О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 358

София, 27.07. 2019 г.

Върховният касационен съд на Р. Б, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети юли две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

при секретар

и в присъствието на прокурора

изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ч.гр.дело № 2775/2019 год.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх. № 12322/30.01.2019г. на Ц.А.И., лично и в качеството на майка и законна представителка на малолетните деца К.А.Й. и К. - М.А.Й., подадена чрез адв. З.М., срещу въззивно определение № 27698/30.11.2018г., постановено по възз. ч. гр. д. № 12102/2018г. по описа на Софийски градски съд, с което като е потвърдено определение № 410466 от 18.05.2018г. по гр. д. № 9434/2018г. на Районен съд - София, е оставен без уважение отвод за неподведомственост на българския съд на спора за прекратяване на присъдената издръжка в полза на бившата съпруга Ц.А.И. и за намаляване на присъдената издръжка в полза на малолетните деца.

В частната касационна жалба са изложени доводи за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Моли се за отмяна и прекратяване на производството по делото поради неподведомственост на българския съд, като се сочи, че въззивната инстанция не е изпълнила задължението си да обсъди събраните доказателства, всички доводи от значение за правния спор и така е постановила решение, което противоречи на вътрешнопроцесуалните правила и на разпоредбите на Регламент № 4/2009 г. и на Протокола за приложимото право към задълженията за издръжка към Хагската конвенция от 23 ноември 2007 г. Сочи се и това, че като е тълкувал недопустимо понятието обичайно местопребиваване, съдът е нарушил и чл.267 ал.1 б.Б ДФЕС. Заявява се искане при преценка от касационната инстанция, че е необходимо, да се отправи преюдициално запитване във връзка с тълкуване на понятието обичайно местопребиваване и съотношението на чл.3 и чл.5 от Хагския протокол.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят сочи, че са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване във връзка с въпросите: 1. Допустимо ли е национален съд чрез тълкуване да определя съдържанието на понятия от правото на Европейския съюз?; 2. От значение ли са причините за преместването и престоя на територията на държава членка и гражданството на кредиторите по издръжка за компетентността на съда и за приложимото право при разглеждане на искане за изменение или прекратяване на издръжка, определена в друга държава членка?; 3. Допустимо ли е прилагане на критерия за местопребиваване по чл. 3 от Хагския протокол за приложимото право към задълженията за издръжка от 23.11.2007г. при определяне на приложимото право в производство по искане за изменение или прекратяване на издръжка на съпруг, при условие, че а) правото на съда по местопребиваване изключва такава издръжка или предвижда по-големи ограничения отколкото правото на държавата членка, в която издръжката е била определена първоначално и б) кредиторът по издръжката е направил изрично възражение и искане за прилагане на чл. 5 от Хагския протокол за приложимото право към задълженията за издръжка от 23.11. 2007 г.?; 4.Задължен ли е въззивният съд да разгледа и да се произнесе по всички наведени във въззивната частна жалба доводи за неправилност на обжалвания първоинстанционен съдебен акт?;5. Може ли при произнасянето си по частна жалба въззивният съд да обосновава постановения от него акт с документи, представени от страните, но неприети по съответния процесуален ред, установен в глава четиринадесета от ГПК и на твърдения на страните, относно които изобщо не е провеждано доказване? В частност може ли при постановяване на определение за определяне на компетентния съд съгласно Регламент № 4/2009 г. и за определяне на приложимия закон съгласно Хагския протокол за приложимото право към задълженията за издръжка от 23.11. 2007 г. съдът да се произнесе въз основа на твърденията на страните и на представени от тях, но неприети от съда документи относно релевантните обстоятелства за прилагане на съответните норми на Регламента и Протокола? Във връзка с първите два въпроса сочи основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК и се позовава на решенията по дела С-231/89 т. 20 и сл., С-84/91 т. 24, С-125/94 т. 17 и др., според които единствено Съдът на Европейския съюз има правото да тълкува актовете от вторичното право на Съюза, каквито са регламентите, а националните юрисдикции имат възможността да поискат от Съда на Европейския съюз да се произнесе със съответно тълкуване. Обосновава наличието на поддържаното основание с твърдението, че като не е съобразил тази задължителна съдебна практика и е навлязъл в тълкуване на понятието „местопребиваване по смисъла на Регламент № 4/2009 и на понятието „място на пребиваване на кредитора по смисъла на Хагския протокол от 2007 г., вместо да отправи преюдициално запитване и в резултат на разсъжденията си е включил в понятието по чл. 3 от същия протокол и мястото на пребиваване на длъжника, съдът е пренебрегнал обвързващата сила на посочените актове на С.. Поддържа също, че съдът не се е съобразил и с тълкуването на понятието обичайно местопребиваване, използвано в чл. 8 ал. 1 от Регламент (ЕО) 2201/2003 г. на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, което С. дава в решенията по дело С-523/07 и С-479/10 РРУ С.. По третия въпрос - относно съотношението между чл. 3 и чл. 5 от Хагския протокол за приложимото право към задълженията за издръжка от 23.11. 2007 г. според кассатора все още не е налице конкретна практика на С., поради което отправя искане за формулиране на съответно преюдициално запитване, като счита, че отговорът на този правен въпрос е от основно значение за точното прилагане на закона (в случая на норма от правото на ЕС), както и за развитието на правото - основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 281 ал. 1 т. 3 ГПК. По четвъртия въпрос според касатора е налице основанието по чл. 280 ал. 1 т. 1, защото относно задължението на въззивната инстанция да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за правния спор, както и всички събрани доказателства по делото относно релевантните факти в тяхната взаимна връзка е формирана трайно установена практика на ВКС, на която обжалваният акт противоречии. Позовава се на решение № 72 от 25.06.2018 г. по гр. д. N9 1934/2017 г., IV г. о. на ВКС, решение № 244 от 04.01.2016 г. по гр. д. № 4363/2015 г., I г. о. на ВКС, решение № 20 ОТ 09.02.2017 г. по гр. д. № 2885/2016 г., IV г. о. на ВКС, решение № 244 от 04.01.2016 г. по гр. д. № 4363/2015 г., I г. о. на ВКС, решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г., III г. о. на ВКС, решение № 72 от 13.04.2016 г. по гр. д. № 3582/2015 г., III г. о. на ВКС, решение № 8 от19.01. 2018 г. по т.д. 2435/2016 на ВКС, II т.о., решение № 134/2013 г. по т.д.№ 34/2013 г. на II т.о. на ВКС, решение № 75/20 юни 2016 г. по т.д.№ 1608/2015 г. на II т.о. на ВКС, решение № 94/13.09.2016 г. по т.д.№ 3768/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 161/4.10.2016 г. на ВКС по т.д.№ 2220/2015 г. на II т.о., решение № 202/25.01.2018 г. по т.д.№ 1826/2016 г. на I т.о. Обосновава наличието на противоречие с оплакването, че въззивната инстанция изобщо не е отговорила на изложените в жалбата доводи както относно компетентността на съда, така и относно приложимото право, както и не е изложила никакви съображения защо приема, че не следва да се приложи специалната норма за съпрузи и бивши съпрузи в чл. 5 от Протокола за приложимото право към задълженията за издръжка към Хагската конвенция от 23 ноември 2007 г. за международното събиране на издръжка на деца и на други членове на семейството, което е основният му довод относно приложимото право. По петия въпрос счита, че са налице основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК, тъй по въпроса за установените обстоятелства, върху които съдът може да основе решението си, е налице трайна практика на ВКС (решение № 802 ОТ 23.02.2011 г. по гр. д. № 1783/2009 г., IV г. о. на ВКС, решение № 401 от 11.01.2012 г. по гр. д. № 327/2011 г., III г. о. на ВКС, решение № 265 от 10.09.2012 г. по гр. д. № 703/2011 г., IV г. о. на ВКС), не е налице никаква практика относно прилагането на процесуалните норми за събиране на доказателства относно обстоятелствата, релевантни за определяне на компетентността на съда и на приложимото право.

Ответната страна по жалбата – А.Х.Й., в писмен отговор, подаден чрез адв. С., е изложила доводи за липса на основания за допускане на касационното обжалване, както и за нейната неоснователност.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен акт.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема следното:

Първоинстанционното производство е образувано пред РС - София по предявени от А.Х.Й. искове за прекратяване и промяна на размера на присъдена издръжка - правно основание чл.150 СК. Релевирал е доводи за настъпила промяна в обстоятелствата, налагаща пререшаване на въпросите за издръжката на бившата съпруга и двете родени от брака деца.

В обстоятелствената част на исковата молба ищецът е въвел твърдение, че компетентен да разгледа този спор е българският съд, съгласно Регламент №4/2009 на Съвета от 18.12.2008 година относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задължения за издържка. Посочил е, че компетентността на българския съд се извежда от разпоредбата на чл.3 от Регламента и фактическата обстановка, съгласно които обичайното пребиваване на взискател и длъжник по издържката е в България; че приложимото право е българското право, съгласно чл.15 от същия Регламент, допълнен от Хагската конвенция от 2007 година и Хагският протокол от 2007 година.

В отговора на исковата молба ответникът - жалбоподател е направил възражение за неподведомственост на спора на българския съд, като е изложил твърдения, че Регламент №4/2009 не допуска при никакви обстоятелства, постановено в държава - членка решение / решението на Централния съд по семейни дела в Лондон, чието изменение се иска с исковете/ да се преразглежда по същество в държава-членка, в която то се изпълнява; че пред съд във Великобритания е висящ спор относно местоживеенето на децата и упражняването на родителските права, както и, че по тези въпроси се е обърнала към британски и към български съд, но към този момент няма произнасяне; че местопребиваването й, както и това на децата, в България е принудителна последица от противоправното поведение на ищеца, който отказал да даде съгласие за пътуване на децата в чужбина. Позовала се е на нормата на чл.5 от Хагския протокол от 2007 година, като е възразила относно прилагането на чл.3 от същия протокол и е поддържала твърдението, че приложимото право е правото на Великобритания, защото там е постановен разводът.

С определение №410466 от 18.05.2018 година, постановено по гр. д. №9434/2018 година, първоинстанционният съд е оставил без уважение отвода за неподведомственост. За да постанови този резултат съдът е приел, че с оглед установените по въпроса за компетентността на бъллгарския съд факти и действието на Регламент №4/2009, международно компетентен по предявените от ищеца искове с правно основание чл.150 и чл.145 СК са българските съдилища, а приложимото право е българското право съобразно установеното обичайно местопребиваване на ответника, както и това на взискателя в България. Приел, че взискателите - малолетните деца и тяхната майка, трайно пребивават на територията на Р. Б от 17.04.2015 година, налице е интеграция на децата в социалната и семейна среда в България, ищецът също живее и работи в България, страните са български граждани. Посочил е, че по отношение на приложимото право, съобразно нормата на чл.3 от Хагския протокол, задълженията за издържка се уреждат от правото на държавата по обичайното място на пребиваване на кредитора, като за такова е прието обичайното местопребиваване на ответниците по иска в Р. Б.

Подадената срещу определението на РС - София частна жалба е оставена от въззивния съд без уважение. Съдът е приел, че основните спорни въпроси на този етап от производството са - компетентност на българския съд и приложимо право за разрешаване на спора.

По първия въпрос е обосновал извод за компетентност на бългаския съд. За да обоснове този си извод е посочил, че въпреки дадените нарочни указания на жалбоподателката да представи доказателства за наличие на висящ процес пред съд на Великобритания по въпроси за родителската отговорност, в каквато насока е релевира довод в отговора на жалбата, същата не е ангажирала такива, а с молба от 15.10.2018 година е заявила пред съда, че за нея е трудно и скъпо да се набди с доказателства, които да покрепят тези й твърдения; че предвид изложеното обосновава извод за липса на тази преграждаща причина спорът да се разреши от български съд. Посочил е, че Регламент №4/2009 съдържа специални правила за компетентността по делото за издържка, като с оглед социалната значимост на института на издържката Регламентът при определяне на компетентността отдава специално значение на местопребиваване на задължено лице и на оправомощено лице, който критерий е различен от местоживеене по смисъла на чл.59 от Регламент №44/2001 и не препраща към националното право; че автономното понятие на Регламента свързва обичайното местопребиваване с място, в което лицето се е установило с намерение за трайно усядане, което представлява постоянен или обичаен център на житейските му интереси, като особеността се свързва със придаването на по-голямо значение на фактическото състояние, чрез просто присъствие на територията на определен съд, а не на юридическото определяне и правно деклариране на местоживеенето; че идеята е да не може с просто преместване извън обичайния център да се променя компетентност на съда. В отговор на останалите възражения на жалбоподателката, релевирани във въззивната жалба по отношение на компетентността на българския съд, съдът е посочил, че липсват доказателства за това, че децата, които имат право на издръжка, са граждани на Великобритания, както и, че от представената в тази насока разменена кореспонденция между двамата вече бивши съпрузи, под форма на нотариални покани, се установява единствено, че към момента на размяната на документи страните са имали съдебен спор относно местоживеенето на децата. Като се е позовал на нормата на чл.3 от Регламент №4/ЕО/ /2009 година съдът е приел, че българският съд е компетентен да разреши спора и това е така, тъй като са налице хипотезите на ал.1,б.“а“ и б. „б“ на член 3 от Регламента, които сочат, че компетентен да разгледа спора е съдът по обичайното местопребиваване на ответника/ т.е. на длъжника за издръжка/ и съдът по обичайното местропребиваване на взискателя - правоимащите на издържка. Приел е също, че не е налице хипотеза, от посочените в нормата на чл.8 от Регламента, която запретява длъжникът да не може да образува производство за промяна на решението или за ново решение в друга държава - членка, докато обичайното местопребиваване на взискателя е в държавата, в която е постановено решението. Обосновал е извод, че в процесния случай е установено, че майката, която е българска гражданка, ведно с двете малолетни деца, е напуснала Великобритания и се е установила на територията на Р. Б, още през 2015 година; че ищецът също е български гражданин и от 2017 година се намира на територията на Р. Б; че родителите и двете им деца, за които няма спор, че са родени във Великобритания и са граждани на О. Кралство, са се установили трайно в България и този извод се покрепя от представените доказателства, досежно това, че ищецът е започнал работа въз основа на трудов договор, през 2017 година, майката - също е в Т., а децата са записаните в училище; майката е наела имот за задоволяване на жилищните нужди на децата и нейните собствени. Счел е, че е доказана интеграция на страните в процесуалната връзка с територията на Р.Б.П продължителността на престоя, условията на престоя и причините за престоя на територията на Р. Б на страните в процесуалната връзка, мястото и условията за обучение на децата, семейните и социални отношения на децата е техните родители, е обосновал извод, че децата, тяхната майка и ищецът по това дело - ответник по настоящата жалба, имат своето обичайно местопребибаване на територията на Р.Б.И е посочил, че обстоятелството, че бракът на двамата родители, който е сключен в България, е протекъл в по- голямата си част на територията на Великобритания, не може да се вземе като причина, имаща превес при определяне на обичайното местопребиваване, както и, че като такава не може да се възприеме и тезата за гражданството на децата в О.К.С да се обсъжда понятието обичайно местопребиваване произтича от това да се отчете актуалното състояние на нещата. В настоящия случай това актуално състояние сочи на обичайно местопребиваване на страните по делото на територията на Р.Б.П е също, че изводът, че българският съд е компетентен да разгледа спора, изцяло съответства на данните по делото, които пък сочат,че както ищецът-длъжник по издържката, така и взискателите - майката и малолетните деца- ответници в исковия процес, са трайно установени и пребивават на територията на страната. По отношение на приложимото право е споделил извода на първоинстанционния съд, че българското право е приложимо в случая, като този извод е обоснован с нормата на чл.15 от Регламента. Съгласно тази разпоредба приложимото право към задълженията за издръжка се определя в съответствие с Хагския протокол от 23 ноември 2007 г. относно приложимото право към задълженията за издръжка (наричан по-долу „Хагския протокол от 2007г “) в държавите-членки, обвързани от този правен инструмент. Нормата препраща към Хагския протокол, който с разпоредбата на чл.3 урежда приложимото право - това е правото на държавата по обичайното местопребиваване на кредитора – в случая ответниците по исковете.

При тези решаващи изводи на въззивния съд, поставените в изложението въпроси са правно значими, но касационният контрол не следва да се допуска, тъй като приетото от въззивната инстанция е в съответствие със създадената задължителна за съобразяване практика на ВКС и С. и нормите на Регламент 4/2009 г.

С първите два въпроса не се обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационното обжалване. Противно на твърдението на касатора съдът не е извършил недопустимо тълкуване на понятия от правото на Европейския съюз. Това е така, защото дейността по тълкуването на правни норми от правото на Европейския съюз според ДФЕС е от компетентност на С. и когато такъв въпрос / за тълкуване норма на европейското право/ е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, както е в случая, тази юрисдикция е длъжна да сезира С.. Касае се до задължение на съда, което трябва да бъде изпълнено дори и да няма искане от някоя от страните по делото. Това правило допуска изключения, установени с решение от 06.10.1.1982 година на С., постановено по дело 283/1981 година (Srl CILFIT contro Ministero della Sanitа; Lanificio di Gavardo S., contro Ministero della Sanitа). Съгласно тях преюдициално запитване може да не бъде отправяно, ако повдигнатия въпрос е ирелевантен за спора, ако е идентичен по същество с въпрос, който е бил вече предмет на преюдициално решение по подобно дело или отговорът му произтича категорично от установената практика на С. или ако надлежното прилагане на общностното право е толкова очевидно, че не оставя място за каквото и да е основателно съмнение; наличието на такава възможност трябва да се преценява в светлината на специфичните характеристики на общностното право, на особените трудности, свързани с неговото тълкуване и на риска от отклонения в съдебната практика в рамките на Общността. В случая са налице постановени решения на С. с които е дадено задължително тълкуване на понятието обичайно местопребиваване, които се сочат и от самия касатор в изложението. Въззивният съд макар да не е цитирал самите решения на С., дословно е възпроизвел и съответно съобразил при формиране на изводите си по спора даденото именно от С. тълкуване в решенията по делата С-523/07 и С-479/10 РРУ С.. В тази връзка не е приел за ирелевантни и причините за преместването и престоя на територията на държава членка на кредиторите по издръжка за компетентността на съда и за приложимото право при разглеждане на искане за изменение или прекратяване на издръжка, определена в друга държава членка - напротив изрично е посочил, че съобразява същите, но е счел за недоказано в процеса твърдението за принудително задържане на майката и децата на територията на България. За пълнота на изложението следва да се посочи, че твърдението си в тази връзка касаторката е обосновала в процеса с довода, че ищецът като баща не е давал съгласие за пътуване на децата в чужбина. Нейна е доказателствената тежест да установи това твърдение, но същата не е ангажирала доказателства за това. Същевременно упражняване на законно предоставени права от родител не може да се приеме като противоправно поведение. Националното право предвижда и процедура за заместващо съгласие от съда, за която няма данни да е използвана от касаторката. Предвид изложеното с тези въпроси не се обосновава наличие на основание за допускане до касация.

Не са налице такива и във връзка с третия по изложението въпрос. Такъв въпрос не е правно разрешаван от съда и не обуславя решаващите му изводи. Това е така предвид приетото за установено от съда недоказване на елементите от фактическия състав на специалните норми, при наличието на които се прилагат последните, а не общата уредба, дадена с чл.3 от Регламента и Протокола. Въпросите са и некоректно зададени предвид безспорния факт, че българското национално законодателство предвижда издръжка между съпрузи и бивши такива, а последните са български граждани и с обичайно местопребиваване в България.

Последните два въпроса не са общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. По естеството си същите са касационни основания по чл.281 ГПК тъй като са привързани към оплакването на жалбоподателя за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения при събирането и анализа на доказателствата и формиране следствие на това на грешни фактически и правни изводи. Последните подлежат на обсъждане и преценка само ако касационното обжалване бъде допуснато. При отсъствие на общо основание съдът не дължи произнасяне по поддържаното допълнително такова.

По тези съображения касационното обжалване не следва да се допуска. Предвид изхода разноски на касационния жалбоподател не се следват, а ответникът по жалбата не е претендирал присъждането на разноски.

Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение №27698/30.11.2018г., постановено по възз. ч. гр. д. № 12102/2018г. по описа на Софийски градски съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Ключови думи
No law branches!