№ 347

гр.София, 11.09.2018 г.

Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на десети септември две хиляди и осемнадесета година в състав:

Председател: Светла Димитрова

Членове: Геника Михайлова

Даниела Стоянова

разгледа докладваното от съдия Михайлова ч.гр.д. № 3059 по описа за 2018 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Обжалвано е определение № 1210/ 07.06.2018 г. по ч.гр.д. № 1290/ 2018 г., с което Пловдивски окръжен съд е оставил без уважение частна жалба срещу протоколно определение от открито съдебно заседание от 02.05.2018 г. г. за прекратяване на производството по гр.д. № 14835/ 2017 г. на Пловдивски районен съд на основание чл. 299, ал. 1 и 2 ГПК.

Определението се обжалва от [фирма] с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (общо и допълнително) по процесуалноправните въпроси: При частичен иск, отхвърлен с влязло в сила решение, допустим ли е частичния иск за онази част от вземането, която надхвърля размера на частичния иск по приключилото дело и в този случай има ли значение обстоятелството, че частичният иск е бил отхвърлен като недоказан? По същество касаторът се оплаква, че въззивният съд е приложил неправилно чл. 299, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Ответникът П. С. К., ответник и по частната касационна жалба, възразява, че е неоснователна. Претендира разноски.

Настоящият състав на Върховния касационен съд я намира с допустим предмет. С въззивното определение е прекратено развитието на гражданското дело с цена на всеки от двата кумулативно обективно съединени иска над 5 000 лв., т.е. случаят осъществява хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и не попада в забраната по чл. 274, ал. 4 ГПК. Налице е надлежна процесуална легитимация. Касатор е ищецът, чието право на (частичен) иск въззивното определение отрича. Спазен е срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на частната касационна жалба, но сочените основания за допускане на касационния контрол липсват. Съображенията са следните:

За да потвърди определението за прекратяване на производството по гражданското дело, което е било образувано по искова молба на [фирма] срещу П. С. К., въззивният съд е приел, че са недопустими частичните искове за сумите 11 647 лв. (предявена част от вземане в пълен размер 31 647 лв.) и 11 950 лв. (предявена част от вземане в пълен размер 17 200 лв.) – обезщетения в репарация съответно на претърпяна загуба и пропуснати ползи по причина на изкорени от ответника овощни дръвчета и мащерка в земеделски земи, които [фирма] е залесил като наемател преди да прехвърли на ищеца вземанията си за обезщетение с договор за цесия. Въззивният съд е счел пречката по чл. 299, ал. 1 и ал. 2 ГПК (правен спор, разрешен със сила на пресъдено нещо) да произтича от решение, което в периода на висящност на отнесения до съда правен спор е влязло в сила. С решението са били отхвърлени частични искове за сумите 20 000 лв. (предявена част от вземането в пълен размер 31 647 лв.) и 5 250 лв. (предявена част от вземането в пълен размер 17 200 лв.), които [фирма] е предявил преди образуването на настоящото дело срещу ответника П. С. К. и трето за настоящия процес лице. Въззивният съд е приел, че влязлото в сила решение отрича основанието (юридическите факти), от които произтичат и вземанията по по-късно заведените частични искове. Съгласно чл. 298, ал. 2 ГПК, влязлото в сила решение, с което по-рано заведените частични искове са били отхвърлени, е задължително не само в отношенията между [фирма] и ответника по настоящото дело, но и в неговите отношения правоприемника на ищеца по приключилото дело.

При тези мотиви на въззивния съд първият повдигнат от касатора процесуално-правен въпрос е включен в предмета на обжалване. По него обаче е изключено соченото допълнително основание за допускане на касационния контрол (по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Константна е съдебната практика, която приема, че законът не допуска при наличие на влязло в сила решение, с което е отхвърлен частичен иск, да се предяви друг иск за същото вземане между същите страни, респ. техните правоприемници. Това е така, защото силата на пресъдено нещо отрича съществуването на цялото вземане, а не само до размера, предявен с частичния иск. Тази практика настоящият състав споделя, а те не подлежи на преразглеждане, включително след допълнението на чл. 126, ал. 1 ГПК със ЗИДГПК (обн. ДВ бр. 42/ 2018 г.). С това изменение на ГПК законът вече изрично допуска едновременната висящност на два частични иска между същите страни, на същото основание и за същото вземане, стига предмет на другия частичен иск да е „първоначално непредявената част от вземането, предмет на дело по вече висящ исков процес“. И след това допълнение на чл. 126, ал. 1 ГПК обаче силата на пресъдено нещо на решението, с което частичният иск е отхвърлен, се разпростира върху цялото вземане. При такова решение логически и правно е невъзможно вземането да съществува над „първоначално непредявената част“. Законът не допуска правния спор относно него, а другото висящо дело по частичния иск следва да бъде прекратено (чл. 299, ал. 1 и ал. 2 ГПК).

Действително в диспозитива на приложеното решение частичните искове на праводателя на касатора срещу ответника по настоящото дело са отхвърлени „като недоказани“. Подобен изказ обаче обяснява (мотивира) крайния резултат по разрешения правен спор. По приключилото дело съдът е приложил неблагоприятните последици на доказателствената тежест спрямо праводателя на [фирма], а с решението е отхвърлил частичните искове (чл. 154 ГПК). Мотивите на решението, дори когато съдът ги синтезира в диспозитива, са без значение за белезите на вземането (правопораждащи факти, страни и размер) , а с това – и за предмета на силата на присъдено нещо, която решението поражда. Следователно втората част от повдигнатия процесуално-правен въпрос не обосновава обжалваното определение. Мотивите на приложеното по делото влязло в сила решение (по-рано заведените частични искове са отхвърлени като недоказани) са без значение за абсолютната процесуална пречка, при която въззивният съд е приел за недопустими частичните искове по настоящото дело – сила на пресъдено нещо.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 4 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят разноските, които ответникът е направил пред касационната инстанция. Те се изразяват в заплатеното адвокатско възнаграждение.

При тези мотиви, съдътО П Р Е Д Е Л И :НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 1210/ 07.06.2018 г. по ч.гр.д. № 1290/ 2018 г. по описа на Пловдивски окръжен съд.

ОСЪЖДА [фирма] ЕИК[ЕИК] да заплати на П. С. К. ЕГН [ЕГН] на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата 800.00 лв. – разноски пред касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.