ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 655

София, 05.08.2019г.

Върховният касационен съд на Р. Б, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми май две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1029 по описа за 2019г. и приема следното:

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат П.К. като процесуален представител на В.М.П. от София срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд от 31.Х.2018г. по в.гр.д. № 432/2018г.

Ответникът по жалбата Прокуратура на РБ не е подал отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК.

Касационната жалба е допустима като подадена в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.

По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:

С решението си САС по въззивни жалби и на двете страни е отменил решението на СГС от 06.Х.2017г. по гр.д. № 7986/2016г. в осъдителната му част за разликата над 5000лв. до 10000лв. обезщетение за неимуществени вреди и в отхвърлителната му част за разликата над 2000лв. до 4800лв. обезщетение за имуществени вреди и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявения от В.М.П. срещу П. иск за разликата над 5000лв. до 10000лв. обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение за престъпление, за което ищецът е оправдан с присъда по НОХД № 47/2015г. на АС Пловдив, осъдил е П. да заплати на П. още 2800лв. обезщетение за имуществени вреди /заплатен адвокатски хонорар в наказателното производство/ от незаконното обвинение, ведно със законната лихва, считано от 14.Х.2015г. до окончателното изплащане, както и 5лв. – разход на ищеца за държавна такса за въззивното обжалване, и е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлителните му части за разликата над 10000лв. до пълния предявен размер 85000лв. на претенцията за обезщетение за неимуществени вреди и за разликата над 4800лв. до 10100лв. обезщетение за имуществени вреди.

Въззивният съд е възприел фактическите изводи на първоинстанционния с оглед обстоятелството, че във въззивните си жалби страните са заявили оплаквания по преценката на свидетелските показания относно претърпените вреди и интензитета им, за неправилна оценка на последиците от мерките за процесуална принуда, на съдебното минало на ищеца и че продължителността на производството е в резултат на действия на други лица и на съда. Прието е, че на 13.І.2011г. ищецът е привлечен като обвиняем по сл.д. № 3/2011г. за престъпление по чл.242 ал.1 б. „д” вр. с чл.20 ал.2 НК, проведен му е разпит и е задържан за 72 часа; с постановление от 15.І.2011г. по сл.д. № 8/2011г. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл.304а пр.1 вр. с чл.20 ал.4 НК и му е проведен разпит; с постановление от 24.VІІІ.2011г. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл.304а вр. с чл.20 ал.3 НК, взета му е мярка за неотклонение „парична гаранция” 4000лв. и на 03.ІХ.2011г. е внесен обвинителен акт в съда; на 27.ХІІ.2011г. е изготвен нов обвинителен акт за престъпление по чл.304а пр.1 алт.6 вр. с чл.20 ал.3 НК, като образуваното по него НОХД № 2340/2011г. на ОС Пловдив е приключило с осъдителна присъда, с която е приспаднато от наказанието лишаване от свобода времето на задържането под стража от 22.ІІІ.2012г., която мярка е определена поради неявяване на ищеца в съдебно заседание без уважителни причини; с присъдата е постановено изтърпяването изцяло и отделно на общото най-тежко наказание три години, определено по ч.н.д. № 2189/2007г. на РС Бургас при първоначален строг режим; след отменяване на присъдата с решение от 09.VІІ.2012г. делото е върнато за отстраняване на процесуални нарушения; на 18.ІІ.2013г. е изготвен нов обвинителен акт за престъпление по чл.304а пр.1 ал.1 вр. с чл.304 ал.1 пр.1 алт.2 вр. с чл.20 ал.3 НК; с разпореждане от 13.ІІІ.2013г. съдебното производство е прекратено и делото - върнато на прокуратурата; с присъда от 14.ХІ.2013г. по НОХД № 913/2013г. ищецът е признат за виновен по обвинението му по новия обвинителен акт по чл.304а пр.1 алт.1 вр. с чл.304 ал.1 пр.1 алт.2 вр. с чл.93 т.1 б. „б” пр.1 и чл.20 ал.3 НК; присъдата е отменена и ищецът е оправдан по обвинението с влязъл в сила на 14.Х.2015г. съдебен акт. Прието е, че в хода на наказателното производство са правени искания за изменение на мярката за неотклонение „задържане под стража”, оставяни без уважение до изменението й на 31.VІІ.2012г. с прокурорско постановление в „парична гаранция” 2000лв., когато е постановена и забрана за напускане на страната. Взето е предвид, че ищецът е осъждан /по шест НОХД/, и са кредитирани показанията на разпитания свидетел, негов брат, като източник на информация за неблагоприятните последици от наказателното преследване, за които се търси компенсация. Прието е за установено засягането на емоционалното състояние на ищеца от незаконното обвинение, вкл. по време на задържането му под стража, когато бил в стрес, злепоставен и пред обществото, притеснен, че освен, че ще бъде осъден, ще изтърпи и отложеното му наказание. Процесуалните действия по повдигане на обвинение по четири обвинителни акта, провежданите разпити на обвиняем и отхвърляне на исканията му за изменение на мярката за неотклонение са завишили степента на стрес. Тези последици са закономерен /обичаен/ резултат от обвинението. Относно размера на обезщетението са взети предвид продължителността на производството – 4 години и 9 месеца – и на задържането под стража, надхвърляща 4 месеца, ограничаващо гражданските му права, както и че обвинението е за тежко престъпление. Съобразено е и че в производството са участвали и други подсъдими, предопределящо сложност и по-голяма продължителност. Прието е, че ищецът не е доказал твърдението си обвинението да се е отразило неблагоприятно върху отношенията с дъщеря му, с която той продължава да има прекрасни отношения /не е доказано и че се е налагало да води дъщеря си, когато са провеждани разпити с него/, както и на отношението на познати на ищеца към него и семейството му, че е бил представян в неблагоприятна светлина пред клиенти и конкуренти, че процесуалните действия са довели до неблагоприятно отражение върху името му на търговец и на търговската му дейност. Не са установени специфични и трайни тежки последици от обвинението, в т.ч. от задържането под стража, и от процесуалните действия, извършени с участието на ищеца. Свидетелските показания нямат доказателствена стойност да установят промени в психиката и личността на ищеца над обичайните – изнесеното от свидетеля за поведението на ищеца след задържането му сочи на нормални стресови преживявания, притеснения и напрежение, настъпващи несъмнено при всеки човек и поначало ненуждаещи се от доказване. Не се установяват и конкретни вреди върху личния и професионалния живот от забраната за напускане на страната, въпреки че тя дефинитивно може да доведе до такива, които подлежат на доказване. За да определи по-малък размер обезщетение съдът е взел предвид и съдебното минало на ищеца – осъждан неколкократно, поради което интензитетът на страданията му не би могъл да се сравни с тези на лице с повдигнато за първи път обвинение, както и че страхът му от осъждане е бил по-интензивен поради собственото му поведение – предвид опасността от изтърпяване и на отложеното наказание.

По иска за обезщетение за имуществени вреди съдът е приел, че съответни на правната защита и на минималните размери на адвокатските възнаграждения са разходите за адвокат в присъдения размер. Платеното над посочения размер, въпреки правото да се упълномощи конкретен адвокат и да се уговори възнаграждение, не може да се приеме за пряка вреда от незаконното обвинение, подлежаща на обезщетяване. Прието е за неустановено и заплащането на 500лв. разноски по сл.д. № 8/2011г. по договор за правна защита от 13.ХІІ.2011г.

В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпроси в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и 3 ГПК, както и че въззивното решение било очевидно неправилно.

Въпросът „задължен ли е съдът да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и имащи отношение към преценката при постановяване на решението” е обоснован с твърдения, че въззивният съд не отчел нови привличания и разпити на обвиняемия на 24.VІІІ.2011г., на 13.ХІІ.2011г. и на 06.ХІ.2012г., че по делото са проведени девет съдебни заседания от 15.ІІ.2012г. до 22.VІ.2015г., пет пъти привличане като обвиняем, многократно разпитван, че повече от три години е бил ограничен в свободното си придвижване в резултат на незаконното обвинение и приложените мерки за процесуална принуда. Така поставеният въпрос не е основание за допускане на касационно обжалване, тъй като той не е разрешен в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, предмет и на решенията по гр.д. № 1006/2012г. ІV ГО и по т.д. № 465/2014г. ІІ ТО. Съдът е взел предвид посочените обстоятелства – пет пъти привличане на ищеца като обвиняем, включително сочените в обосновката на въпроса, неколкократното му разпитване, както и забраната за напускане на страната, наложена на 22.ІІІ.2012г., приемайки в тази връзка, че не са установени конкретни вреди върху личния и професионалния живот на ищеца от нея.

Вторият поставен от касатора въпрос „длъжен ли е съдът служебно да допусне разпит на свидетели, на които по-рано е било отказано допускането, ако счете, че вече разпитаните не са достатъчни за установяване на обстоятелствата, предмет на делото” също не е основание за допускане на касационно обжалване. В тази насока съдът взема предвид следните обстоятелства: в исковата си молба ищецът е заявил искане за допускане разпит на двама свидетели, без да уточни конкретните обстоятелства, които ще доказва чрез тях; с проектодоклада си първоинстанционният съд е допуснал един свидетел за претърпените от него отрицателни емоции от наказателното производство, като докладът не е оспорен от страните и е обявен за окончателен; касаторът не е заявил във въззивната си жалба оплакване в тази насока, не е поискал допускането на втори свидетел, нито сочи обстоятелствата, за които той би свидетелствал. С оглед на това поставеният въпрос е хипотетичен, при което касационният съд не е в състояние да прецени значението му за изхода на спора по делото. Следва да се отбележи и че сочената практика на ВКС /решение по гр.д. № 652/2011г. ІІ ГО/ визира разрешение, касаещо задължението на съда без искане на страната да допусне до разпит свидетели в случай, че ако за установяване на едно и също обстоятелство страната е посочила повече свидетели, а съдът е допуснал само някои от тях, но те не са потвърдили обстоятелството, за което са допуснати, какъвто не е разглеждания случай.

Третият въпрос „при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва ли въззивният съд да прецени времетраенето на периодите на наказателното преследване, на задържането под стража и на забраната за напускане на страната и как това се е отразило на начина на живот, каква е била интензивността и продължителността на ограничаването на гражданските права на пострадалия; трябва ли да се съобразят и икономическите условия в страната и жизненият стандарт за съответния период, следвайки принципа за пропорционалност между вредите и паричното им обезщетяване” е обоснован с твърдения за несъобразяване на тежестта на обвинението, дали е за едно или за няколко престъпления – умишлени или по непредпазливост, дали е оправдан по всички или по някои от тях, дали производството е в разумни срокове, мярката за неотклонение и другите наложени ограничения, влошаване на здравословното състояние – вид и степен, конкретните преживявания, отражение върху семейство, приятели, професия, професионална реализация, обществен отзвук. Така поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие, а не в противоречие със сочената практика на ВКС, обективирана в решения по гр.д. № 1367/2018г. ІV ГО, по гр.д. № 951/2010г. ІІІ ГО, по гр.д. № 5174/2016г. ІV ГО, по гр.д. № 3483/2016г. ІV ГО. Въззивният съд е взел предвид при определяне размера на обезщетението общата продължителност на наказателното производство, приемайки, че участието в него и на други подсъдими предопределя по-голямата му продължителност, продължителността на задържането под стража и на наложената забрана за напускане на страната, ограничаващо гражданските му права, че обвинението е за тежко умишлено престъпление от общ характер, вида на мерките за неотклонение, посочил е отражението на тези обстоятелства върху емоционалното състояние на ищеца, злепоставянето му, притесненията му, че ще бъде осъден и ще изтърпи и наказанието, чието изпълнение е било отложено, съобразил е завишената степен на стрес от действията по неколкократно повдигане на обвинение, провеждани разпити с оглед на това и отхвърлянето на исканията за изменение на мярката за неотклонение, оценил е тези последици като обичаен резултат на обвинението, т.е. оценил е и интензитета им, приемайки в тази връзка и че не се установяват конкретни вреди върху личния и професионален живот на ищеца вследствие забраната за напускане на страната, промени в психиката и личността му над обичайните, както и въобще настъпването на специфични и трайни тежки последици от повдигането на обвинението, от задържането под стража и от останалите процесуални действия с участието на ищеца, приел е, че по-нисък размер обезщетение се дължи с оглед съдебното минало на ищеца, неколкократно осъждан, и че поради това интензитетът на страданията му не може да се сравни с тези на лице, на което за първи път се повдига обвинение, както и че страхът му от осъждане е бил по-интензивен поради собственото му поведение. Съдът е приел за недоказано и отражение върху отношенията на ищеца с дъщеря му, обвинението да е станало достояние на жители на [населено място], което да е рефлектирало неблагоприятно на познати към него и семейството му, да е представян поради обвинението в неблагоприятна светлина пред клиенти и конкуренти, което да се е отразило на името му на търговец и на търговската му дейност. Във връзка с въпроса за съобразяването на икономическите условия и стандарта на живот в страната към момента на увреждането въззивният съд изрично не е посочил това обстоятелство, но това само по себе си не е основание за допускане на касационно обжалване. Съдът е определил дължимото се обезщетение съобразно принципа за справедливост, предвиден в чл.52 ЗЗД като законен критерий относно паричния еквивалент на неимуществените вреди, а той не съществува извън конкретните условия в страната към момента на увреждането, включващи и етапа на обществено-икономическото развитие, стандарта на живот и средностатистическия размер на доходите.

Въпросите, които според касатора са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, са:

1. кога следва да се приеме за доказано, че обвинението води до сериозни отражения върху отношенията с близките на пострадалия, и какви доказателства следва да бъдат представени, за да се приеме за несъмнено, че такова обвинение е нанесло непоправими вреди във връзката на пострадалия с членовете на семейството и приятелите му;

2. какъв е начинът на доказване, че обвинението е станало достояние на обществеността в страната или в конкретно населено място и че е накърнило доброто име на пострадалия, и събирането на гласни доказателства за това достатъчно ли е или са необходими и допълнителни доказателства;

3. кои последици от обвинението и от задържането под стража следва да се приемат за специфични и тежки и кои обичайни и нормално настъпващи и

4. какви са вредите, до които забраната за напускане на страната дефинитивно води, и какви са вредите от забраната за напускане на страната, които не се предполагат и следва да бъдат доказани.

Така поставени, въпросите под номера 1, 3 и 4 са хипотетични и фактически, а основание за допускане на касационно обжалване е произнасянето от въззивния съд по материалноправни и/или процесуалноправни въпроси. По тези въпроси следва да се посочи още и че е невъзможно съдът принципно и важимо във всички случаи да определи, включително и по реда на чл.290 и следв. ГПК, кога е доказано наличието на отражение на незаконно обвинение върху отношенията с близките на пострадалия и какви доказателства следва да бъдат представени, за да се приеме за несъмнено, че такова обвинение е нанесло непоправими вреди във връзката на пострадалия с членовете на семейството и приятелите му, кои последици от обвинението и от задържането под стража са специфични и тежки и кои - обичайни и нормално настъпващи и какви са вредите, до които забраната за напускане на страната дефинитивно води, и какви са вредите от забраната за напускане на страната, които не се предполагат и следва да бъдат доказани, защото тези обстоятелства са в зависимост от конкретно установените във всеки отделен случай факти.

По втория поставен в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК въпрос въззивният съд не се е произнесъл. Съдът не е отрекъл, че с гласни доказателства не може да бъде доказвано, че обвинението е станало достояние на обществеността в страната или в конкретно населено място и че е накърнило доброто име на пострадалия, нито е приел, че гласни доказателства са недостатъчни. Приетото е, че с изнесените от разпитания по делото свидетел посочените обстоятелства не се установяват.

Въззивното решение било очевидно неправилно, тъй като при постановяването му въззивният съд отразил непълно фактическата обстановка, като не отчел: привличането на ищеца като обвиняем на 24.VІІІ.20011г., на 13.ХІІ.2011 и на 06.ХІ.2012г. и общо пет пъти, провеждането на девет съдебни заседания, че е многократно разпитван, че повече от три години бил ограничен в свободното си придвижване в резултат на незаконното обвинение и съпътстващите го мерки за процесуална принуда; в противоречие с практиката на ВКС съдът не взел като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането; налице били и очевидни противоречия в мотивите – прието било за установено засягане на емоционалното състояние на ищеца, вкл. по време на задържането му под стража, когато бил в стрес, злепоставен пред обществото, притеснен, че ще бъде осъден и ще изтърпи и наказанието, изпълнението на което е отложено, установено било, че процесуалните действия по повдигане на обвинение с четири обвинителни акта, провеждането на разпити и отхвърлянето на исканията на ищеца за изменение на мярката му за неотклонение са завишили степента на стрес у него, в противоречие с което било прието, че тези последици били закономерен резултат от обвинението; не намерили реално отражение относно размера на обезщетението продължителността на наказателното производство, на най-тежката мярка за неотклонение и обвинението за тежко престъпление.

Очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице при порок на въззивното решение, който е установим само от неговото съдържание, защото от него е явно, без необходимост от анализ на процесуалните действия на съда и страните, на представените доказателства, на приложените норми, че е допуснато особено съществено нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Т.е. очевидната неправилност е видимо тежко нарушение на закона или явно несъответствие между фактическите и правните изводи на въззивния съд. С оглед на това очевидно неправилен ще е съдебен акт, примерно, с който законът е приложен в обратния на вложения в него смисъл, или спорът е разрешен въз основа на несъществуваща или отменена норма или при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Няма да е очевидно неправилен съдебен акт поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практиката на ВКС, с решения на Конституционния съд или на Съда на ЕС, при неправилно разрешаване на спорни въпроси относно приложимия закон, действието на нормите във времето, при необоснованост в резултат на неправилно възприемане на фактическата обстановка, на необсъждане на доказателства и др. – във всички тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от наличието на предвидените в чл.280 ал.1 т.1 – 3 ГПК предпоставки.

В разглеждания случай наличието на това основание за допускане на касационно обжалване касаторът основава на твърдения за процесуално нарушение, за необоснованост и за неправилно приложение на материалния закон, които представляват касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК. Не се сочи порок, притежаващ характеристиките на явно тежко нарушение на процесуалния или материалния закон, както и на правилата на формалната логика – в каквато насока според касационния съд липсва твърдяното от касатора противоречие между посочените в обосновката обстоятелства и извод въз връзка с тях. Релевираните нарушения не са видни пряко от съдържанието на въззивното решение, а преценката дали такива са допуснати или не изисква проверка и анализ на процесуалните действия на съда и страните, на събраните по делото доказателства и съпоставянето им с формираните изводи от фактическа и правна страна. Такава преценка касационният съд може да извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането.

Относно претенцията за обезщетение за имуществени вреди се сочи произнасяне от въззивния съд в противоречие с решение на ВКС ІV ГО по гр.д. № 1643/2015г., според което съдът не може на основание чл.78 ал.5 ГПК по искане на насрещната страна да определи по-нисък размер на заплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение поради прекомерност съобразно фактическата и правна сложност на наказателното дело. По така поставеният въпрос даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с постановеното на 11.ХІІ.2018г. от ОСГК тълкувателно решение № 1/2017г., поради което касационно обжалване на въззивното решение в тази му част не следва да бъде допускано. Останалите съображения в изложението в тази връзка – за несъобразяване от въззивния съд, че претендираните имуществени вреди в размер на 10100лв. били сборът от адвокатските възнаграждения за три инстанции по два договора за правна защита и съдействие, всеки за по 4800лв., че сумите са заплатени и обезщетение за тях следва да бъде присъдено в пълен размер - са оплаквания за процесуално нарушение, необоснованост и незаконосъобразност, преценка на които може да се прави, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането.

По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Апелативен съд София, ГК, 4 състав, № 2526/31.Х.2018г. по в.гр.д. № 432/2018г. в отхвърлителните му части.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: