О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№227

гр. София, 15.04.2019 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 20 март, две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАТЯНА ВЪРБАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ

ПЕТЯ ХОРОЗОВА

като изслуша докладваното от съдия Б. Б търговско дело №2277/18 г. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „Б.П.Б”АД-София срещу решение №761 от 30.03.2018 г. по т.д. № 6639/15 на САС,ТК, с което е отменено решение №242/01.02.2017 г. на СГС, ТО,VІ-7 с-в, постановено по т.д. №4868/2013 г. в частта, с която е уважен искът по чл.422 ал.1 ГПК предявен от страна на „Б.П.Б”АД-София срещу С.Л.А.-Т. и Т.Г.Т. за признаване за установено по отношение на тези двама ответници, че последните, в качеството им на поръчители, дължат на банката солидарно с останалите ответници сумата от 1 315 619,70 евро-главница, сумата от 102 331, 99 евро-възнаградителна лихва за периода: 15.10.2011 г. до 12.07.2012 г., сумата от 26 361,38 евро-наказателна лихва за същия период и сумата от 672,95 евро-застрахователна премия по имуществени застраховки, за които е била издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 33828/2012 г. на СРС, и вместо отмененото решение е постановено друго, с което така предявеният иск по чл.422 чл.1 ГПК е бил отхвърлен изцяло по отношение на С.Л.А.-Т. и Т.Г.Т., както и в съответната част на произнасяне от въззивния съд по отговорността за разноските.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи чл.280 ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

От страна на всеки от ответниците по касационната жалба С.Л.А.-Т. и Т.Г.Т. е подаден писмен отговор, в който са изложени съображения за липса на предпоставките за допускане до касация, на които се е позовал касатора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.

За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд е приел, че от събраните доказателства се установява, че на 29.05.2008 г. между „Б.П.Б”АД и „О.П.К” ООД (с предишно наименование „У. П интернешенъл” ООД) е сключен Договор за инвестиционен кредит № 410/2008 от 29.05.2008 г., по силата на който банката-ищец е предоставила на дружество „О.П.К” ООД (с предишно наименование „У. П интернешенъл” ООД кредит в размер на 2 000 000 евро (намален с Анекс № 3 от 06.01.2010 год. до 1 500 000 евро) за финансиране на част от общата стойност на строителството на жилищна сграда от апартаменти, гаражи и магазини с обща разгърната застроена площ от 7926 кв.м., която да бъде построена в УПИ VII-550, 551, 1149, 1150 от кв.42 по плана на [населено място], местност „Витоша-ВЕЦ- Симеоново“, целият с площ от 2 985 кв.м.

За обезпечаване на вземанията на „Б.П.Б”АД са учредени освен реални обезпечения с Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 41 том IV дело № 593/2008 г. от 05.06.2008 г. върху правото на строеж и особен залог върху бъдещи вземания, учреден от втория ответник „Х. Б” ООД, също и лични обезпечения чрез поръчителстване на задължението от ответниците С. А.- Т. и Т. Т..

Крайният срок за изплащане на всички задължения по кредита, съгласно чл.6, ал.5 от Договора за инвестиционен кредит е съответното число на 36-ия месец от датата на първото отпускане на средствата по кредита, но не по-късно от 15.06.2011 г. C чл. 1 от Анекс № 4 от 14.07.2010 г. страните по договора за кредит се споразумели, че срокът на кредита се удължава до 15.03.2012 г., а с чл. 3 от Анекс № 7 от 21.03.2011 г. срокът за погасяване на кредита е удължен до 15.09.2014 г. Не се спори, а и от приетите като писмени доказателства анекси се установява, че същите не са подписани от поръчителите Т..

В чл. 19, ал. 1 от процесния договор за инвестиционен кредит е било предвидено, че поръчителите остават задължени до пълното и окончателното погасяване на задълженията на кредитополучателя, като според ал. 2 на същия чл. 19 продължаването на срока, дадено от банката на кредитополучателя, има действие и спрямо тях, като подписването на договора има действие на изричното им съгласие за това. Във връзка с посочената клауза в чл. 18 страните са уговорили, че поръчителите отговарят, без да е необходимо допълнителното им съгласие, но след писменото им уведомяване за промените в условията по кредита. Такова писмено уведомяване е извършено с връчването на нотариална покана на 21.04.2012г.. Поради забава в плащанията, дължими по договора за инвестиционен кредит от 29.05.2008 г., на 07.06.2012 г. на длъжника е била връчена нотариална покана, редовно оформена по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, съдържаща изявление за обявяване на цялото задължение по договора за кредит за предсрочно изискуема при неплащане на посочените в поканите суми в указания срок.

От приетите пред първата инстанция съдебно-счетоводни експертизи се установява и размерът на задълженията по договора за кредит. Сумата от 1 500 000 евро е била усвоена до 18.06.2009 г. След приспадане на извършените плащания, останалите дължими суми са, както следва: 1315 619, 70 евро - главница, 102 331.99 евро - възнаградителна лихва за периода от 15.10.2011 г. до 12.07.2012 г., 26 361.38 евро - наказателна лихва за периода от 15.10.2011 г. до12.07.2012 г. и сумата 672,95 евро - застрахователна премия по имуществени застраховки.

Тъй като задълженията по договора за кредит останали неизпълнени, на 03.08.2012 г. по ч. гр. д. № № 33829/2012 г. на СРС, 124 състав, в полза на ищеца „Б.П.Б“ АД е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т.2 от ГПК. Заповедта е оспорена своевременно от длъжниците по реда на чл. 414 от ГПК, с оглед на което в срока по чл. 415 от ГПК е предявен и искът по чл. 422 ГПК.

Първоинстанционното решение в частта, в която така предявеният установителен иск е уважен срещу длъжниците „О.П.К” ООД /в несъстоятелност/ и „Х. Б” ООД, като необжалвано от страните, е влязло в сила.

При така възприетата фактическа обстановка по предявените установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК срещу поръчителите С. А.-Т. и Т. Т., Софийският апелативен съд е изложил следните правни съображения:

Налице е валидно възникнало облигационно отношение по договор за поръчителство. Съгласно разпоредбата на чл. 147, ал. 2 от ЗЗД, продължаването на срока, дадено от кредитора на длъжника, няма действие спрямо поръчителя, освен ако той не е дал съгласието си за това. Цитираната материално-правна норма изхожда от разбирането, че правното положение на поръчителя, който отговаря безвъзмездно за чужд дълг, и това на длъжника, който се е задължил лично, в това отношение са различни: продължаването на срока за изпълнение за длъжника, не засяга автоматично поръчителните. Удължаването на тяхната облигационна обвързаност към кредитора утежнява положението им и уврежда интересите им. Ето защо, на посоченото основание поръчителите следва да бъдат освободени от отговорност, след като кредиторът е решил, че длъжникът му ще изпълни сам своето задължение в течение на продължения срок и не е поискал тяхното изрично съгласие за продължителността на отсрочката. Тъй като са се задължили да отговарят за всички последици на неизпълнението (чл. 140 ЗЗД), поръчителите остават отговорни за падежиралите до договарянето на новия срок задължения, но и тази им отговорност е скрепена със срок, който е уреден в чл. 147, ал. 1 от ЗЗД - неговата продължителност е шест месеца и тече от настъпване на падежа на главното задължение, респ. на съответната част от него при разсрочване на изпълнението на задължението, като предпоставката за запазване на личното обезпечение, респ. на отговорността на поръчителите, е предявяване на иск против длъжника. В тази насока е и съдебната практика- в решение № 225 от 03.08.2016 г. по т. д. № 3696/2014 г. на ВКС, I т.о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК, се приема, че при договор за кредит, изменението на срока на договора по споразумение между кредитора и длъжника, вкл. при уговарянето на нов погасителен план, е непротивопоставимо на поръчителя, когато обективно новият срок надхвърля първоначално уговорения краен срок за изпълнение. Всяко предоговаряне на срока е непротивопоставимо на поръчителя, освен при изричното му съгласие да поръчителства и в новия срок. В случай на липса на такова съгласие, запазването на отговорността на поръчителя и след падежа предпоставя изпълнение на условието на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД -предявяване на иск спрямо длъжника, в шестмесечен срок от падежа на задължението, който срок е преклузивен. От кумулативното прилагане на двете алинеи на чл. 147 от ЗЗД следва и изводът, че продължаването на срока за изпълнение на задължението след падежа по споразумение между кредитора и длъжника, и непредявяването на иска в шест месечния преклузивен срок, освобождава изобщо поръчителя, включително и от отговорността му съобразно първоначалния падеж на задължението. Промените в съдържанието на правоотношението между кредитора и длъжника са непротивопоставими на поръчителя, тъй като отговорността му е следствие от отговорността на длъжника, каквато е тя към момента на сключването на договора за поръчителство.

В случая, кредиторът „Б.П.Б“ АД е предоговорил с длъжника срока за изпълнение на задълженията по договора за инвестиционен кредит № 410/2008 от 29.05.2008 г., като първоначалният краен срок от 15.06.2011 г. е продължен до 15.03.2012 г. с Анекс № 4 от 14.07.2010 г., а в последствие - до 15.09.2014 г. с Анекс № 7 от 21.03.2011 г. Тези съглашения, в които поръчителите С. Т. и Т. Т. не са участвали, са непротивопоставими на последните, тъй като те не са дали своето изрично съгласие за продължаването на срока.

Съдът е отхвърлил доводите на ищеца, за даденото предварително одобрение на евентуални бъдещи продължавания на срока- чл. 19 от договора за кредит. Това е така, защото всеки срок се отличава по своята правна природа с определена или определяема продължителност, с оглед на което не би могло да се постигне предварително съгласие за продължаване на срок, чиято продължителност е неизвестна. Ето защо, уговорката в чл. 19 от договора за кредит не покрива по съдържание изискваното съгласие по чл. 147, ал. 2 от ЗЗД и не може да замести липсата на такова. От друга страна, според въззивния съд, дори да се приеме, че съгласието за продължаване на срока от страна на поръчителя може да бъде дадено и предварително, то такова продължаване е мислимо само докато първоначално уговореният срок все още не е изтекъл. В случая: продължаването на срока е извършено спрямо поръчителите с поканата, връчена им на 21.04.2012 г., след като те са престанали да отговарят с изтичането на крайния срок на 15.06.2011 г.

Според съда, тълкуването на чл. 19, ал. 2 от договора за кредит във връзка с чл. 18 от същия налага извода, че предварителното съгласие на поръчителите за продължаване срока на изпълнение на договора би имало правна валидност само ако уведомяването им за такова продължаване е станало преди последният падеж на първоначалния срок да е изтекъл. След този момент, е налице нов срок за поръчителстване, уговарянето на който изисква ново съгласие на страните, каквото безспорно в настоящия случай липсва. Същевременно, продължаване на срока, в който поръчителите отговарят за главния длъжник, може да бъде извършено до освобождаването им от обвързаността по договора, което настъпва с изтичане на срока по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД. Тъй като този срок е изтекъл преди на поръчителите да е връчена поканата на 21.04.2012 г., същата не е могла да произведе предвиденото в чл. 18 във вр. чл. 19 от договора за инвестиционен кредит действие.

Съдът е приел, че по делото не се спори, че кредиторът не е предявил иск срещу главния длъжник в шестмесечен период от неизпълнението при настъпването на първоначалния падеж на задълженията. При това положение е прието, че поръчителите са изцяло освободени от отговорността, която първоначално са поели за гарантиране на изпълнението до 15.11.2011 г. и не дължат солидарно с главния длъжник изпълнение на вземанията, за които и срещу тях е била издадена заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК по гр. д. № 33829/2012 г. на СРС, 124 състав.

В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на жалбоподателя „Б.П.Б”АД-София се сочат като обуславящи изхода на спора следните два въпроса : основание за отвеждане на съответните съдии ли е обстоятелството, че страна по делото е съдия в съда, пред който делото е висящо и може ли съгласието по чл.147 ал.2 ЗЗД на поръчителя за продължаване на срока по чл.147 ал.1 ЗЗД да бъде дадено предварително, включително и в самия договор за поръчителство.

Първият от двата въпроса се явява от значение за спора, доколкото ответникът Т.Г.Т. заема длъжността съдия в Софийски апелативен съд и че разгледалият спора съдебен състав на същия съд с прот. определение от о.з. на 21.03.2018 г. е оставил без уважение молбата на ищцовата страна за отвод на съдиите от състава на основание чл.22 ал.1, т.6 ГПК, доколкото липсва основание за това.

Не се установява, обаче наличие, на допълнителните предпоставки за допускане до касация, посочени от самия касатор: хипотезата по чл.280 ал.1, т.1 и т.3 ГПК: противоречие със задължителна практика на ВКС и ВС или с практика на ВКС и че въпросът се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

По този въпрос от страна на касатора като основание по чл.280 ал.1,т.1 ГПК е посочено противоречие в произнасянето с обжалвания акт с Р №204/12.05.1999 г. по н.д. №18/1999 на Първо н.о. на ВКС и с Решение от 01.10.1982 г. на ЕСПЧ по дело Пиерсак срещу Белгия. Дори и да се приеме, че решението на Първо наказателно отделение на ВКС, след изменението на чл.280 ал.1, т.1 ГПК /ДВ бр.86/17/ попада в общото понятие практика на ВКС, от съдържанието на самия акт по никакъв начин не се установява, че с него, съставът на НК на ВКС се е произнесъл по въпроса: основание за отвеждане на съответните съдии ли е обстоятелството, че страна по делото е съдия в съда, пред който делото е висящо. Решението от 01.10.1982 г. на ЕСПЧ по дело Пиерсак срещу Белгия не попада в категорията актове по чл.280 ал.1,т.1 ГПК, противоречието, с които е въздигнато в основание за допускане до касация, а и от неговото съдържание също не се установява връзка с формулирания от касатора въпрос.

От друга страна не е налице и хипотезата на чл.280 ал.1,т.3 ГПК-въпросът да се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Според ТР №1/2010 г. на ОСГТК, хипотезата на чл.280 ал.1,т.3 ГПК е налице при липса на съдебна практика по тълкуването на неясна или непълна правна разпоредба или при обществено обоснована необходимост от промяна на съществуващата съдебна практика. В случая по приложение на разпоредбата на чл.22 ал.1, т.6 ГПК е налице достатъчно съдебна практика. Разпоредбата е ясна и пълна, доколкото изисква като основание за отвод конкретни обстоятелства, които да водят до основателно/т.е. не просто твърдяно и не по субективна преценка на страната/ съмнение в безпристрастието на съдия по делото.

Ето защо, не е налице втората кумулативно изискуема предпоставка за допускане на касация по този въпрос на посочените основания.

По отношение на втория правен въпрос: може ли съгласието по чл.147 ал.2 ЗЗД на поръчителя за продължаване на срока по чл.147 ал.1 ЗЗД да бъде дадено предварително, включително и в самия договор за поръчителство, то по него е налице практика на ВКС. В цитираното от страна на състава на въззивния съд решение № 225 от 03.08.2016 г. по т. д. № 3696/2014 г. на ВКС, I т.о., е прието, че при договор за кредит, изменението на срока на договора по споразумение между кредитора и длъжника, вкл. при уговарянето на нов погасителен план, е непротивопоставимо на поръчителя, когато обективно новият срок надхвърля първоначално уговорения краен срок за изпълнение. Всяко предоговаряне на срока е непротивопоставимо на поръчителя, освен при изричното му съгласие да поръчителства и в новия срок. Според състава на Първо т.о.: при разсрочено на части /отделни погасителни вноски/ изпълнение поръчителят следва да отговаря за дължимите вноски с падежи в уговорения в първоначалния договор срок, за които е дал изрично съгласие да поръчителства в самия договор за поръчителство. Тази хипотеза, обаче е неотносима към настоящия спор, тъй като с ИМ от страна на банката-ищец се претендира ангажиране на отговорността на поръчителите на основание последния Анекс № 7 от 21.03.2011 г., сключен между кредитодателя и заемателя, за който липсва изрично задължаване от страна на двамата ответници като поръчители.

В друго свое решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК: Р №52/10.10.2010 г. по т.д. № 63/2009 г. на ТК на Второ т.о. на ВКС, съдебният състав се произнесъл, че е допустимо сключването на договор за поръчителство за бъдещо задължение, но само когато основните параметри на главния дълг, който поръчителите обезпечават, са изрично посочени в самия договор за поръчителство. Следователно, срокът на изпълнение на кредитно задължение, което при договор за банков кредит е елемент от основното съдържание на този вид договор / аргумент от разпоредбата на чл.430 ал.1 ТЗ/, а не обикновен модалитет, следва да е предварително определен или ясно и точно определяем, което изключва валидността на задължаването на поръчител, в случаите на обща уговорка за ангажиране отговорността на поръчителите за всякакви бъдещи промени в условията на сключения първоначален договор за кредит, при конкретно уговореното съдържание, на който са поръчителствали. Уговорката в чл.19 от Договор за инвестиционен кредит № 410/2008 от 29.05.2008 г., на основание която банката претендира ангажиране отговорността на поръчителите С.Л.А.-Т. и Т.Г.Т. има точно такъв смисъл и съдържание.

От изложеното следва, че липсва противоречие на обжалваното решение в отговора на втория правен въпрос с утвърдената практика на ВКС като основание за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.1 ГПК.

Наличието на съдебна практика по въпроса и липсата на причини за нейната промяна изключват наличието и на основание по чл.280 ал.1,т.3 ГПК. Според ТР №1/2010 г. на ОСГТК, хипотезата на чл.280 ал.1,т.3 ГПК е налице при липса на съдебна практика по тълкуването на неясна или непълна правна разпоредба или при обществено обоснована необходимост от промяна на съществуващата съдебна практика.

По изложените съображения не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

По разноските:

В полза на всеки един от двамата адвокати: В. Б. от САК с адрес: [населено място], ул.”Алабин” №8,ет.7 и Н.А.Б. от САК-гр.София, бул. „Македония” №21, ет.1, ап.6, представляващи на основание чл.38 ал.1,т.3,предл.2 от ЗАдв всеки от двамата ответници по касация се дължи, съгласно чл. 38 ал.2 ЗАдв във връзка с чл.7, ал.1,т.6 във връзка с чл. 9 ал.3 от Наредба №1 за минималните размери на адв.възнаграждения сумата от по 29 775 лева-за изготвяне на отговор на КЖ, съгласно направеното искане за това.

Водим от изложеното, съдът

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 761 от 30.03.2018 г. по т.д. № 6639/15 на САС,ТК.

ОСЪЖДА „Б.П.Б”АД-София да заплати на основание чл. 38 ал.2 ЗАдв на адвокат В. Б. от САК с адрес: [населено място], ул.”Алабин” №8,ет.7 и адвокат Н.А.Б. от САК-гр.София, бул. „Македония” №21, ет.1, ап.6 сумата от по 29 775 лева на всеки един от тях.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.