О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 710

София, 12.12.2018 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на седми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова

ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова

Евгений Стайков

изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1508/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Търговска лига – Национален аптечен център” АД – [населено място], срещу решение №220 от 23.01.2018г., постановено по в.т.д. №3288/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в, с което е обезсилено решение №34/04.04.2016г. по т.д.№45/2015г. по описа на Врачански окръжен съд и вместо него: 1.) е оставен без разглеждане предявения иск от „Търговска лига – Национален аптечен център” АД против МБАЛ „Света Петка” АД с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата 1 300 374.21лв., по който иск е прекратено производството по делото и 2.) е оставен без разглеждане предявеният от МБАЛ „Света Петка” АД против „Търговска лига – Национален аптечен център” АД и „Специализирана болница за активно лечение по кардиология Видин” ЕАД инцидентен установителен иск за признаване за установено по отношение на ответниците, че липсва съгласие при сключването на договора за заместване от 22.08.2013г. и прогласяване нищожността на същия на основание чл.26, ал.2, предл.3 ЗЗД.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като въззивният състав изцяло е подменил предмета на спора, приемайки, че предявеният иск по чл.59 ЗЗД е бил „процесуално недопустим доколкото страната освен, че разполага с друг иск за защита на правата си, е предприел действия по иницииране на производството за присъждане на същото обезщетение”. Отделно недопустимостта на решението се обосновава с константната практика на ВКС относно правото на иск на наемателя да претендира стойността на подобренията с иск по чл.59 ЗЗД, когато страните по наемното отношение не са уговорили в договора задължение на наемателя да заплати стойността на подобренията. Излагат се доводи, че предявеният иск за неустойка по чл.92 ЗЗД не е пречка за завеждане на иск по чл.59, ал.1 ЗЗД, тъй като двете претенции нямат едно и също основание. Същевременно в касационната жалба се твърди, че въззивното решение е незаконосъобразно поради нарушение на процесуалния закон, тъй като съдът се е позовал на друго висящо дело, което не е приключило с решение, ползващо се със сила на пресъдено нещо. Поддържа се също необоснованост на въззивното решение с твърдението, че фактическите констатации и изводите на съда, не са обосновани и логически аргументирани, а са формирани произволно. Претендира се обезсилване на въззивното решение, респ.неговата отмяна като „очевидно неправилно” и присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е поставил следните два правни въпроси, които според него обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, а именно:

1. „Когато страните по наемното правоотношение не са уговорили заплащане от страна на наемателя на разходите за ремонт в наетия обект, направен от наемателя с цел привеждането му в състояние, годно за предназначението на обекта, може ли наемателят при прекратяване на наемното правоотношение да претендира стойността на подобренията, съобразно правилата на неоснователното обогатяване”?. Твърди се, че отговорът на въпроса, даден от въззивния състав е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълк.решение №85/02.12.1968г. по гр.д.№149/1968г., ОСГК, решение №195/10.07.2015г. по гр.д.№6969/2014г., на ВКС, ІV г.о, решение №34/02.04.2009г. по гр.д. №683/2008г. на ВКС, ІІ т.о, решение №79/05.02.2009г. по гр.д.№5723/2007г., на ВКС, ІІІ г.о, решение №131/01.07.2015г. по гр.д.№6874/2014г., на ВКС, І г.о, решение №2277/29.03.2004г. по гр.д.№2339/2002г., на ВКС, ІV г.о, решение №69/04.03.2010г. по гр.д.№159/2009г., на ВКС, ІІІ г.о и решение №Т289 от 02.06.2010г. по т.д.№33/2010г. на САС, 6 с-в.

2. „Претенцията за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД представлява ли имуществена санкция за нарушено договорно задължение като форма на гражданска отговорност за вреди, каквато е претенцията за неустойка по чл.92 ЗЗДЗ, съответно на едно и също основание ли почиват двата иска?” . Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС в решение №222/07.03.2003г. по гр.д.№579/2001г. на ВКС, ІV г.о, решение №96/11.05.2016г. по гр.д.№5405/2015г., на ВКС, ІІІ г.о, решение №360 от 13.06.2014г. по гр.д.№796/2014г., на ВКС, ІV г.о., решение №30/10.02.2014г. по гр.д.№592/2012г. на ВКС, ІV г.о., решение №329/20.12.2011г. по гр.д. №1789/2010г., на ВКС, ІІІ г.о. и решение №45/20.04.2010г. по гр.д.№516/2009г. на ВКС, ІІ т.о.

По отношение и на двата поставени въпроса се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение

В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е представен писмен отговор на касационната жалба от ответника МБАЛ „Света Петка” АД – [населено място], и от третото лице-помагач на ищеца „Специализирана болница за активно лечение по кардиология Видин” ЕАД - [населено място].

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С решение №34/04.04.2016г., постановено по т.д.№45/2015г. по описа на Врачански окръжен съд е отхвърлен предявеният от МБАЛ „Света Петка” АД против „Търговска лига–Национален аптечен център” АД и „Специализирана болница за активно лечение по кардиология Видин” ЕАД инцидентен установителен иск за признаване за установено по отношение на ответниците, че липсва съгласие при сключването на договора за заместване от 22.08.2013г. и прогласяване нищожността на същия на основание чл.26, ал.2, пр.3 ЗЗД. С решението е осъден ответника МБАЛ „Света Петка” АД да заплати на ищеца „Търговска лига – Национален аптечен център” АД сумата 1 300 374.21лв., представляваща стойността на извършените СМВР /подобрения/ в отдадения под наем недвижим имот с договор №100/08.08.2013г. за временното му и възмездно ползване. С въззивното решение апелативният състав е обезсилил решението на СГС като недопустимо и вместо него е оставил без разглеждане на иска на „Търговска лига – Национален аптечен център” АД против МБАЛ „Света Петка” АД с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата 1 300 374.21лв. и е прекратил производството по този иск, както е оставил без разглеждане инцидентния установителен иск на МБАЛ „Света Петка” АД.

За да обезсили първоинстанционното решение като недопустимо на основание чл.270, ал.3 ГПК и да прекрати производството по предявения от Търговска лига–Национален аптечен център” АД осъдителен иск, въззивният състав е посочил, че исковата претенция е с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД, съгласно който всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. При преценка на допустимостта на предявената претенция съдът е отразил, че се съобразява с постановките на т.8 и т.9 в Постановление №1 от 28.05.1979г. по гр.д.№ 1/79 г. на Пленума на Върховния съд, според които правото на иск по чл.59, ал.1 ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити като искът по чл.59 ал.1 ЗЗД е поставен на разположение на неоснователно обеднелия във всички случаи, когато той не може да се защити нито с исковете по чл.55, ал.1 от ЗЗД, нито въобще с друг осъдителен иск. Съдът е конкретизирал, че в т.10 от постановлението е прието, че правото на иск по чл.59, ал.1 ЗЗД е предоставено само на тези ищци, които въобще не са могли да защитят своето право, а не и на тези, които са могли да сторят това, но са пропуснали да го сторят в установените от закона срокове.

В обжалваното решение е отразено, че от данните по делото е видно, че ищецът „Търговска лига–Национален аптечен център” АД е предявило срещу същия ответник МБАЛ „Света Петка” АД иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за присъждане общо на сумата от 2 340 170.02лв., включваща, освен стойността на разходите за медицинско оборудване чрез лизинг в размер на 1187 487.97лв. и сумата от 1 258 353.82лв - стойността на разходите за ремонтни дейности, извършени в наетия недвижим имот, представляваща дължима неустойка на основание чл.15 от договора за наем на недвижим имот № 100 от 08.08.2013 г., сключен между „Специализирана болница за активно лечение по кардиология Видин” ЕАД и МБАЛ „Света Петка” АД и договор за заместване на страна по договор и прехвърляне на права и задължения, сключен между „Търговска лига–Национален аптечен център” АД, Специализирана болница за активно лечение по кардиология В.” ЕАД и МБАЛ „Света Петка” АД.

Въззивният състав е посочил, че предмет на разглеждане в настоящото производство е предявен от същото дружество срещу същия ответник иск за присъждане на сумата от 1 300 374.31лв, представляваща стойността на извършените от ищеца строително монтажни работи в същия недвижим имот, с твърдението за неоснователното обогатяване на ответника поради прекратяване на договора за наем, чиято правна квалификация е по чл.59, ал.1 от ЗЗД. Според апелативният съд предвид субсидиарния характер на претенцията по чл.59 ал.1 ЗЗД , нейната допустимост е обусловена от липсата на възможност страната да разполага с друг иск за защита на правата си. Съдът е акцентирал, че в разглеждания случай ищецът„Търговска лига – Национален аптечен център” АД, освен че разполага с друг иск на договорно основание, какъвто е искът по чл.92 ал.1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за направените разходи в наетия имот при предсрочно прекратяване на договора на основание чл.15 от същия, е предприел и действия по реализиране на тази претенция, която е предмет на разглеждане в предходно, инициирано пред Окръжен съд Монтана, исково производство.

В заключение въззивният състав е направил извода, след преценката на изложените обстоятелства, че предявеният в настоящото производство от ищеца иск за неоснователно обогатяване по чл.59, ал.1 ЗЗД спрямо същия ответник за присъждане на обезщетение за същите разходи, направени в наетия имот, се явява процесуално недопустим, доколкото страната, освен че разполага с друг иск за защита на правата си, е предприела действия по иницииране на съдебно производство за присъждане на същото обезщетение. Посочил е, че недопустимостта на предявеният иск обуславя недопустимост на образуваното съдебно производство и по отношение на приетия за разглеждане инцидентен установителен иск, чийто несамостоятелен характер предполага висящ исков процес, поради което постановеното първоинстанционно решение, с което съдът ги е разгледал по същество, се явява процесуално недопустимо и подлежи на обезсилване.

Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не може да се приеме вероятна недопустимост на въззивното решение като основание за допускане на касация по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК. Въззивният състав се е произнесъл по предявения и поддържан от ищеца иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД, поради което не е налице произнасяне на непредявено основание. Обсъждането в мотивите, че между същите страни има висящ спор по претенция на ищеца за неустойка от неизпълнението на същия договор, не води до недопустимост на решението, тъй като съдът се е произнесъл по допустимостта на предявения по настоящото производство иск. Въпросът дали при липса на уговорка в договора за компенсиране на наемателя със стойността на извършените от него подобрения, е въпрос по правилността на решението, а не относно допустимостта на иска. На последно място съдът не е приел идентичност на исковете по двете паралелни дела (както твърди касатора) и не е прекратил производството на основание чл.126 ГПК.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.

Не може да обоснове наличие на поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК въпрос №1: „„Когато страните по наемното правоотношение не са уговорили заплащане от страна на наемателя на разходите за ремонт в наетия обект, направен от наемателя с цел привеждането му в състояние, годно за предназначението на обекта, може ли наемателят при прекратяване на наемното правоотношение да претендира стойността на подобренията, съобразно правилата на неоснователното обогатяване”?. От една страна въпросът не е значим за конкретния правен спор по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващия извод на съда за недопустимост на предявения иск. Във въпроса не е отчетено становището на въззивния състав, че ищецът разполага с друг иск за защита на правото му да бъде обезщетен за извършените в недвижимия имот на наемодателя подобрения, тъй като в клаузата по чл.15 от договора от 08.08.2013г. е предвидено заплащане на неустойка от страна на наемодателя в размер на стойността на направените от наемателя инвестиции. От друга страна доколкото съдът е приел, че въз основа на посочената клауза страните по наемното правоотношение са уговорили заплащане на извършените от ищеца подобрения, т.е., че отношенията между страните във връзка с подобренията са договорно регламентирани, въззивното решение не е постановено в противоречие с Тълк.решение №85/02.12.1968г. по гр.д.№149/1968г., ОСГК, и с постановките в Постановление №1/28.05.1979г. по гр.д.№1/79 г. на Пленума на Върховния съд, представляващи задължителна съдебна практика по см. на чл.280, ал.1 т.1 ГПК.

Не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и въпрос №2: „Претенцията за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД представлява ли имуществена санкция за нарушено договорно задължение като форма на гражданска отговорност за вреди, каквато е претенцията за неустойка по чл.92 ЗЗД, съответно на едно и също основание ли почиват двата иска? . От една страна в обжалваното решение не е застъпено становище, че искът по чл.59, ал.1 ЗЗД и искът по чл.92 ЗЗД почиват на едно и също основание. От друга страна въпросът не е обусловил решаващата воля на въззивния състав, който е възприел (правилно или неправилно, което не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК), че в неустоечната клауза страните са предвидили отговорност за наемодателя да възмезди наемателя за направените от последния подобрения. Именно на базата на това становище, без да обсъжда санкционния характер на неустойката по чл.15 от договора, апелативният съд е направил решаващия по делото извод, че предвид субсидиарния характер на претенцията по чл.59 ал.1 ЗЗД искът е недопустим, тъй като страната разполага с друг иск за защита на правата си. Обстоятелството, че има заведен друг иск между същите страни на договорно основание е посочено от въззивния съд като аргумент в подкрепа на горния извод.

Не е основателно твърдението на касатора, че въззивното решение е очевидно неправилно като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като решението не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Действително отговорността за неустойка по чл.92 ЗЗД е различна от отговорността за заплащане на подобренията, която би могла да бъде договорна или извъндоговорна. В случая обаче неустоечната клауза на чл.15 от договора от 08.08.2013г. е свързана с необходимостта от доказване (за разлика от неустойката по чл.92, ал.1 ЗЗД) на стойността на направените инвестиции за изграждането, оборудването и пускането в експлоатация на обекта, поради което не може да се приеме за очевидно неправилен извода на съда за наличие на възможност за ищеца да претендира с друг иск стойността на извършените от него подобрения.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №220 от 23.01.2018г., постановено по в.т.д.№3288/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: