О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 393

гр. София, 15.08.2019 год.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на трети юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1416 по описа на Върховния касационен съд за 2019 год. на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.

С решение № 146 от 28.12.2018 год., постановено по в. гр. д. № 244/2018 год. Силистренският окръжен съд като въззивна инстанция, е обезсилил решение № 139 от 13.08.2018 год., постановено по гр. д. № 176/2011 год. на Дуловския районен съд, с което е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на Национална агенция за приходите, че „Б. К” ООД, със седалище гр.Дулово, обл. Силистра, е собственик на основание констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит чрез покупко - продажба № 79/10.07.2003 год. на недвижим имот с площ 7,769 дка, който е част от застроено дворно място, находящо се в землището на с.Паисиево, общ. Дулово, с начин на трайно ползване „Друга производствена база”, с площ 8,153 дка в местност „Айвалък”, имот № 100411 по плана на землището, и се явява разликата между цялата площ (8,153 дка) на посочения имот № 100411 и на земята с площ 384 кв. м., върху която е построена „едноетажна масивна сграда /мандра/“ със застроена площ 384 кв. м., както и на основание изтекла в негова полза придобивна давност по чл. 79 ЗС в периода 11.03.2002 год. - 18.03.2008 год. на двуетажна административна сграда към мандрата, със застроена площ 100,80 кв. м. и разгърната застроена площ 241,20 кв. м., ведно с прилежащи постройки и съоръжения, които имоти са подробно описани по плана на землището, и е прекратил производството по делото.

Въззивното решение се обжалва с касационна жалба вх. № 342 от 5.02.2019 год. в срок от ищеца „Б. К“ ООД, гр.Дулово, представлявано от М. Ш., чрез пълномощника си адв. Кр. Л., с оплаквания за неговата недопустимост, респ. неправилност поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Иска се обезсилване на обжалваното решение и връщане на делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане, евентуално неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя правни въпроси, които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Въпросите са: 1. Когато съдът в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по иск с предмет, за който не е бил сезиран и ищецът няма правен интерес от този иск, то решението е недопустимо като произнесено по непредявен иск или решението е недопустимо заради недопустимост на непредявения иск поради липса на правен интерес - касаторът поддържа, че първоинстанционният съд е постановил решение по непредявен иск (установителен иск за собственост по чл. 124 ГПК по отношение на процесния имот, вместо иск по чл. 269 ДОПК) и решението му е следвало да се обезсили от въззивния съд, като на основание чл. 270, ал. 3, изр. трето ГПК делото бъде върнато за ново разглеждане, а не прекратено на основание чл. 270, ал. 3, изр. първо ГПК (решение № 439 от 23.07.2010 год. по гр. д. № 476/2009 год., ВКС, ІV г. о., решение № 249 от 23.07.2010 год. по гр. д. № 92/2009 год., ВКС, ІV г. о. и ППВС № 1/10.11.1985 год.); 2. Ако в първата инстанция не е бил конституиран необходим другар в качеството му на ответник, чието участие в производството е задължително, как следва да процедира въззивният съд - да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати делото, или да обезсили първоинстанционното решение като недопустимо и да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане с участие на необходимия другар - касаторът сочи, че поради наличие на необходимо другарство между взискателя и длъжника при иска по чл. 269 ДОПК и факта, че Дуловският районен съд не е конституирал единия от необходимите другари като ответник, въззивният съд е следвало да обезсили първоинстанционното решение като недопустимо и да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане с участие на необходимия другар (ТР № 1 от 09.12.2013 год. по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, ВКС, т. 6).

Ответникът по касация - Национална агенция за приходите, гр.София, не взема становище по касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Върховният касационен съд в настоящия си състав, като прецени данните по делото и доводите на касатора в приложеното изложение, намира следното:

За да обезсили първоинстанционното решение като недопустимо на основание чл. 270, ал. 3, предл. първо ГПК и да прекрати производството по делото, въззивният съд е счел, че първоначалното производство по гр. д. № 99/2008 год. пред Дуловския районен съд е образувано по искова молба на „Б. К“ ООД срещу „Сун ойл“ ЕАД и Агенция за държавни вземания (сега Национална агенция за приходите) по следните искове: за прогласяване нищожността на сключения между ищеца и първия ответник договор, обективиран в нотариален акт № 160/2003 год., в условията на евентуалност за обявяване за окончателен на предварителния договор от 04.08.2003 год., както и установителен иск за собственост на ищеца върху процесния имот, предявен спрямо АДВ. С решение № 17 от 06.12.2010 год. Силистренският окръжен съд приел, че е налице недопустимо съединяване на искове, обезсилил е решението на първата инстанция и е върнал делото на районния съд с указание за разделяне на предявените искове в отделни производства. С определение № 91 от 07.03.2011 год. Дуловският районен съд е извършил разделянето, като в процесното производство е определил предмет: да се признае за установено на основание чл. 124 ГПК по отношение на втория ответник, че ищецът е собственик на процесния недвижим имот.

Въззивният съд приел, че районният съд не е съобразил, че ищецът е трето лице по смисъла на чл. 269 ДОПК (посочена правна квалификация в исковата молба) и че надлежни ответници по установителния иск за собственост са взискателят и длъжникът в образуваното производство от публичен изпълнител на АДВ (НАП), който съгласно чл. 269, ал. 3 ДОПК се уведомява от съда за образувано исково производство. Ищецът няма правен интерес да доказва собственост по отношение на агенцията, а по отношение на взискателя (който не е посочен) и длъжника, поради което разгледаният иск е недопустим, съответно и постановеното решение също е недопустимо. Допустимото производство е по чл. 269 ДОПК, но ищецът, при уточняване петитума на исковата молба в първата инстанция (л. 52), не е заявил надлежните страни, спрямо които да бъде установено правото му на собственост. Този пропуск процесуално не може да бъде изправен.

Върховният касационен съд, в настоящия си състав, при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението намира, че поддържаните такива не са налице. Съображенията за този извод са следните:

Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо в него съдът да се е произнесъл по конкретно формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда, и по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Поставените в изложението процесуалноправни въпроси, по начина, по който са формулирани, представляват доводи за допуснати процесуални нарушения и нямат горната характеристика с оглед постановяване на решението на въззивния съд при точното приложение на закона, въз основа на приетите по делото факти и претенцията на ищеца, конкретизирана в исковата му молба и в уточнителната му молба вх. № 3438 от 07.07.2017 год. Решаващите изводи на въззивния съд са, че касаторът няма правен интерес от установяване правото си на собственост върху процесния имот спрямо Агенция за държавни вземания (с правоприемник Национална агенция за приходите), а в хипотезата на предявен иск по чл. 269 ДОПК ищецът не е посочил надлежните страни, обуславящи допустимостта на процеса. Тези изводи съответстват на установената практика на ВКС, съгласно която съдът служебно не следи за конституиране на страните, а само за тяхната процесуална легитимация и не разполага с правомощието да насочва ищеца към предявяване на иск срещу надлежно легитимираната страна. Ако искът е предявен срещу лице, което не е надлежно легитимирано да отговаря по заявените претенции, тъй като твърдяното от ищеца спорно право не го засяга, съдът не разполага с правомощието да разреши подобен правен спор и производството по делото следва да бъде прекратено, както в случая е процедирал въззивният съд. Не е налице и произнасяне по непредявен иск (в какъвто смисъл са оплакванията на касатора), тъй като произнасянето на съда е съобразно заявеното с уточнителната молба на ищеца искане и предвид направените от него твърдения, поради което посочената практика на ВКС не обуславя твърдяното противоречие в хипотезата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В решение № 249 от 23.07.2010 год. по гр. д. № 92/2009 год., ВКС, ІV г. о. и ППВС № 1 от 10.XI.1985 год. се приема, че съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание. Когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, т. е. разгледал е иск, който не е предявен и не е разгледал предявения, постановеното решение е недопустимо, каквато не е настоящата хипотеза.

Въпросът за задължителното другарство на страните е неотносим, с оглед решаващите мотиви на въззивния съд за липса на надлежна страна, посочена от ищеца, която да отговаря по предявения иск. Следва да се посочи, че предметът на иска по чл. 269 ДОПК и защитата, която той дава, не кореспондира със заявеното искане на ищеца за признаване правото му на собственост върху спорния имот - предмет на доказване по този иск е дали ответникът длъжник по изпълнителното дело е бил собственик на имота, спрямо който е насочено принудителното изпълнение, а не правото на собственост на ищеца, каквото се претендира по настоящето дело.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (постановен „contra legem“, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма). Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение - значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Липсват и съмнения обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол.

Поради тези съображения настоящият състав приема, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване на решението.

Водим от което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 146 от 28.12.2018 год., постановено по в. гр. д. № 244/2018 год. по описа на Силистренския окръжен съд по подадената от „Б. К“ ООД, със седалище гр.Дулово, обл. Силистра, представлявано от М. Ш., чрез пълномощник адв. Кр. Л., касационна жалба срещу него.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: