О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 521

гр.София, 06.11.2018 г.

Върховният касационен съд на Република България,

четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на

тридесет и първи октомври две хиляди и осемнадесета година,

в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков

ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев

Димитър Димитров

като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 3956/ 2018 г.

за да постанови определението, взе предвид следното:

Производството е по чл.274 ал.2 ГПК.

Образувано е по частни жалби на адвокат Р. П., като процесуален представител на З. Й. С. (ищца) и на Д. ц. за п. л. с у., [населено място] срещу постановени по гр.д.№ 94/ 2018 г. по описа на Разградски окръжен съд определения по чл.248 ГПК и чл.247 ГПК.

Ответникът обжалва определение на Разградски окръжен съд № 589 от 06.07.2018 г. по гр.д.№ 94/ 2018 г. с което съдът е изменил решението си по същото дело (№ 38/ 28.05.2018 г.) в частта за разноските и осъдил Д. ц. за п. л. с у. да заплати на адвокат Р. П. 868,80 лв адвокатско възнаграждение за оказана на ищцата З. Й. С. безплатна адвокатска помощ.

Пълномощникът на ищцата З. Й. С. обжалва определение на Разградски окръжен съд № 652/ 25.07.2018 г., с което съдът допуска поправка на очевидна фактическа грешка в предходното определение № 589 от 06.07.2018 г., като постановява вместо „868,80 лв” в диспозитива на същото да се счита вписана сумата „568,80 лв”.

В жалбата си Д. ц. за п. л. с у., [населено място] поддържа, че определението от 06.07.2018 г. е незаконосъобразно, тъй като ищцата не е представила списък за разноски пред въззивния съд, не е направила валидно искане за присъждане на разноските и не е доказала, че е материално затруднено лице. Поради това моли определението да бъде отменено, а при условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, определено от съда на процесуалния представител на ищцата.

Представителят на ищцата оспорва жалбата на ответника като поддържа, че в отговора срещу въззивната жалба е заявена претенция за присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл.38 ал.2 ЗА. Счита, че достатъчното условие за уважаване на тази претенция е адвокатът да представи договор за правна защита и съдействие, в която е посочил, че оказва безплатна помощ на материално затруднено лице. Оспорва възражението за прекомерност на възнаграждението като сочи, че то е в минималния размер, предвиден в наредбата по чл.36 ал.2 ЗА.

В жалбата си срещу определението от 25.07.2018 г. пълномощникът на З. Й. С. поддържа, че не е имало основание съдът да поправи по реда на чл.247 ГПК определението от 06.07.2018 г. Както в мотивите, така и в диспозитива на последното е посочено, че дължимото възнаграждение е в размер 868,80 лв. Излага съображения, че неправилно е изчислен размера на дължимото възнаграждение по иска по чл.344 ал.1 т.3 КТ. То не е 58,80 лв, както е приел въззивния съд, а 358,80 лв. Сборувано с дължимото възнаграждение от 510 лв по исковете по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ, общото възнаграждение е 868,40 лв – колкото е присъдено с определението от 06.07.2018 г., поради което в него няма фактическа грешка.

Ответникът не взема становище по тази жалба.

И двамата жалбоподатели са представили изложения по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, които съдът не обсъжда, тъй като обжалването не е касационно. Определението на въззивния съд за допълване или изменяне на въззивното решение в частта за разноските се обжалва по реда на чл.274 ал.2 ГПК, съгласно Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, ВКС, т.24. Следователно жалбата срещу такова определение (включително срещу акта за поправянето му) се разглежда на общо основание, а не при условията на чл.280 ал.1 ГПК.

Разгледана по същество, жалбата на ответника е неоснователна.

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на З. Й. С. срещу Д. ц. за п. л. с у., [населено място], предявени са искове по чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ, чл.224 ал.1 КТ и чл.128 ал.1 КТ. С решение от 08.12.2017 г. районният съд уважил исковете. Решението е обжалвано от ответника, а в отговора срещу въззивната жалба е направено искане да бъде присъдено възнаграждение за един адвокат за оказана безплатна правна помощ на ищцата на основание чл.38 ал.1 т.2 вр. чл.36 ал.2 ЗА. Към отговора е приложен договор за правна защита и съдействие, сключен между адвокат Р. П. и З. Й. С., в който е посочено, че възнаграждение не е договорено, а защитата ще бъде осъществена безплатно на материално затруднено лице. След като разгледал спора, въззивният съд потвърдил решението на първата инстанция в частта по предявените искове, а в частта за разноските го отменил, като отхвърлил искането на ищцата за присъждане на разноски пред първата инстанция поради липса на доказателства за извършването им. Отхвърлил и искането за присъждане на разноски във въззивното производство, тъй като ищцата не е правила разходи, а адвокатът й не е заявил претенция за адвокатско възнаграждение. По молба на адвокат Р. П. за изменение на така постановеното решение в частта за разноските, с определението от 06.07.2018 г. съдът постановил, че в отговора на въззивната жалба има искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в нормативно установения размер, списъкът за разноски е инкорпориран в отговора и поради това следва да измени решението си. Посочил, че по исковете по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ дължимото възнаграждение е 510 лв, а за иска по чл.344 ал.1 т.3 КТ – 58,80 лв, след което осъдил ответника да заплати на адвокат Р. П. 868,80 лв.

Д. ц. за п. л. с у. , [населено място] предявил искане за поправка на очевидна фактическа грешка в определението от 06.07.2018 г. като посочил, че сборът от определените от съда възнаграждения (510 лв и 58,80 лв) е различен от сумата, за която е осъден. С определението от 25.07.2018 г. съдът допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в предходния си акт, като постановил в диспозитива на същия вместо сумата 868,60 лв да се чете 568,60 лв.

Определението от 06.07.2018 г. е законосъобразно. Неоснователно Д. ц. за п. л. с увреждания поддържа, че не имало основание за изменяне на въззивното решение в частта за разноските поради липса на представен списък по чл.80 ГПК. Съгласно мотивите към т.2 на цитираното по горе Тълкувателно решение № 6/ 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, ВКС, няма пречки списъкът да бъде инкорпориран, както в исковата молба, така и в жалбата като част от нея, ако страната счита, че направените към този момент разноски изчерпват разходите й по водене на делото. В случая списъкът е инкорпориран в отговора срещу въззивната жалба, защото други разноски освен възнаграждение за един адвокат в нормативно определения размер не са претендирани. Неоснователно е и твърдението, че няма валидно искане за присъждане на такова възнаграждение. В отговора изрично е записано, че се претендира присъждане на „… адвокатско възнаграждение за един адвокат на доверителката ми пред въззивната инстанция съгласно разпоредбата на чл.38 ал.1 т.2 във вр. чл.36 ал.2 от ЗА”. А що се касае до довода за липса на доказателства ищцата да е материално затруднено лице, съгласно установената практика (посочена от въззивния съд в акта му) такива доказателства не е необходимо да бъдат представяни. Достатъчно е удостовереното в договора за правна защита и съдействие, че адвокатът е оказал безплатна помощ на лицето при посочените условия.

Възнаграждението, присъдено с определението от 06.07.2018 г., не е прекомерно и е в минималния предвиден в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения размер, поради което не може да бъде уважено искането на ответника за намаляването му.

Определението от 25.07.2018 г. е неправилно. Фактическа грешка в акта от 06.07.2018 г. има, но тя е в мотивите му, където съдът е посочил, че дължимото възнаграждение на процесуалния представител на ищцата по иска по чл.344 ал.1 т.3 КТ е 58,80 лв. Съдът обаче изрично е приел, че приложимата норма при определяне на размера на възнаграждението е тази на чл.7 ал.2 т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Цитираната разпоредба предвижда по дела с материален интерес от 1 000 до 5 000 лв право на адвоката да получи възнаграждение не по-малко от 300 лв плюс 7 % за горницата над 1 000 лв. При иск с цена 1 840 лв размерът на дължимото възнаграждение е 358,80 лв. Съдът погрешно е посочил в мотивите си, че то е в размер 58,80 лв, но при сборуването с 510 лв (размер на дължимото възнаграждение за исковете по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ) е достигнал като краен резултат до точно дължимия общ размер – 868,80 лв. Затова в диспозитива на акта от 25.07.2018 г. няма допусната очевидна фактическа грешка и искането за отстраняване на такава следва да бъде отхвърлено.

По изложените съображения Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

ПОТВЪРЖДАВА определение на Разградски окръжен съд № 589 от 06.07.2018 г. по гр.д.№ 94/ 2018 г.

ОТМЕНЯ определение на Разградски окръжен съд № 652/ 25.07.2018 г. по гр.д.№ 94/ 2018 г., като ОТХЪВЪРЛЯ искането на Д. ц. за п. л. с у. , [населено място] за отстраняване на очевидна фактическа грешка в определение № 589 от 06.07.2018 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: