О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 657

София, 06.08.2019 г.

Върховният касационен съд на Р. Б, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети юни през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1883 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Х.Д.Х., с адрес в [населено място], представляван от адв. В. З., против решение № 10 от 28 януари 2019 г., постановено по в.гр.д. № 663/2018 г. по описа на апелативния съд в [населено място] в частта му, с която се потвърждава решение № 218 от 30 октомври 2018 г., постановено по гр.д. № 145/2018 г. по описа на окръжния съд в [населено място] в частта, с която е отхвърлен предявеният от Х. против Прокуратурата на Р. Б иск за заплащане на обезщетение за нанесени му неимуществени вреди от незаконното му обвинение в извършване на престъпление по чл. 265, ал. 2, предл. 4, вр. ал. 1 НК, съответно чл. 212, ал. 4 предл. 1, вр. ал. 1 НК, предмет на досъдебно производство № 81/2008 г. на Сектор „Икономическа полиция“ при ОД МВР [населено място], преобразувано в досъдебно производство № 46/2012 г. на О. ДОП, за горницата над 6000 лева до предявения размер от 150000 лева.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора присъденото обезщетение е съществено занижено и не съответства на действително претърпените неимуществени вреди от процесното непозволено увреждане, тъй като не са взети предвид всички конкретни обстоятелства от значение за удовлетворяване на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД – вида и тежестта на престъплението, в което е обвинен, продължилото около пет години наказателно производство, влошеното здравословно състояние, причинено от незаконното обвинение, неблагоприятната последица, изразила се в прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца, и размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди при аналогични случаи. Въззивният съд е съобразил, но не е отчел в пълна степен, несъответно на конкретната личност на увредения и на конкретната интензивност на преживените болки и страдания, или превратно дългия срок на наказателното преследване, осъждането на ищеца на първа инстанция и изминалия период от време до отмяна на присъдата, претърпяната масивна психотравма. Доказано, но несъобразено от съда е прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца. Ищецът четири пъти е бил привличан като обвиняем, пет пъти са му предявявани материали, многократно е бил разпитван и два пъти срещу него е бил внасян обвинителен акт в съда. В недостатъчна степен е съобразено влошеното здравословно състояние на ищеца, влошеното му психологическо и емоционално здраве, отразило се на взаимоотношенията му с близки и приятели, наличието на посттравматично стресово разстройство, установено с експертиза. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.

О. П на Р. Б не представя отговор на касационната жалба.

Въззивният съд основава решението си на следните установени по делото факти: ищецът е привлечен като обвиняем на 26.10.2011 г. в извършване на престъпление по чл. 256, ал. 2 предл. 4, вр. ал. 1 НК, и му е наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“ от 1000 лева, материалите по разследването му са предявявани двукратно, повторно е привлечен като обвиняем на 06.04.2012 г. и отново материалите са предявени; образуваното нохд по внесен в съда обвинителен акт е прекратено и делото върнато за отстраняване на допуснатите в досъдебното производство съществени процесуални нарушения; на 15.10.2012 г. окръжната прокуратура е прекратила досъдебното производство за престъпление по чл. 256, ал. 2, предл. 4, вр. ал. 1 НК, разпоредила е производството да продължи по чл. 212 ал. 4 пр. 1, вр. ал. 1 НК, и наложената мярка за неотклонение е отменена, но апелативната прокуратура е отменила прекратяването и е върнала делото за продължаване на разследването, след което ищецът отново е привлечен като обвиняем и му е наложена мярка „подписка“; образуваното нохд е приключило с осъдителна присъда № 22/ 12.09.2014 г., с която ищецът е признат за виновен по повдигнатото му обвинение, наложено му е наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години, отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК с тригодишен изпитателен срок и е потвърдена мярката за неотклонение; по жалба на ищеца въззивният съд с решение № 48/20.03.2015 г. е отменил осъдителната присъда и върнал делото на прокуратурата за ново разглеждане; на 05.10.2015 г., ищецът е привлечен като обвиняем за престъплението по чл. по чл. 212, ал. 4, предл. 1, вр. ал. 1 НК; с постановление от 27.10.2016 г. наказателното производство е частично прекратено по воденото срещу ищеца такова за престъпление по чл. 212, ал. 4, предл. първо, вр. ал. 1 НК и наложената мярка за неотклонение е отменена; с определение № 595/10.11.2016 г. по ч.н.д. № 1503/2016 г. районният съд е потвърдил постановлението за прекратяване на наказателното производство в частта му относно прекратяването му против ищеца, и определението е влязло в сила на 22.11.2016 г. За неоснователно е счетено оплакването, че съдът не е отчел вредите от прекратяване на трудовото му правоотношение, защото такива твърдения не са изложени в исковата молба. Според кредитираната комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза, касаторът не страда от психическо заболяване или психотична декомпенсация, както и от паническо разстройство, но системно е злоупотребявал с алкохол и посочени медикаменти със синдром на зависимост, а повдигнатото му обвинение е изиграло роля на нова, масивна психотравма, която е довела до значително влошаване проявите на нестабилното му психическо състояние, и психотравматичен момент е и осъдителната присъда. Заключено е, че у него и към момента са налице елементи на посттравматично стресово разстройство. Показанията на разпитаните свидетели също дават данни за преживените от касатора страх, тревоги, притеснения, безсъние, нервност, мания за подслушване и преследване, превъзбуденост, концентрация при разговорите върху наказателното производство. Съдът приема, че не следва да цени данните за загуба на работа, безпаричие и раздяла с приятелката му, тъй като такива вреди не са твърдени от самия касатор. Отречено е мярката за неотклонение „подписка“ да е нанесла вреди, защото не са твърдени и няма събрани доказателства за лишаване на касатора от възможността да пътува и такова пътуване да му е отказано. При съобразяване на свидетелските показания е прието, че не са събрани данни за социална изолация, заклеймяване, осъждане в обществото като престъпник и за дистанциране на познати. Предвид продължителността на наказателното производство от малко над пет години, повдигнатите последователно две обвинения за тежки умишлени престъпления, в рамките на срока явяването за извършване на процесуални действия (макар и неинтензивни) от органите на досъдебното производство и съда, осъждането на първа инстанция на лишаване от свобода за срок от три години, отложено с изпитателен срок, като до отмяната на присъдата е изминал немалкия период от шест месеца, нанесената с повдигнатото обвинение нова, масивна психотравма, довела до значително влошаване на проявите на нестабилното му психическо състояние, пореден психотравмен момент с постановяването на осъдителната присъда, наличието на елементи на посттравматично стресово разстройство, а от друга страна наложените леки мерки за неотклонение, липсата на значително влошаване на здравословното състояние, липсата на съществена промяна в начина на живот, запазване на контактите с близки и познати и обичайния начин на общуване с тях, липсата на социална изолация, отдръпване, негативно обсъждане, заклеймяване като престъпник и лошо отношение в социалната среда, и предвид конкретните социално-икономически условия и стандарта на живот в страната, за справедливо е прието обезщетението на търпените вреди от 6000 лева, като е отчетено и че самото осъждане на прокуратурата има основно репариращо действие.

К. съд приема, че поставените правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.

На първо място се поставя проблемът за това как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, по който се твърди допуснато от въззивния съд противоречие с ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/2004 г., решение № 176 по гр.д. № 964/2016 г., IV г.о., решение № 200 по гр.д. № 1019/2016 г., IV г.о., решение № 63 по гр.д. № 5124/2015 г., III г.о., решение № 123 по гр.д. № 254/2014 г., III г.о. Въззивният съд в разглеждания случай не е нарушил постановките на соченото постановление, както и последващата практика на ВКС, основана на тях, израз на която е и цитираната от касатора. Изводът на ВС, че при определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, споделян и последователно прилаган в съдебната практика и понастоящем, се основава на разбирането, че понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Същият подход е възприет и в задължителната практика на ВКС според ТР № 3/2004 г., ОСГК – обезщетението за вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай. Така и в останалите сочени от касатора решения на ВКС се възприема общото разбиране, че от значение са всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства във връзка с твърденията на ищеца за понесени от него вреди вследствие на незаконното наказателно преследване. Приема се, че подобни обстоятелства от значение за размера на обезщетението са тежестта на престъплението, за което е било повдигнато незаконно обвинение; продължителността на незаконното наказателно преследване; интензитета на мерките на процесуална принуда; броят и продължителността на извършените с негово участие процесуални действия; начинът, по който обвинението се е отразило върху пострадалия с оглед личността му и начина на живот; рефлектирало ли е обвинението върху професионалната реализация на пострадалия, на общественото доверие и социалните му контакти, отраженията в личната му емоционална сфера, здравословното му състояние и пр. фактори, които следва да се преценяват съобразно конкретните обстоятелства за всеки отделен случай. Съобразяват се и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението за съответния период, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване. В случая, противно на виждането на касатора, всички посочени възможни обстоятелства са взети предвид от въззивния съд, поради което практиката на ВС и на ВКС не е нарушена, нито се налага въпросът да бъде разрешаван при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Предвид соченото тълкуване, възприемано напълно и от настоящия съдебен състав, не се дължи различен от вече посочения отговор и по отделно поставените въпроси какво е съдържанието на понятието „критерий за справедливост“, какви са елементите, включени в критерия за справедливост, които са необходими за осъществяване на пълна оценка на едно негативно преживяване с оглед присъждане на обезщетение за него, и какви стъпки включва процесът на оценяване на едно негативно преживяване, попадащо в критерия за справедливост. По оплакването в касационната жалба, че съдът не е взел предвид последицата от наказателното преследване, изразила се в прекратяване на трудовото правоотношение на касатора, въззивният съд е отразил, че подобен довод за претърпени вреди не е въведен надлежно в процеса. Не се оправдава твърдението на касатора, че съдът не е отчел в достатъчна степен влошеното здравословно състояние на касатора – съдът е изложил пространни мотиви в тази връзка, като изрично е взето под внимание, че и в момента у касатора са налице елементи на посттравматично стресово разстройство.

По въпроса за задължението на въззивния съд да посочи и обсъди всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и да изложи мотиви за значението им за размера, за който се твърди противоречие с решение № 106 по гр.д. № 4898/2015 г., IV г.о., и решение № 16 по гр.д. № 2686/2016 г., III г.о., също не се установява основание за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд в случая е обсъдил относимите обстоятелства и е посочил кои от тях в какъв аспект влияят върху заключението за справедливо репариране на претърпените неимуществени вреди.

По въпроса следва ли и в каква степен, при определяне обезщетението за неимуществени вреди, съдът да отчете обезщетенията, определяни в сходни случаи, предвид указанията, дадени с ППВС № 4/1968 г., следва да се отбележи константно поддържаното виждане на ВКС, че размерът на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, може да бъде различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. В случая касаторът не сочи доводи за практика на ВКС, постановена по сходен случай в относимите му елементи, при сходно засягане на значимите за подложения на незаконно наказателно преследване индивид нематериални блага, от която да произтече извод за нарушаване на тълкуването на ВКС. Ето защо допускането на касационното обжалване не се обосновава.

Накрая се пита при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ следва ли съдът да съобразява и съществуващите в страната обществено-икономически условия – стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта. Въззивният съд в обжалваното решение не е нарушил и това поддържано в практиката разбиране, като е съобразявал, ведно с другите елементи, подложени на преценка, и обществено-икономическите условия в страната. Затова и по този въпрос касационното обжалване не следва да се допуска.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 10 от 28 януари 2019 г., постановено по в.гр.д. № 663/2018 г. по описа на апелативния съд в [населено място] в обжалваната му част, с която се потвърждава решение № 218 от 30 октомври 2018 г., постановено по гр.д. № 145/2018 г. по описа на окръжния съд в [населено място] в частта, с която е отхвърлен предявеният от Х.Д.Х. против Прокуратурата на Р. Б иск за заплащане на обезщетение за нанесени му неимуществени вреди от незаконното му обвинение в извършване на престъпление по чл. 265, ал. 2, предл. 4, вр. ал. 1 НК, съответно чл. 212, ал. 4 предл. 1, вр. ал. 1 НК, предмет на досъдебно производство № 81/2008 г. на Сектор „Икономическа полиция“ при ОД МВР [населено място], преобразувано в досъдебно производство № 46/2012 г. на О. ДОП, за горницата над 6000 лева до предявения размер от 150000 лева.

Определението не подлежи на обжалване.ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: