О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№456

гр. София, 10.09.2018 г.

Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на двадесет и първи май две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 4781 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството e по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 24225 от 25.08.2017 г., подадена от В. Д. Н.-Д. и Е. С. Д. чрез адвокат Н. Т. от АК-В. против въззивно решение № 1263 от 20.07.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 1242/2017 г. на Окръжен съд – Варна.

Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа искане обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо или отменено като неправилно.

Жалбата съдържа и оплаквания срещу частта от въззивното решение, с която са присъдени разноски в размер на 2 700 лв. за първоинстанционното производство с искане същото да бъде обезсилено като недопустимо или да бъде изменено, като техният размер бъде намален на 550 лв. В тази й част жалбата има характер на молба по чл. 248 ГПК, произнасянето по която е от компетентност на въззивния съд.

Ответниците по касация Р. Д. С., В. С. Д., Т. П. Д., З. П. Д., С. И. Д., Б. Х. Ж., В. Ж. С., П. Ж. Т., С. И. К., И. Т. Д., И. Н. И. и Е. Н. И. чрез адвокатите Д. А. и Н. Г. от АК–В., са подали отговор срещу касационната жалба, като възразяват, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендират разноски.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното решение е отменено Решение № 1341 от 03.04.2017 г., постановено по гр.д. № 9135/2016 г. на Районен съд – Варна, ХLІХ състав и вместо него постановено друго, с което на основание чл. 124 ГПК е прието за установено в отношенията между Р. Д. С., В. С. Д., Т. П. Д., З. П. Д., Б. Х. Ж., В. Ж. С., П. Ж. Т., С. И. К., С. И. Д., И. Н. И., Е. Н. И., В. Д. Н.-Д. и Е. С. Д., че В. Д. Н.-Д. и Е. С. Д. не са собственици на недвижим имот, а именно: ПИ № 501.1020 по ПНИ на с.о. „Д. лозя, кадастрален район 501 и 502, землище [населено място], [община], одобрен със Заповед № РД-16-7706-67 от 04.04.2016 г. на обл. управител на обл. В., с площ от 500 кв.метра, при граници: имот №№ 501.2005, 501.670, 501.1254 и 501.671.

Въззивният съд е приел, че ответниците по касация са наследници по закон на И. Ж. Н., поч. на 09.09.1970 г. С Решение № 12231 от 06.08.1996 г. на ПК – А. (постановено преди изменението на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ с ДВ, бр. 68/1999 г., в сила от 30.07.1999 г. - в предвидено от закона еднофазно производство за възстановяване на собствеността), в полза на неговите наследници е признато правото на собственост в съществуващи /възстановими/ стари реални граници на множество недвижими имоти в местности „Под“, „До лозята“, „М.“, „К.“, „Стари лозя“, „К.“ и „До лозята“, находящи се в терен по § 4 на [населено място] „по разпоредбите на § 4 ЗСПЗЗ”. Независимо че е постановено в еднофазно производство, правният ефект на това решение се свежда само до признаване, а не възстановяване на собствеността, тъй като описаните в него имоти не са индивидуализирани с площ и граници по план на старите имотни граници. По тази причина е прието, че реституцията ще настъпи с постановяване на Заповед по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. В случая в регистъра на собствениците към ПНИ процесният имот е записан на касаторите, което обосновава наличието на правен интерес от водене на отрицателен установителен иск. Обсъдено е възражението за нищожност на решението на ПК – А. и е прието, че то е валидно като постановено в отговор на заявление за възстановяване от правоимащите лица и от надлежен състав на административния орган.

Установено е, че на Т. И. Н. е предоставен за ползване по 26 ПМС от 1987 г. имот с площ 500 кв.м., находящ се в землището на [населено място], парцел № 671А, при граници: парцел 671, 672, 670 и път. Със заключението на СТЕ и е установено, че процесният новообразуван имот № 501.1020 по ПНИ на с.о. „Д. лозя” в землището на [населено място], общ. А. отстои на 15 км от [населено място] и на 16 км от крайбрежната морска ивица. Същият е идентичен с имот № 671А по КП от 1988 г., като в общ. А. не се намират строителни книжа и проекти за постройка на сграда в имот № 671А към 01.03.1991 г., както и не е отразена постройка с КП от 1988 г. Разрешение за строеж е издадено с № 126 от 05.08.2015 г. на името на касаторите за изграждане на вилна сграда, нанесена в ПНИ на с.о. „Д. лозя“. Имотът попада в признатите за възстановяване в полза на ответниците по касация имоти с Решение № 12231 от 06.08.1996 г. на ПК – А.; не е издадена Заповед по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ в полза на наследниците на И. Н. и няма планове за землището на [населено място] към 1958 г., по които да се индивидуализират внесените в ТКЗС имоти по стари собственици. П. към ПНИ на с.о. „Д. лозя” е изработен към 2008 г. и одобрен през 2016 г. ОС е приел, че касаторите не са установили главно и пълно, че в процесния имот е имало сграда, построена преди 01.03.1991 г. С н.а.№ 132 от 2013 г. Т. И. Н. и съпруга й Д. К. Н. прехвърлили чрез покупко-продажба на касаторите В. Д. Н. - Д. и Е. С. Д. собствеността върху процесния имот.

От правна страна е прието, че праводателите на касаторите не са станали собственици на прехвърления имот както на основание § 4а, така и на основание § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, тъй като незастроеният имот се намира на по-малко от 30 км от град с население над 300 хил. жители, съответно - касаторите не придобили собствеността въз основа на договора за покупко-продажба. Обсъдено е и заявеното в евентуалност основание – изтекла придобивна давност, като е прието, че в случая такава би могло да тече след приключване на административната процедура по възстановяване на собствеността с постановяването на заповед по § 4к, ал. 7 от ЗСПЗЗ или най-рано от момента на индивидуализацията на имота, настъпваща с влизането в сила на ПНИ. Такъв е одобрен на 04.04.2016 г. и до датата на предявяване на иска (03.08.2016 г.) не е изтекъл предвиденият 10-годишен давностен срок.

В изложението на касационните основания са поставени следните въпроси:

(1) „Дали разпоредбата на пар.4 „Б“ от ПЗР ЗСПЗЗ в аспекта на измененията на текста отчита или не обстоятелството, дали населеното място, в чието землище се намира имотът, предмет на придобиване следва да е част от община с население над 300 000 души или нормата е приложима и за населени места от други общини, отдалечени на по-малко от 30 километра от такъв град?“ - с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

(2) „Ако реституционното решение за възстановяване на право на собственост върху земеделски земи е постановено преди въвеждане на двуфазовото производство за имоти в урбанизирани територии и в същото се сочи, че то е постановено след проведена анкета на местността дали то е завършващо реституцията и съответно – начален момент за придобивна давност за владеещите имота лица.?“ - с искане за спиране на производството по делото на основание чл. 292 ГПК, с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и с позоваване на Решение № 116 от 08.07.2016 г. по гр.д.№ 5941/2015 г. на ВКС, I г.о. и Решение № 809 от 14.01.2011 г. по гр.д. № 1889/2009 г. на ВКС, I г.о.;

(3) „Доказан или опроверган е един факт, който е от значение за разрешаването на един правен спор, ако различните свидетели го интерпретират различно?“ - с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

(4) „Следва ли въззивният съд да присъди разноски от първата инстанция, ако същите не са поискани и не са включени в списъка на разноски, депозирани пред въззивната инстанция, включително и в хипотезата, когато за тези разноски по своя размер противоречат на добрите нрави, тъй като са на стойност, по-голяма от цената на иска?“ - с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и с позоваване на Решение № 10299 от 03.08.2009 г. по адм.д.№ 7573/2009 г. на ВАС и Определение № 62 от 23.03.2011 г. по ч.гр.д.№ 218/2011 г. на ВКС;

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Отсъства основанието за допускане на обжалването поради вероятност въззивният акт да е недопустим. С него, в рамките на сезирането, е разрешен правен спор при наличие на положителните процесуални предпоставки и отсъствието на процесуални пречки за разглеждането му.

Въпрос № 4 касае частта от жалбата, имаща характер на молба по чл. 248 ГПК, поради което е неотносим към настоящото призводство.

По отношение на въпрос № 1 не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разпоредбата на § 4б, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ в приложимата към казуса /с оглед датата на извършеното от Т. И. Н. плащане по оценителния протокол от 12.11.1993 г./ първоначална редакция на текста (ДВ, бр. 28 от 1992 г.) е ясна и не се нуждае от тълкуване. Нормата препятства трансформирането на предоставеното ползване на основание актовете по § 63 от ПЗР на ЗСПЗЗ в случаите, когато земеделската земя е на разстояние по-малко от 30 км за градовете с население над 300 хил. жители или по-малко от 10 км от крайбрежната морска ивица независимо от общината, в която е съответният терен. Изменението на разпоредбата с ДВ, бр. 98 от 28.10.1997 г. няма характер на тълкувателна норма, а внася ново съдържание на пречката по § 4б, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ, което е отречено от Законодателя по-малко от 2 месеца по-късно с приемането на изменението, обнародвано с ДВ, бр. 123 от 22.12.1997 г., подчертаващо, че изискването за отстояние повече от 30 км от големите градове / 10 км от крайбрежната морска ивица е независимо от общината. Касаторите не сочат да е формирана практика в различен смисъл, което подчертава отсъствието на неяснота в съдържанието на Закона, а това изключва наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По отношение на въпрос № 2 - приетото от въззивния съд е в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 49 от 26.07.2016 г. по гр.д.№ 5168/2015 г. на ВКС, ГК, II г.о. и не влиза в противоречие с Решение № 116 от 08.07.2016 г. по гр.д.№ 5941/2015 г. на ВКС, I г.о. и цитираното в него Решение № 809 от 14.01.2011 г. по гр.д.№ 1889/2009 г. на ВКС, I г.о. Съгласно посочените актове в хипотези, когато подлежащата на реституция земеделска земя не е индивидуализирана по граници и местонахождение, решенията на ПК за имоти в терени по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, издадени преди изменението на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ с ДВ, бр. 68 от 1999 г., нямат конститутивно действие, а по същество имат ефект само да признаят правото на възстановяване на собствеността. В тези случаи процедурата по възстановяване на собствеността приключва с издаването на заповед по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Различията в постановените по отделните дела крайни резултати се дължи на особеностите на различните казуси от фактическа страна. Между отделните актове на ВКС не е налице противоречие по смисъла на т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК, поради което не е налице и основанието по чл. 292 ГПК за спиране на производството по делото и сезиране на ОСГК за постановяване на тълкувателно решение.

Третият въпрос по същество е израз на несъгласието на касаторите с формираните от окръжния съд фактически изводи в резултат от анализа на събраните по делото доказателства. Изложеното сочи не на аргументиране на касационното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а на развити оплаквания за необоснованост на въззивния акт. Необосноваността на решението е порок, изразяващ се в несъответствието на фактическите изводи на инстанцията по същество на установеното от събрания по делото доказателствен материал и обхваща грешките при формиране вътрешното убеждение на решаващия съд, при прилагане на правила от неюридически характер - на формалната логика или на емпиричното и научно-теоретичното знание. Този порок съставлява подвид на нарушението на процесуалните правила, обезпечаващи съответствието на фактическите изводи на съда с действителното положение по спора. Съгласно т. 1 на ТР по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК представляващият общо основание за допускане на обжалването правен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Последното означава, че касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78 ГПК двамата касатори следва да бъдат осъдени да заплатят на всеки от ответниците по касация Р. Д. С. и И. Т. Д. по 500 лв. – договорени и заплатени в брой адвокатски възнаграждения за настоящото производство съгласно двата приложени договора за правна помощ (л. 33 и 34 от настоящото дело).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1263 от 20.07.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 1242/2017 г. на Окръжен съд – Варна.

ОСЪЖДА В. Д. Н.-Д. и Е. С. Д. ДА ЗАПЛАТЯТ разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство, както следва: на Р. Д. С. сумата 500 (петстотин) лева и на И. Т. Д. сумата 500 (петстотин) лева.

ИЗПРАЩА делото на Окръжен съд – Варна за произнасяне по компетентност по инкорпорираната в касационната жалба молба по чл. 248 ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: