРС, 51-ви състав, е признал за установено по предявения от Б. К. В. срещу Д. К. В. иск с правно основание чл. 108 ЗС, че Б. К. В. е собственик на основание принадлежност към сградата му, намираща се в имот с идентификатор 11884.5615.295, в [населено място], обл. С., район Н. И., на мазе с площ от 10,65 кв. м., индивидуализирано по скица, намираща се на л. 80 от делото, отразено с букви A, B, С, Д и е отхвърлил предявеният от Б. К. В. срещу Д. К. В. иск с по чл. 108 ЗС за осъждане на ответника да предаде владението върху мазето; е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният като насрещен иск с правно основание чл. 109 ЗС, предявен от Д. К. В. срещу Б. К. В. за осъждане на ответника да прекрати действията, с които пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост върху част от мазето с площ около 12 кв.м.; в частта, с която е признато за установено по иска с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от Д. К. В. срещу Б. К. В., че Д. В. е собственик на североизточната реална част с площ от 8,5 кв.м., индивидуализирана по приложената скица по букви А-Б-В-Г-А от поземлен имот с идентификатор 11884.5615.202, както и е осъден на основание чл. 109 ЗС Б. К. В. да предаде владението на процесната част от същия имот и да премахне за своя сметка съществуващата ограда, попадаща в имота на Д. В., въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

Ответникът по касация Д. К. В. е депозирал отговор чрез адвокат А. Д. от САК, като възразява срещу наличието на основание за допускане на касационното обжалване, както и срещу основателността на касационната жалба. Претендира разноски.

Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

Установено е по делото, че праводателят на страните К. Б. В. придобил чрез договор за дарение от 27.02.1964г. от Б. В. Д. собствеността върху празно дворно място, находящо се в [населено място], С., представляващо парцел VIII – 182 от квартал 32 по плана на [населено място] с площ 548 кв. м., съответстващо на парцел II – 202, св. 29 от плана на [населено място], одобрен със Заповед № РД-16-077/09.04.1990г ., от което впоследствие са обособени два парцела – V- 202 и II – 202 на основание чл. 32 ЗТСУ и чл. 93 ППЗТСУ със Заповед № РД-16-434/27.12.1993г. на кметския наместник на ТОА „Н. И.“ въз основа на проект за доброволна делба. Въз основа на договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 78, т. XXI, д. 4106 от 02.03.1994г. Д. К. В. придобил собствеността върху парцел V- 202, кв. 29 с площ 274, без застроената върху него незаконна полумасивна стопанска сграда, а Б. К. В. върху парцел II – 202, кв. 29, с площ 274 кв.м., без застроената върху него незаконна жилищна сграда, който след продажба през 1996 г. на трето лице отново придобива през 2004 г. С частично изменение на регулационния план на [населено място] от 1994г. кварталът става с № 19, а двата парцела VIII – 202, IX -202. С ново ИПРЗ през 2004г. се обединяват УПИ IX -202А и Х- 189А и се образува УПИ IX – 202А, 189А в кв. 19. В КККР, одобрена със Заповед № РД-18-4/11.01.2012г. на изп. директор на АГКК имотът, записан на Д. В. е с идентификатор 11884.5615.202 с площ 285 км.м., а този на Б. В. с № 11884.5615.295 с площ 5050 кв.м. Съгласно одобрени проекти от 10.11.2004 г. и акт за узаконяване № 036/13.04.2005 г. и в отклонение от тях в УПИ ІХ-202, кв.19 по регулационния план на [населено място], към съществуващата жилищна сграда са пристроени: към първи етаж - входно антре със ЗП- 12 кв.м. на изт. фасада и стълбищна клетка за втори етаж със ЗП 6 кв.м. на южна фасада; към втори етаж- преходно антре със ЗП – 12 кв.м. на изт. фасада, антре, кухня и трапезария със ЗП- 18 кв.м. на южна фасада; към трети етаж - преходно антре със ЗП – 12 кв.м., като строителството е извършено през 1997 г. от Б. К. В., било допустимо по реда на ЗТСУ, ППЗТСУ и представлява търпим строеж по смисъла на § 16, ал. 1 и ал. 2 ПР на ЗУТ. С нотариален акт за собственост върху недвижим имот № 63, том І, рег. № 1620, дело № 54 от 24.04.2013г. на основание чл. 587, ал. 1 ГПК Д. К. В. е признат за собственик на основание дарение и узаконяване на следните недвижими имоти: поземлен имот с идентификатор 11884.5615.202 с адрес на поземления имот: [населено място], С. о., район Н. И., [улица], с номер на имота по предходен план: урегулиран поземлен имот VІІІ-202, квартал 19, с площ по документи 274 кв.м., заедно с построената в същия поземлен имот сграда с идентификатор 11884.5615.202.1, с предназначение на сградата – жилищна сграда – еднофамилна, застроена с площ от 70кв.м., брой етажи 2.

За да обоснове извода си за неоснователност на предявения от Б. В. срещу Д. В. иск по чл. 108 ЗС за признаване на собствеността и предаване на владението върху описаните обекти - външна площадка, външно стълбище, входно антре, склад с вход от вътрешен коридор и стълбище, за които страните не спорят, че се намират в имота на ищеца, въззивният съд е приел, че съобразно вида и предназначението си процесните помещения не представляват самостоятелен обект на право на собственост, а са функционално свързани части към сградата на ответника Д. В.. В тази връзка се позовал на приетата по делото СТЕ на вещо лице Г., според която към момента на огледа вместо посоченият в исковата молба коридор на място е изградена баня с тоалетна, като от входното антре се осъществява достъп до банята, процесния склад, както и до коридора на двуетажната жилищна сграда на Д. В., като от входното антре, както и от останалите помещения няма връзка с жилищната сграда, собственост на ищеца, а същите са свързани с първия етаж от сградата на ответника и са част от жилището, изградено в нея. Изложеното се потвърждавало и от заключенията на СТЕ на инж. М. и от тройната СТЕ, в които е посочено, че достъпът до сградата на ответника се осъществява през подхода от процесните помещения, находящи се в имота на ищеца, а достъпът до сградата на ищеца се осъществява през терасата на южната фасада на неговия имот, тъй като процесните помещения, където той е указан по проект, се ползват от ответника. В този смисъл са и свидетелските показания на свидетелите К.- М., В., Р. и К.. След като процесните имоти не представляват самостоятелен обект на правото на собственост, то по отношение на тях са приложими разпоредбите на чл. 97 или чл. 98 ЗС – или следват режима на главната вещ, или се присъединяват, но не към земята. В случая обектите били използвани като принадлежност още преди дарението на имотите, тъй като същите били част от старата сграда, останала в имота на ответника след извършеното през 1994 г. дарение, поради което те следват нея като главна вещ и не могат да бъдат придобити от ищеца по приращение, независимо че се намират в неговия имот. Законността на строителството на обектите не оказвала влияние върху формирания извод, доколкото релевантно е единствено дали същите имат характеристиката на самостоятелен обект или не. Въззивният съд е счел за неоснователен доводът на ищеца, че съобразно заключенията на техническите експертизи сградата на ответника може да съществува и без постройката с подход, доколкото чрез преустройство може да се изгради нов вход към сградата, тъй като релевантно е фактическото положението към момента на разглеждане на предявения иск. Неоснователността на иска по чл. 108 ЗС обусловила и неоснователност на искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативния нотариален акт, легитимиращ ответника като собственик на описаните обекти.

Иска се допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.) по въпросите:

1. „Чия собственост са помещенията, най-общо представляващи вход към една жилищна сграда, ако попадат върху съседния имот, а не върху този, където е сградата, в която се влиза през този вход?“

2. „Чия собственост са същите помещения, ако са инкорпорирани не в обема на сградата, за вход към която се ползват, а са в обема на съседната сграда?“

3. „Кое основание за придобиване на правото на собственост следва да намери приложение ако спорната част е в двойна обвързаност с едната от сградите – попада в същия терен и е инкорпорирана в обема на тази сграда, а връзката със съседната сграда е само установено по неправомерен начин ползване и създаване на функционална зависимост?

4. „Допустимо ли е части от една сграда да са разположени в различни имоти, без собственикът да има право да държи част от сградата в чуждия имот? Какъв е вещноправният статут на частта, попадаща в чуждия имот? Ползването и функционалната връзка (фактическо състояние, възникнало в резултат на заграбване на чуждия имот), създадена между тези помещения и жилищната сграда достатъчно основание ли са за придобиване на правото на собственост от собственика на сградата, която обслужват?“

5. „ Актът за узаконяване, който е издаден в нарушение на чл. 162, ал.1 и ал. 3 ЗТСУ отм. , тъй като узаконява на името на собственика на терена сградата, попадаща частично в чужд имот, до каква степен може да послужи като доказателство относно правото на собственост при спор относно частта, попадаща в чуждия имот?“

Касаторът развива довод, че относно разгледаната конкретна хипотеза няма формирана съдебна практика и за разрешаване на колизията между едновременната даденост на приращение по чл. 92 ЗС и присъединяване по чл. 97 ЗС по отношение на един и същ обект следва да се допусне касационно обжалване.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:

Формулираните в изложението въпроси от № 1 до № 4 не предполагат принципен отговор доколкото разрешението им се обуславя от установените по делото конкретни факти относно характеристиката на спорния обект. За да формира решаващите си изводи въззивният съд изхожда от разбирането, че нормата на чл. 92 ЗС намира приложение когато постройката представлява самостоятелен обект по строителни правила и норми, в противен случай се прилага нормите на чл. 97 или 98 ЗС. Обосновал е, че обект, който не е самостоятелен или следва режима на главната вещ или се присъединява, но не към земята, чрез неделимото му свързване с друга главна вещ. В конкретния случай спорните обекти били ползвани като принадлежност преди дарението към старата сграда, останала в имота на ответника след 1994 г., поради което следват тази главна вещ съобразно чл. 98 ЗС и независимо, че се намират в имота на ищеца не могат да се придобият от него по приращение. Даденото правно разрешение съответства на формираната по реда на чл. 290 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.) съдебна практика, обективирана в решение № 137 от 17.08.2010г. по гр. д. № 3954/2008 г.,. на ВКС, II г. о. и решение № 30 от 07.02.2012 г. по гр. д. № 401/2011 г., на ВКС, I г. о. и на решение № 885 от 23.10.2008г. по гр. д. № 4109/2007г., според които нормата на чл. 92 ЗС намира приложение когато постройката представлява самостоятелен обект по строителни правила и норми, а за несамостоятелните обекти важат правилата на чл. 97 или чл. 98 ЗС.

Следва да се има предвид, че съобразно т .4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК правният въпрос е основание за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви. В тези хипотези задача на произнасянето на касационния съд е създаването на съдебна практика по прилагането на Закона или осъвременяване на тълкуването предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай касаторът изобщо не е обосновал с какво произнасянето по поставените от него въпроси би имало изискваното с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК приносно значение в правоприлагането – не сочи противоречива или погрешна съдебна практика или практика, нуждаеща се от осъвременяване поради изменения в законодателството или обществените условия, нито пък непълни, неясни или противоречиви приложими законови разпоредби. Ето защо ВКС приема, че в случая отсъства основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поставеният от касатора пети въпрос е израз на несъгласието му с резултата от извършената от въззивния съд преценка на събраните по делото писмени доказателства. Обсъждането на доказателствата е дейност на съда, която е подчинена на установените с ГПК процесуални правила, спазването на които обезпечава правилността на решението, която не е предмет на проверка във фазата по селекция на касационните жалби, а във фазата на разглеждането им по същество, поради което въпросът не представлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК.

С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сумата 800 лева – договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат за защитата му пред ВКС съобразно Договор за правна защита и съдействие № 630299 от 16.11.2017 г.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 6061 от 22.08.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 2130/2017 г. по описа на СГС, ІІ „а” въззивен състав в обжалваната част.

ОСЪЖДА Б. К. В. да заплати на Д. К. В. сумата 800 (осемстотин) лева - разноски за защитата пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: