О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 307 гр.София, 11.06.2019 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на първи април през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 2508 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от С.Ш.С. против решение № 23/03.01.2018 г. по гр.д. № 2186/2017 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено частично решение № 9383/22.12.2016 г. по гр.д. № 13777/2011 г. на Софийски градски съд за осъждане на касатора да заплати на ЗК „Л. И” АД сумата от 12 000 лв., на осн. чл.274, ал.1, т.1 КЗ отм. вр. чл.6 и чл.60 ЗН, както и за отхвърляне на предявения против „Пътища и съоръжения” ЕАД обратен иск за сумата от 40 000 лв., на осн. чл.49 вр. чл.45 ЗЗД.

Подадена е и насрещна касационна жалба от ЗК „Л. И” АД срещу решение № 23/03.01.2018 г. по гр.д. № 2186/2017 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 9383/22.12.2016 г. по гр.д. № 13777/2011 г. на Софийски градски съд е отхвърлен искът на касатора против С.Ш.С. за разликата над 12 000 лв. до 40 000 лв., на осн. чл.274, ал.1, т.1 КЗ отм. вр. чл.6 и чл.60 ЗН.

Касаторите поддържат, че въззивното решение в съответните обжалвани негови части е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ответникът ЗК „Л. И” АД и третото лице – помагач „Пътища и съоръжения” ЕАД оспорват основателността на подадената от С.Ш.С. касационна жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:

Кaсационните жалби са редовни - подадени от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че са налице законовите предпоставки за предвиденото в чл.274, ал.1, т.1 КЗ отм. право на регрес на застрахователя спрямо застрахования с оглед заплатено обезщетение за причинени неимуществени вреди на родителите на С. Р., загинал в резултат на ПТП от 19.08.2007 г., предизвикано от починалия Рудислав Й. С.. Съобразно заключенията на АТЕ, допълнителна АТЕ, повторна АТЕ и тройна АТЕ, както и изслушаните свидетелски показания на М. М. и Б. В. и изготвената в досъдебното производство медико – автотехническа експертиза, е намерил, че е налице виновно противоправно поведение на водача, изразяващо се в движение с превишена и несъобразена скорост и управление на лек автомобил след употреба на алкохол. След обсъждане на изслушаните по делото свидетелски показания на П. Д. решаващият състав е заключил, че е налице съпричиняване от пострадалия С. Р. за настъпване на вредоносния резултат в размер на 40 % поради знанието, че се качва в МПС, управлявано от водач, употребил алкохол. След прилагане на правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД е приел, че искът на застрахователя следва да бъде уважен за сумата от 12 000 лв. По отношение на предявения обратен иск въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд за неговата неоснователност. След съпоставка на свидетелските показания на служителите на третото лице – помагач със заключенията на приетите по делото автотехнически експертизи, решаващият състав е приел, че водачът е могъл да съобрази реакцията си, тъй като товарният автомобил, в който се е блъснал, е имал лампа с жълта мигаща светлина, светещи габарити и включен десен мигач и видимостта към него е била достатъчна от 300 м. Изложил е съображения, че дори и да се приеме, че е налице нарушение в поредността при прибиране на обозначителните знаци, то ще липсва причинна връзка между поведението на изпълнителите, на които е възложена работата, и настъпилите вреди с оглед наличието на 2,8 промила алкохол в кръвта на водача.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на С.Ш.С. са формулирани следните въпроси: 1/относно причинната връзка между деянието и настъпването на вредоносния резултат; 2/ относно предпоставките, при които поведението на пострадалия представлява принос за настъпването на вредоносния резултат по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД и задължението на съда да преценява всички доказателства относно наличието на принос в тяхната съвкупност и действителна тежест; 3/ относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства без да ги пропуска и в тяхната съвкупност, като изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други, и да обсъди всички доводи и възражения на страните по предмета на спора.; 4/ относно преценката на свидетелските показания по реда на чл.172 ГПК, когато пред съда са представени протоколи от разпити, проведени в досъдебното производство, съдържащи различни показания от дадените пред гражданския съд относно едни и същи факти и обстоятелства.

Въведени са следните допълнителни основания: по първи въпрос – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се твърди противоречие на въззивното решение с приетото в решение № 9/02.02.2018 г. по гр.д. № 1144/2017 г. на ВКС, III г.о.; по втория въпрос – по чл.280, ал.1, т.1 поради противоречие на въззивното решение с разрешенията, дадени в ППВС № 17/18.11.1963 г., решение № 159/24.11.2010 г. по т.д. № 1117/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 58/29.04.2011 г. по т.д. № 623/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 63/10.05.2017 г. по гр.д. № 3648/2016 г. на ВКС, III г.о. и решение № 106/15.10.2012 г. по т.д. № 618/2011 г. на ВКС, I т.о.; по трети въпрос – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с приетото в решение № 548/06.12.2010 г. по гр.д. № 1119/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011 г. на ВКС, I г.о. и решение № 149/03.07.2012 г. по гр.д. № 1084/2011 г. на ВКС, III г.о.; по четвъртия въпрос - по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Налице е позоваване и на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Формулираният първи въпрос относно съдържанието на причинно – следствената връзка при непозволено увреждане е относим към предмета на конкретното дело, но не се доказва наличието на релевираната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С посоченото от касатора решение № 9/02.02.2018 г. по гр.д. № 1144/2017 г. на ВКС, III г.о. е прието, че изискването към причинната връзка между деянието и вредата е деянието да предшества във времето настъпването на вредата и да я обуславя под влиянието на вътрешни, решаващи и съществени връзки на необходимост. Деянието трябва да е това условие, което с вътрешна необходимост предизвиква настъпването на отрицателната последица в сферата на увреденото лице. То трябва да бъде condition sine qua non за вредата, т.е. условие, без което вредата не би настъпила. Вредата следва обективно, необходимо, закономерно да произтича от деянието, както и да не бъде негово случайно следствие. За да има причинна връзка, вредата трябва да бъде адекватна последица от непозволеното увреждане, т.е. деянието по своята природа следва да е практически годно да доведе до настъпилия отрицателен резултат. Преди да се осъществи в действителността, вредата като закономерна, необходима последица от деянието, следва да съществува като реално възможна, или преди да настъпи следствието вредата съществува като вероятност, като потенциална възможност. В обобщение е прието, че причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на делинквента.

Настоящият състав намира, че обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с дадените подробни разяснения относно причинно – следствената връзка при непозволеното увреждане. С оглед релевираните от касатора твърдения, че атакуваният акт противоречи на приетото в решението, че при непозволено увреждане „вредата е възможно да е предпоставена от съвкупно въздействие на множество явления/ събития като комплексен каузален фактор” и противоправното виновно деяние да не е единствена причина за вредоносния резултат, следва да се посочи, че по делото не е установен „комплексен каузален фактор” чрез съпричиняващото противоправно поведение на изпълнителите, на които е възложена работата по чл.49 ЗЗД. Напротив, решаващият извод на въззивния съд, основан на проведените автотехнически експертизи и съдебно – медицинска експертиза, както и на изслушаните свидетелски показания, е, че единствената установена причина за настъпилите вреди е виновното противоправно поведение на водача, изразяващо се в движение с превишена и несъобразена скорост (100 км/ч.) в тъмната част на денонощието, при включени къси светлини и наличието на 2,8 промила алкохол в кръвта.

Следователно по първия поставен въпрос не е налице допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Вторият въпрос се отнася до решаващия извод на въззивния съд за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД. По приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД е формирана постоянна практика, обективирана в постановени по реда на чл.290 ГПК решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 16/04.02.2014 г. по т.д. № 1858/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 92/24.07.2013 г. по т.д. № 540/2012 г. на ВКС, I т.о. и други, според която, изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. В т.7 от Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по т.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС е прието, че приносът на увредения – обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противопоравно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Дали поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай. Такова рисково поведение е пътуването в МПС с водач, употребил алкохол, когато то е проява на съзнателен и свободно формиран избор на увредения, по отношение на когото е налице знание за този факт, или възможност за узнаването му при проявена нормална дължима грижа. Изразяващо се поемането на предвидим или реално очакван риск или в неговото неоправдано игнориране, това поведение съставлява обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинно – следствена връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното ПТП.

При произнасяне по направеното възражение за съпричиняване въззивният съд не се е отклонил от създадената задължителна практика. Въз основа на изслушаните свидетелски показания е преценен като принос на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат поставянето му в опасност чрез поемане на риск от него да бъде превозван от алкохолно повлиян водач. Обосновано е, че водачът и пътникът са пили заедно преди ПТП, поради което пострадалият е могъл обективно да възприеме употребата на алкохол от водача. Определянето на конкретния принос, вкл. процентно, е фактологичен въпрос, разрешим съобразно обстоятелствата във всеки конкретен случай и резултат от винаги субективна оценка на участието на правопораждащите вредоносния резултат обективни фактори в механизма на увреждането. Различният изход в съдебните решения, на които се позовава касаторът, не може да обоснове предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като се дължи на различната фактическа обстановка и събраните доказателства по всяко едно от делата, а не на неправилно прилагане на материалния закон.

Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по третия и четвъртия въпрос, принципен отговор на които е даден в т.1, т.2 и т.3 от Тълкувателно решение № 1/09.11.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, подробно разясняващи правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Във връзка с оплакванията на касатора относно преценката на свидетелските показания при наличие на протоколи за разпит на свидетели в досъдебното производство, следва да се отбележи, че доказателствената стойност на последните следва да се преценява с оглед всички останали релевантни за спора обстоятелства. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, включително е отчел евентуалната заинтересованост на свидетелите – служители на третото лице – помагач с оглед правилото на чл.172 ГПК и е съпоставил показанията им с приетите заключения на автотехническите експертизи. Следователно въпросите за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателствата по делото не са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС. Правилността на фактическите и правни изводи на съда в резултат на извършената от него преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателства не може да се проверява в стадия по селекция на касационните жалби. Тя е свързана с правилността на обжалваното решение и може да бъде проверявана едва след допускане на същото до касационно обжалване.

Четвърти въпрос не изпълнява изискването към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК – да е обуславящ изхода от правния спор, тъй като коментираните от касатора свидетелски показания касаят единствено начина на събиране на указателните знаци. Решаващите изводи на САС са, че дори и да се установи нарушение в този ред, релевантно за спора е обстоятелството, че товарният автомобил на „Пътища и съоръжения“ЕАД е бил светлинно означен и е могъл да бъде възприет от водача на лекия автомобил. Възприемането на обстановката от последния е било затруднено поради превишената скорост и употребата на алкохол.

Касаторът се позовава и на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК „очевидна неправилност” за допускане на касационен контрол. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице при съдебен акт, който е постановен “contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен “extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано, а изложените от касатора доводи представляват оплаквания за нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила.

Така изложеното налага цялостен извод за недопускане на касационно обжалване по касационната жалба на С.Ш.С..

По насрещната касационна жалба на ЗК „Л. И” АД не се дължи произнасяне, поради недопускане на касационно обжалване по касационната жалба на С.Ш.С. и с оглед нормата на чл.287, ал.4 ГПК.

Доколкото на осн. чл.78, ал.8 ГПК е поискано присъждане на разноски от ЗК „Л. И” АД, поради изхода на спора пред касационната инстанция се дължи присъждане на такива в размер на 100 лв., на осн. чл.25, ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ.

Водим от горното, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 23/03.01.2018 г. по гр.д. № 2186/2017 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено частично решение № 9383/22.12.2016 г. по гр.д. № 13777/2011 г. на Софийски градски съд за осъждане на С.Ш.С. да заплати на ЗК „Л. И” АД сумата от 12 000 лв., на осн. чл.274, ал.1, т.1 КЗ отм. вр. чл.6 и чл.60 ЗН, както и за отхвърляне на предявения от С.Ш.С. против „Пътища и съоръжения” ЕАД обратен иск за сумата от 40 000 лв., на осн. чл.49 вр. чл.45 ЗЗД.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещната касационна жалба на ЗК „Л. И” АД срещу решение № 23/03.01.2018 г. по гр.д. № 2186/2017 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 9383/22.12.2016 г. по гр.д. № 13777/2011 г. на Софийски градски съд е отхвърлен искът на ЗК „Л. И” АД против С.Ш.С. за разликата над 12 000 лв. до 40 000 лв., на осн. чл.274, ал.1, т.1 КЗ отм. вр. чл.6 и чл.60 ЗН.

ОСЪЖДА С.Ш.С. да заплати на ЗК „Л. И” АД сумата от 100 лв., представляваща сторените от дружеството разноски пред касационната инстанция за юрисконсултско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: