О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 664

гр. София, 09.10.2018 г.

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и седми септември две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА

АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 1256/2018 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби - № 38822/22.12.2017 г. на Д. С. Ш., чрез адвокат Д. И. П. и № 38824/22.12.2017 г. на Г. М. Ш., чрез адвокат В. М. Д. срещу решение № 1416 от 16.11.2017 г. по гр. дело № 1912/2017 г. на Пловдивски окръжен съд, осми граждански състав.

Ответницата по касация – Р. С. В. лично и в качеството на майка и законен представител на ответницата Г. Д. Ш. в отговорите по чл. 287, ал. 1 ГПК подържа, че не са налице основанията, предвидени в закона за допускане на жалбата до касация.

Касационните жалби са постъпили в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Жалбите и изложенията към тях по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са с идентично съдържание, основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК са представени също така с един и същи въпрос, еднакви мотиви и включат цитиране и позоваване на едни и същи решения на ВКС по чл. 290 ГПК, тълкувателни актове на ВС /Върховен съд/ и ВКС. Идентичността на изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обуславя общото им разглеждане с мотиви, относими и към двете жалби.

Предмет на жалбите е цитираното по-горе въззивно решение, с което състав на ПОС /Пловдивски окръжен съд/ се е произнесъл по искове, предявени по реда на чл. 135 ЗЗД, като е уважил освен претенцията на Р. С. Ш. и претенцията на Г. Д. Ш. за обявяване за относително недействителен на договора за дарение, обективиран в нотариален акт № 81, том ІV,рег. № 5967, дело № 660/21.12.2015 г. на нотариус В. З., рег. № 640, относно подробно описаните в диспозитива на решението недвижими имоти и сключен между Д. С. Ш. и Г. М. Ш., след частична отмяна на първоинстанционното решение № 483 от 17.02.2017 г. по гр. дело № 4297/2016 г. на ПРС /Пловдивски районен съд/, ІІ граждански състав за отхвърляне иска на Г. Д. Ш., съответно е потвърдил решението в останалата част. Въззивният съд е присъдил разноски на ищцата Р. С. Ш. в размер на сумата 742.70 лв. Така постановения правен резултат е обоснован със съображения за неправилност на извода на първостепенния съд, че към датата на сключване на процесния договор за дарение не е възникнало задължение на ответника по претенциите Ш. за заплащане на издръжка на малолетната му дъщеря Г. Ш.. По – конкретно решаващият състав е приел следните мотиви, обусловили крайния изход на делото. Констатирал е безспорност на фактите относно сключването на договор за дарение на 21.12.2015 г. между ответниците по исковете, оформен с цитирания нотариален акт. По спора за възникването на задължение на ответника Ш. към малолетната му дъщеря Г. Ш. в мотивите на решението е аргументирано виждането, че за успешното провеждане на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД не е необходимо вземането на увреденото лице /кредитор/ да е изискуемо и ликвидно /установено по размер/. Изложено е още, че задължението на родителите за издръжка на ненавършилите им пълнолетие деца е безусловно, произтича от закона. Така възприетото разбиране е свързано с констатациите, че прехвърлянето на имотите с процесния договор е извършено в хода на бракоразводния процес по гр. дело № 5871/2015 г. на ПРС, след провеждане на последното съдебно заседание – на 18.12.2015 г. и преди постановяване на решението от 18.01.2016 г., с което е бил прекратен брака между Р. Ш. и Д. Ш., последният е бил осъден да заплаща на малолетната си дъщеря си Г. Ш. по 170 лв. месечна издръжка. При тези обстоятелства вземането за издръжка е определено за установено и съответно за пораждащо възникването на правоотношение между Д. Ш. и Г. Ш. въз основа, на което последната има качеството на кредитор. Във връзка с посочените мотиви са формирани и следващите изводи на съдебния състав, а именно, че ответникът Ш. е знаел за увреждането, предизвикано от дарението на процесните имоти, водещо до намаляване на имуществото му, като безвъзмездния характер на сделката и обстоятелството, че третото лице – приобретател е майка на дарителя е обусловил приложението на чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Съвпадат мотивите на двете инстанции по отношение основателността на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, предявен от Р. Ш. против Д. Ш.. Съгласно изводите на ПОС към датата на извършване на дарението ищцата Р. Ш. е имала ликвидно и изискуемо вземане към ответника Д. Ш. в размер на 450 лв., установено по съдебен ред – с влязло в сила решение по гр. дело № 5372/2015 г. на ПРС, с което ответникът е осъден да заплати на ищцата разноски, възлизащи на посочената сума. В тази връзка е прието, че към датата на дарението ответникът е знаел за това задължение, а знанието на ответницата следва от безвъзмездния характер на сделката. С оглед на горните мотиви въззивният съд е уважил исковете по чл. 135, ал. 1 ЗЗД.

В изложенията и по двете касационни жалби не са поставени правни въпроси, произтичащи от посочените по – горе мотиви, обусловили изхода на делото. И в двете изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос със следното съдържание: „Представлява ли нарушение на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, когато съдът е определил правна квалификация на исковата претенция при наличие на несъответствие между изложените в исковата молба фактически основания и петитум и това нарушение води ли до недопустимост на постановения съдебен акт ?“. В двете изложения, с идентично съдържание, са посочени разрешения в практиката на ВС и ВКС /ППВС № 6/21.02.1979 г., решения по чл. 290 ГПК по търговски дела с номера – 363/2010 г., 118/2010 г. на ІІ т.о., 417/2009 г./, съгласно които ищецът е задължен да посочи фактическите обстоятелства в исковата си молба, на които основава иска, а съдът е задължен да определи правното основание на претенцията въз основа изложеното от ищеца, като при недостатъчност или неясност на обстоятелствената част на исковата молба съдът трябва да проведе производство за привеждане на основанието в съответствие с петитума. В двете изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е цитирана практиката на ВКС по чл. 290 ГПК /решения по гр. дело № 3693/2015 г., гр. дело № 658/2011 г. на състави на ІІІ г.о., решения по гр. дело № 127/2010 г., гр. дело № 92/2009 на състави на ІV г.о./, с която според касаторите е обосновано разбирането, че при произнасянето на въззивния съд по предмет, за който не е бил сезиран или при определяне на предмета въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала решението му е недопустимо. Цитирано е и ТР на ОСГКТК на ВКС № 2/29.02.2012 г. по т. дело № 2/2011 г., по – конкретно е посочено, че в него бил даден отговор, че правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на решението, когато с последното решаващият съд се е произнесъл извън определения предмет и обхвата на търсената от ищеца защита. В изложенията е посочено, че претенцията била за нищожност на нотариалния акт, а не за относителна недействителност по отношение на двамата ответници, както и се поддържа, че за да даде правна квалификация на иска съдът се е позовал на обстоятелствата, изложени в исковата молба, в който случай според жалбоподателите исковата молба била нередовна – изложеното в обстоятелствената част не съответствало на отправеното до съда искане. Същите считат, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, а решението му е недопустимо.

Касаторите не са обосновали общо основание и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и по чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС касационният съд в производството по чл. 288 ГПК преценява вероятността обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо. По първата хипотеза, вероятност решението на ПОС да е нищожно, данните по делото не обуславят извод за наличието на такъв порок. Решението е постановено от компетентния орган – въззивен съд, действащ в надлежен състав, спазена е формата на акта, същият е подписан и обективира ясно съдържание на мотивите и диспозитива. Не е налице и втората хипотеза – вероятност решението да е процесуално недопустимо. Въззивното решение е процесуално недопустимо, когато е постановено при липсата или ненадлежното упражняване на процесуални права - на правото на иск или на правото на въззивна жалба. В конкретния случай ищците разполагат с правото на иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, тъй като са кредитори на ответника, който е дарил свои имоти на майка си с договор за дарение, водещ до намаляване на имуществото му, съответно до увреждането им. Твърденията на касаторите за разглеждане на исковете на непредявено основание или при нередовност на исковата молба не се подкрепят от данните по делото. В исковата молба са изложени факти, които очертават състава на чл. 135, ал. 1 ЗЗД – поддържано е, че ищците имат вземания по отношение на ответника Д. Ш. - Р. Ш. 450 лв., за разноски, присъдени с решение по гр. дело № 5372/2015 г. на ПРС, Г. Ш. по 170 лв. месечна издръжка, присъдена с решение по гр. дело № 5871/2015 г. на ПРС, описана е сделката, с която ответникът ги е увредил, прехвърляйки свои имоти на майка си, на основание договор за дарение, сключен след като е знаел за задълженията си към ищците, каквото знание по отношение на ответницата се приема за установено, с оглед чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Налице е и редовно въведен петитум, който съответства на основанието на исковете, тъй като се претендира обявяване на нищожност на сделката, сключена между ответниците по исковете, по отношение на конкретно определени лица – ищците Р. С. Ш. и Г. Д. Ш.. Нищожността по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД е недействителност на сделката по отношение на всички субекти. Петитумът на исковата молба, както се посочи по - горе няма такова съдържание. Въвеждането на категорията „нищожност“ в случая не придава на исковата молба характера на претенция по чл. 26 ЗЗД, тъй като обстоятелствената част и петитума, очертават спорното право по фактическия състав на чл. 135 ЗЗД, а използването на правни категории в текста на исковата молба не обвързва съда при определяне на правното основание на иска. Квалифицирането на иска в случая е направено от въззивния съд въз основа на редовно въведени обстоятелства и петитум и е съобразено с нормата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Въззивното решение е постановено при наличието на право на обжалване и надлежно упражняване на това право и от двете страни. Същите като надлежни страни са подали жалби, с които са атакували първоинстанционен съдебен акт, подлежащ на обжалване пред въззивен съд, в частите, съдържащи неблагоприятен правен резултат за всяка една от тях – ищцата Г. Ш., представлявана от своята майка и законен представител Р. Ш. в частта, с която искът й е отхвърлен, а ответниците Г. Ш. и Д. Ш. в частта, с която искът е уважен, при наличието на правен интерес за обжалване на решението, обусловен от посочения правен резултат за страните. Затова и при служебно извършената проверка за вероятна недопустимост на обжалваното решение и при разглеждане на цитирания въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице данни, от които да се приеме, че има вероятност второинстанционното решение да е процесуално недопустимо. Не е налице и противоречие между процесуалните действия на въззивния съд и разрешенията, приети в приложената задължителна съдебна практика, тъй като искът е разгледан на предявеното основание и по съществото на спора съдът се е произнесъл при редовност на сезирането. В допълнение към изложеното е необходимо да се посочи, че в изложението не се твърди и не са обосновани доводи за процесуална недопустимост на въззивното решение, поради очевидна неправилност. Не са поставени правни въпроси по решаващите мотиви на въззивното решение, не са налице общи основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка със същите. Съгласно разрешенията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, общите основания за допускане на касационно обжалване не се определят служебно от касационния съд, а липсата им, каквато се констатира, с оглед изложените мотиви, има за правна последица недопускането на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания. В конкретния случай такива основания, включително по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК спрямо решаващите мотиви на въззивния съд не са изложени.

Предвид всичко изложено по – горе настоящият състав на ВКС намира, че касаторите не са обосновали наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото касаторите следва да заплатят на ответниците по касация разноски за касационното производство, които видно от договорите за правна помощ и процесуално представителство са в размер на сумата 1050 лв.

Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1416 от 16.11.2017 г. по гр. дело № 1912/2017 г. на Пловдивски окръжен съд, осми граждански състав.

ОСЪЖДА Д. С. Ш. и Г. М. Ш. да заплатят на Р. С. В. разноски за касационното производство в размер на сумата 1050 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: