О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 391

[населено място], 14.08.2019 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на десети август през две хиляди и деветнадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Христова ч.т.д. №1445 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба от „Буларко“ АД /н/ срещу определение №1099/28.03.2019г., постановено по ч.гр.д. №6200/2018г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено определение №5709 от 05.11.2018г. по т.д.№874/2018г. на СГС. С първоинстанционното определение е върната на основание чл.130 ГПК искова молба вх.№63350/08.05.2018г. подадена от „Буларко“ АД /н/ срещу „Булактив“ ЕООД в частта, с която са предявени отрицателни установителни искове по чл.694, ал.1, т.2 ТЗ за признаване за установено, че „Буларко“ АД /н/ не дължи на „Булактив“ ЕООД подробно описаните суми.

Частният жалбоподател моли да бъде отменено обжалваното определение като неправилно- постановено при нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Твърди, че не е налице пълен идентитет на делата, като поддържа възраженията си за неприложимост на чл.637, ал.3 ТЗ, за специалност на исковете по чл.694, ал.1 ТЗ по отношение на тези по чл.124 и чл.422 ГПК, респ. че не е налице хипотезата на чл.126, ал.1 ГПК.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК, като касационният жалбоподател сочи следните процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора:

„1. Достатъчен ли е идентитет на вземанията, за да се приеме, че е налице идентитет на делата по по-рано заведен иск по чл.422 ГПК и иск по чл.694 ТЗ и налице ли е идентитет на делата по ПУИ по чл.422 ГПК, заведен от кредитора преди откриване на производството по обявяване в несъстоятелност и по ОУИ по чл.694 ТЗ, заведен в последствие от длъжника във връзка с производството по несъстоятелност?

2. Специален ли е /респективно допустим ли е/ ОУИ по чл.694 ТЗ на длъжника с оглед производството по несъстоятелност, по отношение на ПУИ по чл.422 ГПК, предявен от кредитора преди откриване на производството по несъстоятелност, в случаите на неприложимост на чл.637, ал.3 ТЗ и ако е специален /респективно допустим/- приложим ли е чл.126, ал.1 ГПК и ако е е приложим- следва ли да се спре делото по чл.694 ТЗ до приключване на делото по чл.422 ГПК?“.

Поддържа, че и двата въпроса са значими и са обусловили изхода на делото, по тях няма съдебна практика на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа и наличие на основанието за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното:

Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

За да потвърди първоинстанционното определение в частта, с която е върната исковата молба по реда на чл.130 ГПК, въззивният съд приема, че предмет на делото са отрицателни установителни искове с правно основание чл.694, ал.1 т.2 ТЗ за признаване за установено, че в полза на кредитора на несъстоятелността „Булактив“ ЕООД не съществуват описаните вземания към длъжника „Буларко“ АД /н/, които са предявени в производството по несъстоятелност на длъжника и са включени в списъка на приетите вземания, обявен в ТР на 10.10.2017г., като тези искове са идентични с предявените от кредитора „Булактив“ ЕООД срещу „Буларко“ АД /н искове по чл.422 ГПК за установяване съществуването на същите вземания, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по гр.д.№27210/2014г. по описа на СРС, 70 състав и по които е образувано и висящо т.д.№5357/2015г. по описа на СГС, VІ-15 състав. Решаващият съдебен състав препраща по реда на чл.272 ГПК към мотивите на СГС, като изрично излага доводи, че в съдебната практика няма спор относно обстоятелството, че исковата защита по чл.422 ГПК и тази по чл.694 ТЗ са идентични, тъй като и с двата иска се установява съществуването /несъществуването на вземане в полза на кредитор срещу длъжник. Когато предмет на установяване по иск с правно основание чл.422 ГПК, предявен преди откриване на производството по несъстоятелност на длъжника, е вземане, идентично с това- предмет на иска по чл.694, ал.1 ТЗ, предявен по-късно и след откриване на производството по несъстоятелност, то последният е недопустим, независимо дали производството по иска с правно основание чл.422 ГПК е приключило или все още е висящо.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият поставен въпрос – дали е налице идентитет на исковете по чл.422 ГПК и чл.694 ТЗ, когато техен предмет са идентични вземания, но първият положителен установителен иск е предявен от кредитора срещу длъжника, а вторият отрицателен установителен иск е предявен от длъжника срещу кредитора, е значим за изхода на спора и е обусловил крайните изводи на въззивния съд, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на него обаче не е налице допълнителна предпоставка за допускане до касация по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

Съгласно т.4 на ТР №1 от 19.02.2010г., по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

По поставения процесуалноправен въпрос няма противоречива практика, която да подлежи на тълкуване или осъвременяване. Няма спор в съдебната практика, че с иска по реда на чл.694, ал.1 ТЗ по отношение на длъжника, синдика и кредиторите се установява, респ. отрича съществуването на оспорено предявено в производството по несъстоятелност вземане на кредитор /съответно привилегия или обезпечение на вземане/, а предпоставка за допустимостта на установителния иск е възможността на възразилия по реда на чл.690, ал.1 ТЗ длъжник да упражни правоизключващи вземането /материалното право/ на съответния кредитор възражения. Ако тези възражения са преклудирани, оспорването на вземането на посоченото основание не би било допустимо, недопустим би бил и установителният иск, независимо от характера му на специален такъв в производството по несъстоятелност.

Трайна и непротиворечива е практика на ВКС, цитирана в обжалваното определение и служебно известна на съда, че с изтичането на срока по чл.414 ГПК и влизане в сила по реда на чл.416 ГПК на заповедта за изпълнение всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск извън специалните хипотези на чл.424 и чл.439 ГПК. Предвидените специални способи за защита на длъжника след влизане в сила на заповедта за изпълнение /исковете за оспорване на вземането, които могат да се основават само на новооткрити писмени доказателства или нови писмени доказателства, респ. на факти, настъпили след издаването й/ обосновават извода, че при стабилизиране на заповедта за изпълнение по отношение на материализираното в нея вземане, то не може да се оспорва от длъжника по съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди влизането й в сила /решение №207 по гр.д.№ 7030/2014г. на ІV г.о., решение №6/21.01.2016г., т.д.№1562/2015г. на І т.о. и др./. Ако длъжникът е разполагал с възражение по чл.414 ГПК срещу заповедта за изпълнение, но не го е упражнил надлежно и в срок, то се преклудира. Ако длъжникът е подал възражение срещу заповедта, но като ответник по иска по реда на чл.422 ГПК не е упражнил в срок своите възражения срещу предявените от кредитора вземания, тази негова възможност се преклудира /т.17 на ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №129 от 09.01.2015г. по т.д.№469/2012г. на І т.о./.

Откриването на производство по несъстоятелност не би могло да създаде нова привилегия, нова процесуалноправна възможност на длъжника в несъстоятелност, срещу който е издадена влязла в сила, с формирано изпълнително действие заповед за изпълнение, да оспорва вземането по нея на основание на факти, съществували към момента, към който той е могъл и е следвало да проведе защитата си срещу този съдебен акт. Длъжникът в несъстоятелност не би могъл да оспорва вземане, установено с влязлата в сила по реда на чл.416 ГПК заповед за изпълнение, въз основа на преклудираните с изтичането на срока по чл.414 ГПК твърдения, респ. производството по специалния установителен иск по чл.694 ТЗ е недопустимо /решение №6/21.01.2016г., т.д.№1562/2015г. на І т.о., определение №483 от 11.07.2014г. по ч.т.д.№1827/2014г. на ІІ т.о./.

Аналогична е и хипотезата на предявен установителен иск по чл.694 ТЗ при висящо и неприключило производство по чл.422 ГПК, когато техен предмет е установяването на едни и същи вземания. Трайна и непротиворечива е съдебна практика, че откриването на производство по несъстоятелност на длъжника-ответник по предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск е основание за спиране на исковото производство по чл.637, ал.1 ТЗ /с оглед изискването на чл.685 ТЗ кредиторът – ищец да предяви вземането си в производството по несъстоятелност на ответника – длъжник/. Резултатът от предявяване на вземането е определящ за последващото развитие на спряното исково производство- съгласно чл.637, ал.2 ТЗ това производство следва да бъде прекратено, ако вземането бъде прието в производството по несъстоятелност при условията на чл.693 ТЗ – с включване в одобрения от съда списък на приетите вземания по чл.692 ТЗ, а ако вземането не бъде прието от синдика или ако бъде оспорено от длъжника или от друг кредитор на несъстоятелността, след изчерпване на процедурата по чл.692 ТЗ спряното исково производство следва да бъде възобновено и да продължи с участие на синдика, на длъжника и на кредиторите по чл.637, ал.3, т.1 и т.2 ТЗ. Прието е, че в отклонение от общото правило на чл.694, ал.1 ТЗ висящото производство по чл.422, ал.1 ГПК изключва необходимостта за спорното вземане да бъде предявяван нов установителен иск – положителен или отрицателен /определение №684 от 01.12.2015г. по ч.т.д. № 2634/2015г. на ВКС, ТК, II т.о./.

Настоящият съдебен състав напълно споделя практиката на ВКС, обективирана в цитираните решения и определения, като счита, че няма основание за нейната промяна.

Вторият процесуалноправен въпрос- дали е специален /респективно допустим ли е/ ОУИ по чл.694 ТЗ на длъжника с оглед производството по несъстоятелност, по отношение на ПУИ по чл.422 ГПК, предявен от кредитора преди откриване на производството по несъстоятелност, в случаите на неприложимост на чл.637, ал.3 ТЗ и ако е специален приложим ли е чл.126, ал.1 ГПК, не е обсъждан от въззивния съд, респ. не е формирал решаващите му изводи, поради което не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, което е достатъчно основание за недопускане на въззивното определение до касационно обжалване. Съдът е изложил аргументи, че в настоящия случай е налице хипотезата на чл.637, ал.3 ТЗ- производството по исковете по чл.422 ГПК, по които е образувано т.д.№5357/2015г. по описа на СГС, VІ-15 състав, следва да продължи с участието на синдика, като постановеното решение ще има установително действие в отношенията между длъжника, синдика и всички кредитори на несъстоятелността.

Не е налице и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай определението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Предвид изложеното, настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №1099/28.03.2019г., постановено по ч.гр.д. №6200/2018г. на Апелативен съд – София.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.