О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 455

гр. София, 23.08.2018 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти юни две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 252 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№ 24503 от 08.08.2017 г., подадена от Г. П. Д., представляван от адвокат С. Г. от АК - П., против въззивно решение № 844 от 30.06.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 1045/2017 г. по описа на ОС – Пловдив.

Ответникът по касация [община] чрез кмета Е. К., представляван от старши юрисконсулт И. Д., е депозирал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, като възразява срещу наличието на основание за допускане на касационното обжалване, евентуално - срещу основателността на касационната жалба. Претендира разноски за защита пред ВКС.

Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт. Жалбата отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 63 от 22.02.2017 г. по гр.д.№ 282/2016 г. на РС – Карлово, с което e отхвърлен предявеният от Г. П. Д. срещу [община] отрицателен установителен иск относно част от недвижим имот с площ 240 квадратни метра, намиращ се в югозападната част на бивш имот пл. № 1811 в кв. 12 по регулационния план към 1974 г. на [населено място], която част е заснета в УПИ VII в кв. 12 по КРП на [населено място], представляващ поземлен имот с идентификатор 36498.504.1673 по действащите КККР на града.

За да постанови този резултат, въззивният съд при условията на чл. 272 ГПК е приел, че ищецът обосновава своя правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, позовавайки се на неприключила отчуждителна процедура по реда глава пета, раздел първи ЗТСУ отм. . Ищецът твърди, че е придобил права в съсобственост по наследство от неговия дядо по бащина линия Г. М. Д., легитимиращ се като собственик на целия процесен имот- бивш пл. № 1811 в кв. 12 по регулационния план към 1974 г. на [населено място], с нотариален акт № 185, том II, рег. №1084, н. д. № 495 от 15.11.1941 г. на Карловски околийски съд. От своя страна, [община] се легитимира като собственик въз основа на Акт за частна общинска собственост № 283 от 25.05.2000 г. за целия УПИ VII- [жк], в който съгласно заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза е заснета процесната част от недвижимия имот. Прието е за установено, че със Заповед № 976/09.08.1974 г. на ОНС-П. на основание чл. 95 вр. чл. 98 ЗТСУ отм. от Г. М. Д. е отчуждено дворно място от 240 кв.м, представляващо част от бивш имот пл. № 1811 в кв. 12 по регулационния план към 1974 г. на [населено място]. Със Заповедта са определени размерите на дължимото парично обезщетение за дворното място и за всяко от подобренията и трайните насаждения, чийто аритметичен сбор е 1173 лева. Имотът е актуван като държавна собственост с Акт за държавна собственост № 1647 от 17.08.1981 г., издаден въз основа на Акт обр. 134 от 29.06.1974 г., в който е отбелязано, че за извършеното отчуждаване е заплатена сумата 1173 лева с нар. № 64/77 г. на [фирма] [населено място]. Със заключението на съдебно-техническата експертиза е установено, че само 74 кв.м. от отчуждената част от имота не са завзети и се владеят от наследниците на правоимащия, един от които е ищецът. Останалата отчуждена част е завзета, като 139 кв.м. участват в паркинг, а площ от 27 кв.м. представлява градинка. С оглед твърдението на ищеца, че отчуждителното производство не е приключило, тъй като наследодателят му не е получил определеното обезщетение, съдът е посочил, че приложими са правилата на чл. 109 ЗТСУ отм. във вр. § 9, ал. 1 от ПР на ЗУТ, съгласно които отмяна на отчуждаването или определяне на нова оценка за отчуждения имот се извършва по административен ред по молба на правоимащото лице. Като неоснователно е преценено твърдението на ищеца за неизвършено плащане на определеното обезщетение. Съдът се е позовал на Акт-протокол от 12.12.1977 г. на техник при [фирма], съгласно който дължимата сума от 1173 лева за отчуждения имот е преведена на правоимащия чрез ДСК с писмо № 64 от 29.06.1977 г. на [фирма]. От историческата справка, издадена от [община] по отношение на [фирма], се установява наличие на хипотезата на чл. 272 ППЗТСУ отм. за извършено от техническа служба към общината плащане на обезщетение в отчуждително производство.

Касаторът моли касационното обжалване да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 /ред. до ДВ, бр. 86/2017 г./ ГПК по следния правен въпрос: (1) „Възможно ли е да се счита в отчуждително производство за част от имот при действието на ЗТСУ за достатъчно плащане на по-малка сума- 1173 лева от посочената в административния акт за отчуждаване сума от 1293 лева, без същият да бъде допълнен, изменен, поправен или отменен по предвидения за това надлежен ред- чрез обжалване на оценката или чрез процедура по глава III от актуалния Закон за административното производство (ДВ, бр. 53 от 7 юли 1970 г.) или също глава III от последващия Закон за административното производство (ДВ, бр. 90 от 13.11.1979 г.)?”, като се поддържа противоречие със задължителната практиката на ВКС, обективирана в ТР № 3 от 28.03.2011 г. по тълк. д. № 3/2010 г. на ВКС, ОСГК, ТР № 3 от 15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ВКС, ОСГК, както и противоречие със следните влезли в сила решения на съдилищата- Решение № 47 от 28.01.2014 г. по в. гр. д. № 869/2013 г. на Софийски окръжен съд, Решение от 03.02.2010 г. по гр. д. № 1119/2009 г. на Районен съд- Кърджали, Решение № 2854 от 02.02.2006г. по гр. д. № 2257/2004 г. на ВКС, IV г. о.

В изложението към жалбата са формулирани и следните въпроси: (2.1) „Допустимо ли е част от отчуждения имот да бъде заплатена и да се приеме, че цялата отчуждена част е платена? В тази връзка допустимо ли е частично изпълнение на отчуждителния административен акт, съразмерно на платената като обезщетение част?”, (2.2) „Възможно ли е да се приравни АДС, издаден по реда на НДИ (№ 1647/17.08.1981 г.) и акт-протокол от 12.12.1977 г. на техник при [фирма] филиал К. на платежно нареждане (такова липсва) за изплащане на обезщетение в отчуждително производство така, както е приел това решаващият въззивен съд?“, във връзка с които касаторът не е релевирал наличие на допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК.

Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа и в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: (3.1.) „Липсата на доказано еднозначно изменение на отчуждителната заповед в насока намаляване на дължимото парично обезщетение е ли възможно да се преодолее чрез тълкуване от въззивния съд при липса на спазена административна процедура за това?”, (3.2.) „Липсата на пълно плащане по отчуждителната заповед предоставя ли правна възможност за завземане на част от отчуждения имот?”, (3.3.) „Възможно ли е приравняване чрез тълкуване на акт за държавна собственост, издаден по реда на Наредбата за държавните имоти отм. и чрез тълкуване на акт-протокол на техник при СД ИНМ на валиден платежен документ?”.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така формулираните правни въпроси. Никой от въпросите не притежава белезите на обуславящ правен въпрос като общо основание за допускане на касационното обжалване в смисъла на това понятие, разяснен с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. Съгласно тези разяснения касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставените от касатора въпроси по своята същност представляват обобщение на наведените с касационната жалба и преповторени и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушения на материалния закон. В този смисъл в изложението си касаторът отново се позовава на пороци на въззивното решение, представляващи касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 ГПК, наличието на които не може да бъде предмет на обсъждане в рамките на производството по чл. 288 ГПК. Въпросите имплицитно изискват да се извърши преценка на правилността на формираните от въззивния съд фактически и правни изводи, а такава преценка не може да бъде извършена в рамките на касационното произнасяне във фазата по допускане на обжалването, защото извършването й предполага анализ на доказателствата по делото. Необходимостта от извършване на подобна преценка не може да обоснове допускане на касационно обжалване, защото, както вече бе посочено по-горе, общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по делото и за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По отношение на въпросите по т. 1, т. 2.1, т. 3.1 и т. 3.2 следва още да се посочи, че въззивният съд не е приел наличие на основание за изменение на Заповедта за отчуждаване, нито че е извършено плащане на по-малко от определеното със заповедта обезщетение, а точно обратното- намерил е за установено, че целият размер на дължимото обезщетение, представляващ аритметичен сбор от сумите за отчуждаване на дворното място и на подобренията и трайните насаждения в размер на общо 1173 лв., е заплатен чрез ДСК на правоимащия.

С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация [община] сумата 100 лв. – юрисконсулско възнаграждение за защитата пред ВКС, определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 Наредбата за заплащане на правната помощ.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ г.о.

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 844 от 30.06.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 1045/2017 г. по описа на ОС – Пловдив.

ОСЪЖДА Г. П. Д. ДА ЗАПЛАТИ на [община] сумата 100 (сто) лева – разноски за защита пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Ключови думи
No law branches!