О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 185

гр. София, 15.04.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари, две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА

ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 4039/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С.А.А., И.М.Е. и А.М.Е., [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат Г. Я., срещу въззивно решение № 946/30.05.2018 г. по в. гр. д. № 400/2018 г. на Варненски окръжен съд. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по материалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросите са: следва ли да се приеме, че ако невладеещият съсобственик не е проявявал интерес към съсобственото имущество и не е изразявал воля да упражнява правата си в съсобствеността по предвидения в ЗС (ЗАКОН ЗА СОБСТВЕНОСТТА) ред, а позоваващият се на придобивна давност съсобственик е демонстрирал спрямо всички по несъмнен начин промяната в намерението си за своене, т. е. владението да се осъществява явно върху целия имот по начин всяко лице да може да го възприеме, е налице несъмнително, спокойно и явно владение върху имота в сочения период; следва ли да се приеме, че презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание по отношение на лица, извън съсобствениците, в частност децата на съсобственика, или след като са ползвали имота като непълнолетни, презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита за оборена като при съсобственици. Сочи се противоречие с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК, ВКС. Излагат се съображения, че от 1990 г. до 2017 г. ответникът не е проявявал интерес към процесния имот, а ищците са демонстрирали спрямо всички промяната в намерението си за упражняване на фактическата власт и своене и на неговата идеална част. С решението си въззивният съд не е отграничил статута на децата от този на съпругата, поради което неправилно е приложил материалния закон. Твърди се и наличие на очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Ответникът по касационната жалба М.И.Е., [населено място], оспорва същата като неоснователна.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. Констатира следното:

С въззивното решение е потвърдено решение № 4911/24.11.2017 г. по гр. д. ­№ 143/2017 г. на Варненски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от С.А.А., И.М.Е. и А.М.Е. срещу М.И.Е. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици на 1/2 ид. Ч. От недвижим имот в [населено място], район „П.“, [улица], представляващ апартамент с идентификатор **** съгласно кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със Заповед № РД-18-92/14.10.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК, представляващ самостоятелен обект в сграда № 2, разположена в поземлен имот с идентификатор ****, с площ от 85, 80 кв. М., подробно описан в решението, ведно с прилежащо избено помещение № 24/101 с площ от 3,46 кв. М. И 0,9001% ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, върху което е построена сградата, на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност при квоти по 1/3 ид. Ч. За всеки от ищците.

Въззивният съд е възприел фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към неговите мотиви. С нотариален акт № 119/12.06.1986 г. съпрузите С. Е. и М. Е. са признати за собственици на процесния имот в жилищна сграда на ЖСК „У.”. Актът е съставен на основание решение № 1467/30.06.1983 г. на председателя на ОбНС – В., с което е отстъпено право на строеж върху държавно място на ЖСК „У.”. Бракът между двамата е прекратен с решение от 29.03.1990 г. по гр. Д. № 263/1990 г. на Варненски окръжен съд, като упражняването на родителските права по отношение на родените от брака деца /ищците И. и А. Е./ и ползването на семейното жилище са предоставени на бившата съпруга. С прекратяване на брака съпружеската имуществена общност върху имота се е трансформирала в обикновена дялова съсобственост при равни квоти. Видно от удостоверение, издадено от дирекция „Местни данъци и такси“, [община], имотът е деклариран на името и на двамата бивши съпрузи /по 1/2 ид. ч. за всеки/.

В тежест на С. А., която твърди, че е собственик на апартамента на основание придобивна давност, считано от началото на 2000 г. до подаване на исковата молба през 2016 г., е да докаже при условията на пълно и главно доказване, че е осъществявала постоянно, непрекъснато, несъмнително, спокойно и явно владение върху имота в посочения период. Основанието, на което е установена първоначално фактическата власт, показва съвладение при взаимно зачитане правата на всеки от двамата съсобственици и презумпцията по чл. 69 ЗС се счита за оборена. Ищцата, която посочва, че в последващ момент е променила субективното си отношение към дела на бившия си съпруг и е трансформирала държането на този чужд дял във владение с намерение за своенето му, следва да докаже промяната в намерението си и извършване на действия, с които е обективирала спрямо бившия си съпруг намерението си.

От доказателствата по делото не се установява през всичките години от 1990 г. до предявяване на иска С. А. да е извършила действия, чрез които явно и недвусмислено да е отблъснала владението на съсобственика М. Е.. Извършените ремонти също не доказват това. За да се придобие по давност притежаваната от другия съсобственик идеална част от имота е необходимо намерението за своене да му бъде противопоставено по категоричен начин чрез действия, които демонстрират отричане на неговите права върху съсобствената вещ – отстраняване от имота, недопускане, оспорване на права. Ищцата А. е владелец на своята част и държател на частта на ответника, който не се е дезинтересирал от имота. Ищците И. и А. също са държатели на апартамента по силата на предоставеното им от родителите ползване.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на соченото основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. Дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждането на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия въпрос. Така зададен той не съответства на установената от въззивния съд фактическа обстановка и направените въз основа на нея решаващи правни изводи. След съвкупна преценка на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че ищцата А. не е демонстрирала по несъмнен начин промяната в намерението си да владее чуждите идеални части, манифестирана по недвусмислен начин спрямо бившия съпруг – съсобственик, не е налице несъмнително, спокойно и явно владение върху имота в сочения период, за да се придобие той по давност, не е доказано и ответникът да се е дезинтересирал от имота. Даденото разрешение изцяло съответства на разясненията на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК, ВКС. В него се приема, че след като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. За да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Това е така нареченото преобръщане на владението /interversio possessionis/, при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Съгласно трайната практика на Върховния касационен съд когато основанието за упражняване на фактическата власт е предоставяне ползването на семейното жилище след прекратяване на брака съпругът, който живее в семейното жилище на посоченото правно основание, следва да демонстрира явно и категорично по отношение на бившия си съпруг, че променя намерението си и започва да владее за себе си /в този смисъл решение № 74/24.06.2015 г. по гр. Д. № 6277/2014 г., ВКС, I г. о./. Във всеки отделен случай обстоятелствата, установяващи преобръщане на владението и своене на чуждите идеални части, следва да бъдат доказани конкретно, което в случая въззивният съд е приел, че ищцата не е сторила.

Вторият въпрос е неотносим за изхода на спора, поради което също не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Ищците – деца на бившите съпрузи не са съсобственици на процесния имот, поради което не попадат в нито една от двете хипотези на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК, ВКС, за да е налице твърдяното противоречие. Презумпцията на чл. 69 ЗС е оборима законна презумпция /поради трудността за доказване на намерението за своене/, тя е и обща гражданскоправна норма с оглед действието си спрямо лицата, без оглед на това дали притежават или не права на собственост върху една и съща вещ. От презумпцията може да се ползва обаче само владелецът, не и държателят, който упражнява фактическата власт за друг, каквито в случая са ищците И. и А. Е..

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. Трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.

Въпреки изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация не следва да се присъждат разноски, тъй като няма данни за направени такива.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 946/30.05.2018 г. по в. гр. д. № 400/2018 г. на Варненски окръжен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Ключови думи