О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 306

гр. София,11.06.2019 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Х. т.д.№809 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „Ултима” ЕООД /н/ срещу решение №2801 от 29.11.2018г. по в.т.д.№3733/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 15 състав, с което е потвърдено решение №1248 от 18.06.2018г. по т.д.№2703/2017г. на СГС, ТО, VІ-21 състав в частта, с която 01.08.2017г. е определена за начална дата на неплатежоспособността. С първоинстанционното решение на основание чл.632, ал.1 ТЗ е обявена неплатежоспособността на „Ултима“ ООД, определена е начална дата на неплатежоспособност 01.08.2017г., открито е производство по несъстоятелност и дружеството е обявено в несъстоятелност, като е постановено прекратяване на дейността на предприятието и е спряно производството.

В касационната жалба се твърди, че при постановяване на обжалваното въззивно решение Софийски апелативен съд е допуснал нарушение на процесуалния и материалния закон, което води до неправилност на решението. Касаторът поддържа, че въззивният съд е игнорирал възраженията му относно размера на вземанията на молителя П. П., придобити на основание договор за цесия с „М. Б“ АД, не е обсъдил в цялост релевантните доказателства относно размера на изискуемите му парични задължения и необосновано е приел, че към 01.08.2017г. краткосрочните задължения надвишават стойността на краткотрайните активи, респ. е определил по-ранна дата на неплатежоспособност от действителната. Намира за необосновани изводите на съда, че цесионерът П. П. е придобила от цедента „М. Б“ АД вземане в размер от 188 485.41 лева, което от своя страна цедентът е придобил по договор за прехвърляне на вземане от „Еф Ел Ди България“ ЕООД. Излага доводи, че са незаконосъобразни изводите във въззивното решение относно придобиването от „М. Б“ АД на вземането на „Еф Ел Ди България“ ЕООД от „Ултима“ ООД по договор за кредитна линия от 07.05.2007г., тъй като са основани на грешни счетоводни записвания и ирелевантни признания на факти от трето лице.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следния материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора:

„Легитимира ли се като кредитор лице- цесионер, което твърди, че е титуляр на вземания от длъжника, които е придобило по договор за цесия, сключен с трето лице- цедент, в случай че по делото не е представен договора за прехвърляне на вземания или уведомление до длъжника, изходящо от цедента или упълномощено от него лице, а е налице само и единствено признание на длъжника за знание за цесията, обективирано в друго производство?“.

Твърди, че поставеният въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение от 05.03.2007г. по т.д.№889/2006г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о.; решение №674 от 24.09.2009г. по гр.д.№1210/2008г. по описа на ВКС, ГК, ІV г.о.; решение №49 от 27.03.2012г. по т.д.№16/2011г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о.

Без да поставя правен въпрос твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1/2013г. от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №55/03.04.2014г. по т.д.№1245/2013г. по описа на ВКС, ТК, І т.о.; решение №63/17.07.2015г. по т.д.№674/2014г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о.; решение 263/24.06.2015г. по т.д.№3734/2013г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., съгласно които непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът излага и доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност. Твърди, че мотивите на съда относно основанието и размера на паричните вземания на молителката срещу него, включително придобити по договор за цесия вземания на „Еф Ел Ди България“ ЕООД с основание договор за кредитна линия от 07.05.2007г., са основани изцяло на признанията му по друго дело и счетоводните му записвания като длъжник. Игнорирани са възраженията му, че липсват писмени доказателства, изходящи от кредитора „Еф Ел Ди България“ ЕООД и доказващи прехвърляне на вземанията му по договора за кредитна линия с длъжник дружеството-касатор на цесионера „М. Б“ АД, респ. че тези вземания са притежавани от „М. Б“ АД- цедент по договора за прехвърляне на вземания, сключен с молителката П.; че е била допусната грешка при осчетоводяването на тези задължения от него като длъжник /като кредитор е посочен „М. Б“ АД вместо „Еф Ел Ди България“ ЕООД/; че признанието не изхожда от страна по договора за цесия.

Ответникът П.И.П. оспорва касационната жалба като неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е определена началната дата на неплатежоспособността на „Ултима“ ООД, съдът приема, че 01.08.2017г. е моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на задълженията на „Ултима“ ООД към молителката П. П. за главница и възнаградителна лихва на основание договори за заем. Това е и моментът, в който с оглед цялостното му финансово-икономическо състояние дружеството длъжник вече не е в състояние да погасява своите изискуеми задължения. Излага доводи, че от писмените доказателства – договор за кредитна линия от 07.05.2007г., сключен между „Еф Ел Ди България“ ЕООД и „Ултима“ ООД за сума в размер от 150 000 евро при възнаградителна лихва от 9 % годишно, договор за заем от 30.01.2008г., сключен между „М. Б“ АД и „Ултима“ ООД за сума в размер от 100 000 лева и годишна лихва в размер на 8% и анекс от 03.01.2009г. към него, анекс от 03.01.2010г., сключен между „Еф Ел Ди България“ ЕООД, „М. Б“ АД и „Ултима“ ООД към споразумение за прехвърляне на вземания от 30.11.2007г., с което се договаря задължение за плащане на възнаградителна лихва в размер на 10% и нов срок за връщане главницата и договор за кредитна линия от 01.02.2011г., сключен между П. П. и „Ултима“ ООД на стойност 367 014.33 лева, както и от установените от ССЕ счетоводни записвания и изявленията на ответника, обективирани в молбата, подадена от него като длъжник за откриване на производство по несъстоятелност, и направените от процесуалния му представител в настоящето дело се установява, че „Ултима“ ООД е получило от „Еф Ел Ди България“ ЕООД в заем сумата 188 485.41 лева, а от „М. Б“ АД - 92 000 лв. или общо сумата от 280 485.41 лева. С договори за цесия вземането на „Еф Ел Ди България“ ЕООД е прехвърлено първоначално на „М. Б“ АД, а впоследствие това вземане, както и собственото вземане на „М. Б“ АД по договора за заем от 30.01.2008г. са прехвърлени на молителката П., заедно с акцесорните вземания за възнаградителна лихва, която към 01.02.2011г. е в общ размер на 86 528.92 лева, като длъжникът „Ултима“ ООД е уведомен за извършените прехвърляния. Съдът приема, че тези обстоятелства са признати и извънсъдебно от дружеството-длъжник в сключения с П. договор за кредитна линия от 01.02.2011г., както и чрез извършените счетоводни записвания, а така също и с молбата по чл.625 ТЗ. Излага аргументи, че на основание сключените договори за заем и извършени прехвърляния на вземания молителката П. се явява кредитор на „Ултима“ ООД, като след погасяване на част от дълга с плащания в размер на 47 097.78 лева остават неплатени задължения в общ размер на 118 856.09 лева- възнаградителни лихви за периода 2012 г. - 2016г. С оглед изложеното е прието, че с изтичане на срока за плащане, даден с нотариална покана от 12.07.2017г., т.е. от 01.08.2017г. договорът между страните е развален и „Ултима“ ООД дължи връщане на цялата главница и натрупаните до развалянето възнаградителни лихви.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като поставеният материалноправен въпрос не е разрешен от съда, респ. не е обусловил изводите му относно определената начална дата на неплатежоспособност. Въпросът- дали само въз основа на признание на длъжника за знание за сключен договор за цесия може да се приеме за установено сключването на договора, е поставен некоректно, тъй като въззивният съд е достигнал до извода за придобиване на процесните вземания срещу „Ултима“ ООД от молителката П. П. след обсъждане на всички доказателства по делото, а не единствено въз основа на признания на длъжника „Ултима“ ООД за знание на определени факти. Съдът е счел, че с подадената по реда на чл.626 и сл. ТЗ молба за откриване на производство по несъстоятелност, производството по която е спряно на основание чл.629, ал.3 ТЗ, длъжникът „Ултима“ ООД признава съществуването на процесните вземания на П. П., но за да приеме, че оспорените вземания съществуват в нейния партимониум е изложил и други аргументи, включително е обсъдил правоотношенията, възникнали на основание подписания между „Еф Ел Ди България“ ЕООД, „М. Б“ АД и „Ултима“ ООД на 03.01.2010г. анекс към споразумение за прехвърляне на вземания от 30.11.2007г. и последващото регламентиране на отношенията между П. П. и „Ултима“ ООД с договора за кредитна линия от 01.02.2011г., както и значението на счетоводните записвания в счетоводството на длъжника.

Поради изложеното поставеният от касатора въпрос не е обусловил изводите на съда, съответно въпросът не може да обоснове наличието на основната предпоставка по ал.1 на чл.280 ГПК. В тази насока са и задължителните разяснения, дадени в т.1 на Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда.

Оплакването за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1/2013г. от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №55/03.04.2014г. по т.д.№1245/2013г. по описа на ВКС, ТК, І т.о.; решение №63/17.07.2015г. по т.д.№674/2014г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о.; решение 263/24.06.2015г. по т.д.№3734/2013г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., е свързано с процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по доводите и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК, поради което обосновава наличието на основната предпоставка по ал.1 на чл.280 ГПК.

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.

В случая въззивният съд е обсъдил доводите на страните, като е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за определяне началната дата на неплатежоспособност на „Ултима“ ООД факти. Съдът е формирал извод за съществуване на процесните вземания на П. П. от „Ултима“ ООД след анализ на всички писмени доказателства и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, поради което не може да се приеме, че не е обсъдил доводите на въззивника за липса на доказателства за прехвърляне на вземанията от първоначалните кредитори на П. П.. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди доводите на страните и да прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 от ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2801 от 29.11.2018г. по в.т.д.№3733/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 15 състав.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

Ключови думи