О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 542

16.08.2019 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на осми юли през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВАпри участието на секретаря

изслуша докладваното от съдия Г. И ч.т.д. № 622 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

„Л. корпорация“ АД обжалва определение № 131 от 15.01.2019 г. по т.д. 31/2019 г., с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение от 10.10.2018 г. п от.д. 137/18 г., СГС, VI-9 състав, постановено на основание чл. 130 от ГПК. С определението на Софийски градски съд е върната исковата му молба по чл. 71 от ТЗ за прогласяване нищожност на решение на съвета на директорите на „ЕСТ“ АД от 20.12.2016 г. и по иска с правно основание по чл. 29, ал. 1 от ЗТРРЮЛНЦ за установяване на несъществуване на вписано обстоятелство в търговския регистър със заявление А 4 вх. № 2016122165834 в А. ТР по партидата на „Вест 2015“ О., с което е извършено вписване № 20161228113839 за прехвърляне на 62 517 дружествени дяла, всеки по 100 лв от капитала на „Вест 2015“ О. на „И. България“ О. с прехвърлител „ЕСТ“ АД и се прекратява производството по делото и е осъден да заплати разноски на насрещната страна от 360 лв.

Излага съображения за незаконосъобразност, нарушение на процесуалния и материалния закон.

Излага подробни съображения за наличие на правен интерес от предявяване на иска по чл. 71 от ТЗ и от иска по чл. 29 ЗТТРЮЛНЦ. Моли да се отмени определението и да се разпореди продължаването на съдопроизводствените действия.

„ЕСТ“ АД оспорва частната жалба във формулирания отговор, подадена в срока по чл.276 от ГПК. Счита, че не следва да се допуска касационно обжалване поради липса на предпоставките по чл. 280, ал.1 т. 1- 3 от ГПК. Счита, че изводът на съда, че доколкото се касае до решение относно разпореждане с притежавани от „Ест“ АД дружествени дялове от капитала на „Вест 2015“ Е. при евентуално прогласяване нищожността на това решение, съответно приложение би намерила разпоредбата на чл.236, ал. 4 от ТЗ като самата сделка би се счела за действителна. Позовава се на определение № 381 от 12.09.2018 г. по ч.т.д. 1443/18 г. Становището, че бил достатъчен само евентуалният интерес било неоснователно. Наличието на изричния текст на чл. 236, ла.4 от ТЗ според, който сделката запазвала своето действие. Това означавало, че въззивният съд бил се съобразил с практиката на ВКС.

Оспорваното от „Л. корпорация“ АД вписване по партидата на „Вест 2015“ Е. било следствие от факта на извършване на самата разпоредителна сделка, не от факта на вземане на процесното решение от 20.12.2016 г. Затова и едно евентуално произнасяне по иска по чл. 71 от ТЗ и обявяване нищожността на решението на СД за даване на съгласие за разпореждане с дружествени дялове, не би могло да доведе до автоматично заличаване на вписаното по партидата на „ВЕСТ 2015“ О. обстоятелство по прехвърляне на съответните дружествени дялове. Вписването се основавало на сключения между страните договор за прехвърляне на дружествени дялове, който по никакъв начин не бил оспорван или атакуван от частния касационен жалбоподател. Правният интерес следвало да бъде преценяван по отношение на всеки един иск самостоятелно.

Относно това дали съдружникът има правен интерес да предяви иск по чл. 71 от ТЗ, с който да атакува като нищожни решенията на управителния орган на акционерното дружество за разпоредителни сделки с имущество на самото дружество, ответникът сочи, че сам по себе си фактът на извършване от управителния орган на дружеството на разпоредителна сделка с имущество на същото не води до накърняване на членствени права на акционера. Самата разпоредителна сделка не би била нищожна, евентуално обявяване нищожността на решението не би се отразило върху обема на притежаваните от акционера права. Така формулираният въпрос не бил решен в противоречие със съдебната практика и не обосновавал наличието на допълнително основание за допускане на касационно обжалване.

Нямало интерес от търсената защита чрез иска по чл.29, ал.1 от ЗТРРЮЛНЦ и при положение, че е предявен при условията на евентуално съединяване с иска по чл. 71 от ТЗ. Излага съображения, че предявяването на иска целяло прогласяване на нищожността на сделката по прехвърляне на притежаваните дружествени дялове от капитала на „ВЕСТ 2015“ Е.. Това обаче противоречало на обстоятелствената част. Моли да не се допуска касационно обжалване и да се присъдят направените по делото разноски.

Върховен касационен съд на Р България, състав на Второ търговско отделение като взе предвид данните по делото намира за установено следното:

Съобщение с препис от определението на Софийски апелативен съд е връчен на частния жалбоподател на 12.02.2018 г. Частната жалба е подадена на 19.02.2018 г. и следователно е подадена в срока по чл. 275 от ГПК.

Подадената частна жалба по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК е срещу акт, подлежащ на касационно обжалване и от лице, което има интерес да обжалва.

С обжалваното определение Софийски апелативен съд е приел, че е неоснователна частната жалба срещу определението на Софийски градски съд, с което на основание чл. 130 от ГПК е върната исковата молба на „Л. корпорация“ АД срещу „Ест“ АД и „Вест 2015“ Е.. Изложени са съображения, че ищецът е акционер в капиталовото „ЕСТ“ АД, което е прехвърлило на „И. България“ Е. част от притежаваните от него дялове от капитала на „Вест 20-15“ Е.. Ищецът макар и акционер и легитимиран да предяви иск по чл. 71 от ТЗ не бил легитимиран да предяви иск за оспорване на решението, тъй като членствените му права не били накърнени. Дори да било нищожно решението на органа, то самата сделка не би била нищожна предвид правилото на чл. 236, ал. 4 от ТЗ, а в случай, че са причинени вреди на търговското дружество с твърдяното нищожно решение, единствено можела да се ангажира имуществената отговорност на лицата, сключили отчуждителната сделка. Това решение конкретно според Софийски апелативен съд нямало да се отрази на възникналите членствени правоотношения между търговеца и акционерите, респ. нямало да се отрази върху обема и съдържанието на притежаваните от ищеца акционерни права. С оглед на това, че ищецът обосновавал правния си интерес от предявяване на иска с правно основание чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ с факта, че процесното решение на управителния орган на акционерното дружество е нищожно, а следователно и сделката въз основа на него е нищожна, ищецът не бил активно процесуално легитимирано заинтересовано лице по чл. 29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ. Дори уважаването на предявения иск не би изменило правното положение на ищеца – акционер в търговското дружество – отчуждител, т.е. неговите имуществени права (право на дивидент и ликвидационен дял) не биха се накърнили, тъй като липсва спорно материално правоотношение -оспореното вписване не може да породи благоприятни правни последици в правната сфера на ищеца, вкл. върху неговите законни права и защитими интереси.

Касаторът – ищец е посочил следните основания за допускане на касационно обжалване в изложението си по чл.чл. 274, ал. 3 вр чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК:

1. Счита, че определението е очевидно неправилно, доколкото сочените по-долу правни въпроси са разрешени в противоречие с практиката на съда – основание по чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК.

2. Сочи във формулираните от него в изложението въпроси 1 и 2, на първо място въпросът за правния интерес. Според него този въпрос за правния интерес от предявения иск в случая бил разрешен в отклонение от практиката на Върховния касационен съд и това съставлявало основание по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК, а именно разрешението на съда не отговаряло на решение № 154 от 1962 г. на 1 ГО, решение № 451 от 1970 г. на 2 ГО., определение № 79 от 6.2.2009 г. на ВКС по т.д. 656/2008 г. 1 ТО и определение № 175 от 1.4.2009 г. по т.д. 832/08 г. 2 ТО. Формулира въпросът по следния начин – Има ли правен интерес и допустим ли е предявеният иск по чл. 29, ал. 1 от ЗТРРЮЛНЦ за установяване несъществуване на вписано обстоятелство по заявление от акционер с 50 % дялово участие когато този акционер е предявил и евентуално съединен иск с правно основание чл. 71 от ТЗ за прогласяване нищожност на решението на управителния орган, породило вписването. Независимо, че в цифрово изражение касаторът е посочил наличие на чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК по отношение на така формулирания въпрос, настоящият съдебен състав намира, че следва така поставеният въпрос да бъде разгледан и с оглед позоваването на противоречие с практиката на ВКС, което съставлява основание по чл.280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

3. Има ли правен интерес съдружникът в едно акционерно дружество да предяви иск по чл. 71 ТЗ, с който да атакува като нищожни решенията на управителния орган на акционерното дружество (съвет на директорите) за разпоредителните сделки с имуществото на самото дружество.

4. При наличие на вписване по партидата на търговското дружество на разпоредителни сделки с имущество на това дружество, необходимо ли е акционер в същото да предяви иск по чл. 29, ал. 1 от ЗТРРЮЛНЦ, евентуално съединен с чл. 71 от ТЗ да доказва интерес от иска по чл. 29 от ЗТР или е достатъчно да докаже само качеството си на акционер и интерес от иска по чл. 71 от ТЗ?

Сочи, че така посочените въпроси са включени в предмета на спора и обусловили извода на съда, но са дали разрешение в различен смисъл от практиката на ВКС, изразена в определение № 63 от 30.1.2012 г. по ч.т.д. 883/11 г. II ТО, решение № 62 от 12.7.2011 г. по т.д. 458/10 г. на I ТО и решение № 133 от 22.11.2011 г. по т.д.17/11 г. и решение № 83 от 18.7.2011 г. по т.д. 747/20 г. и I ТО, с които се приема, че правният интерес на съдружник като трето лице по сделката, сключена между дружеството и друго лице по иск за нищожност се преценява конкретно за всеки случай, решение № 79 от 30.6.2011 г. по т.д. 680/10 г. I ТО, решение № 202 от 22.12.2010 г. по т.д. 764/09 г. II ТО, решение № 76 от 8.7.2011 г. по т.д. 469/10 г., II ТО ВКС. Едновременно с това сочи и основание по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

Според касатора правният интерес подлежал на изследване във всеки конкретен случай с оглед на това доколко атакуваните решения накърняват членствените права на акционера.

Върховният касационен съд в настоящия състав установи, че пред Софийски градски съд са предявени при условията на кумулативно съединение на искове с правно основание чл. 29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ, съединен с иск с правно основание чл. 71 от ТЗ за нищожност на решение на Съвета на директорите. Искът с правно основание чл. 71 от ТЗ е предявен срещу „ЕСТ“АД. А искът с правно основание чл. 29, ал.1 от ЗТРРЮЛНЦ е предявен срещу „Вест 2015“ Е..

Ищецът е изложил обстоятелства, че е акционер в „ЕСТ“ АД като притежава 50 % от акциите на дружеството. Излага съображения, че членове на съвета на директорите са Я. Д., Т. Д. и И. С.. Я. Д. бил свързано лице с „И. България“ Е., което дружество се представлявало от В.Я.Д., а едноличен собственик бил „С. инвестмънт“ лтд, като единствен акционер бил В.Я.Д.. В. Д. бил син на Я. Д.. Освен това Я. Д., акционер и член на съвета на директорите на „ЕСТ“ АД бил свързано лице с В.С.С., тъй като двамата имали съвместно участие на двамата в миналото като акционери и членове в управителните органи в множество акционерни дружества, включително и в „ЕСТ“ АД където С. бил вписан като член на съвета на директорите от 23.4.2001 г. и заличен на 4.6.2007 г. С договор за заем от 29.6.2012 г., сключен между В.С.С. в качеството му на заемодател и „И. България“ Е. като заемополучател, бил сключен договор за заем като „ЕСТ“ АД бил солидарен длъжник спрямо В.С.С.. Договорът бил на стойност 1 900 000 евро при 6,1 % годишна лихва. Като обезпечение „ЕСТ“ АД бил учредил ипотека върху имоти, собственост на „ЕСТ“ АД. С договор за залог от 28.01.2015 г. между „ЕСТ“ АД и В.С.С. са заложени всички вземания на „ЕСТ“ АД на договорно или извъндоговорно основание. През 2016 г. „ЕСТ“АД бил освободен като длъжник от кредитора В.С.С., но бил запазил учредената във връзка с договора за заем като обезпечение ипотека. На 30.11.2016 г. бил подписан протокол, с който страните „ЕСТ“ АД и С. били се задължили вземанията по обезпечителния залог да погаси вземанията по договора за заем от 29.6.2012 г. Според ищеца така бил надарен С.. На 30.11.2016 г. бил сключен анекс 3 към договора за заем от 29.6.2012 г. между същите лица като заемополучателят „И. България“ Е., действащо чрез В. Д. бил се задължил да осигури сключването на споразумение с търговско дружество „Вест 2015“ О., с което това дружество да поръчителства за изпълнение на всички задължения на „И. България“ Е. по договора за заем. На 10.10.2016 г. членовете на съвет на директорите на „ЕСТ“ АД били взели решение да апортират всички непродадени офиси и обособени недвижими имоти в „Бизнес център Е.“ в капитала на „Вест 2015“ Е., което към онзи момент е било еднолична собственост на В.С.С..

На 12.12.2016 г. било проведено ново заседание на Съвета на директорите на „ЕСТ“ АД, на което отново двама членове Я. Д. и Т. Д. взели решение да се изпрати предложение до „И. България“ Е. за погасяване на част от твърдяното задължение на „ЕСТ“ АД към „И. България“ АД да се прехвърлят следните активи: - да се прехвърлят притежаваните от „ЕСТ“ АД 83 620 дяла по 100 лв от капитала на „Вест 2015“ О., придобити от апортирането на гореописаните недвижими имоти в дружеството, да се прехвърлят акциите на „К. лизинг“ АД, оценени от лицензиран оценител за 72 500 лв и да се прехвърлят дяловете, които „ЕСТ“ АД притежава в „Г. лизинг“ О. по номинал. Решението било взето при липса на кворум, тъй като било взето само от 1 глас този на Д.. Следователно не било взето. За сделката не бил уведомен предварително Съвета на директорите с оглед интереса на Д. от сключването на този договор. Задълженията към „И. България“ Е. се твърдяло, че произтичат от споразумение от 1.2.2013 г., сключено между В. Д. и Я. Д. като представители на „ЕСТ“ АД и „И. България“ ЕООДД. С оглед отношенията между тези лица било налице апортиране на собствени на „ЕСТ“ АД във „Вест 2015“ АД недвижими имоти. На 3.5.2017 г. било взето решение за прехвърляне на дяловете от „В. 2015“ О. на „И. България“ Е.. От 15.5.2017 г. е осъществено вписване на прехвърлянето на дяловете като то било с номер 20161228113839 по партидата на „Вест 2015“ ООДОсвен това на 20.12.2016 г. било взето решение от Съвета на директорите с гласовете на Д. и Д. да се прехвърли на „И. България“ Е. притежаваните от „Ест“ АД 83 620 дяла по 100 лв от капитала на „Вест 2015“ О., придобити от апортирането на гореописаните недвижими имоти в дружеството за общата сума от 6 271 500 лв, както и да се прехвърлят на същото дружество 29 999 броя акции с номинална стойност от 10 лв с обща балансова стойност от 50 000 лв от капитала на „К. Лизинг“ АД за общата сума от 72 500 лв като паралелно с това се извършат прихващания на 6 344 000 лв с твърдените задължения на „Ест“ АД към „И. България“ Е. по споразумение от 12.2013 г. Впоследствие с вписване № 20161228113839 по партидата на „Вест 2015“ О. било вписано прехвърлянето. Изложил е съображения, че решението на Съвета на директорите от 20.12.2016 г. било взето в нарушение на закона – с него се увреждали имуществените права на „Л. корпорейшън“ АД. Изрично е посочил, че при гласуването на решението на съвета на директорите становището на „Л. корпорация“ АД било против. Това решение било извън определените със закона чл. 236, ал. 2 ТЗ и устава чл. 36, ал.1 т. 16 компетенции, като се разпорежда с имущество на дружеството, което надхвърля половината на стойността на активите на дружеството съгласно последния заверен годишен финансов отчет за 2015 г. Съгласно текста на алинея трета на чл. 236 от ТЗ това решение следвало да се вземе с пълно единодушие, а такова нямало. Освен сочената нищожност подробно се обосновава наличието на свързаност между Я. Д., акционер в „ЕСТ“ АД и собственик на капитала на „И.“ Е. и представляващ „Вест 2015“ О.. Счита, че е нарушена императивната разпоредба на чл. 238 от ТЗ и чл. 37, ал.1 от Устава като не е обявено и уведомен СД за наличието на заинтересованост и обстоятелствата както са посочени. При вземането на всички решения при дерогиране гласа на Я. Д. поради заинтересованост всички решения от 10.10.2016 г, 12.12.2016 г, 20.12.2016 г. и 3.5.2017 били нищожни. Позовава се на ТР 1 от 6.1.2002 г. на ОСГК на ВКС и иска да бъде прогласена.

Впоследствие било взето решение на 03.05.2017 г. от Съвета на директорите да се прехвърлят на „И. България“ Е. и останалите 20 905 дяла по 100 лв всеки от капитала на „Вест 2015“ О. за сумата от 2 090 500 лв, която сума да се прихване за погасяване на част от твърдяното задължение към „ЕСТ“ АД към „И. България“ Е. по споразумението от 1.2.2013 г. Било извършено вписване с номер 20161228113839 по партидата на „Вест 2015“ О..

Тези обстоятелства свързва и с иска за установяване несъществуване на вписано обстоятелство – прехвърляне на 62 715 дружествени дяла всеки по 100 от капитала на „Вест 2015“ Е. с прехвърлител „ЕСТ“ АД и правоприемник „И. Б.“ Е. поради липса на валидно изразено съгласие на прехвърлителя „ЕСТ“ АД. Както и да се заличи вписването.

Настоящият съдебен състав констатира, че с допълнение на искова молба след посочване нередовности на иска от съда, ищецът е обосновал правния си интерес от търсената защита от предявения иск с правно основание чл. 29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ с обстоятелството, че уважаването на този иск щяло да доведе до последващо заличаване на вписването и възстановяване в правната сфера на „ЕСТ“ АД на 62 715 дружествени дяла от по 100 лв от капитала на „ВЕСТ 2015“ Е., за което е осъществено вписване на прехвърлянето под номер 20161228113839.

С оглед на тези обстоятелства и формулирано искане Софийски градски съд е приел, че производството по исковете е недопустимо. Този съдебен акт е потвърден от Софийски апелативен съд като съдът е приел, че соченият от ищеца правен интерес за предявяване на иска ищецът бил обусловил с членствените си права в „ЕСТ“ АД като чрез отчуждаване на дяловете във „Вест 2015“ Е. се намалявало имуществото на дружеството. Съдът е приел, че акционерът е различен субект от акционерното дружество и че разпоредителните сделки са извършени по решение на Съвета на директорите. Приел е, че членствените права на акционера не са накърнени и това го лишава от правен интерес да предяви посочените искове. Позовал се е на нормата на чл. 236, ал.4 от ТЗ и правната възможност ищецът като акционер да търси вреди от лицата, взели неизгодно решение. Но няма интерес от предявяване на иска по чл. 71 от ТЗ. По отношение на иска с правно основание чл. 29, ал.1 от ЗТРРЮЛНЦ е прието, че той не е активно легитимиран, поради това, че прехвърлянето е от „ЕСТ“ АД и дори и да бъде заличено вписването прехвърлянето на дяловете, то това не може да рефлектира в правната сфера на акционера директно.

Настоящият съдебен състав по поставения въпрос за очевидна неправилност на определението, постановено от Софийски апелативен съд като основание по чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК за допускане на определението до касационно обжалване настоящият съдебен състав намира, че очевидната неправилност е въведено самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване на въззивните определения. То не е тъждествено на основанието неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Според соченото основание по чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК следва да е налице толкова тежък порок на обжалвания съдебен акт, който да обуславя извод за неправилност от самите изложени мотиви, без да се извършва проверка на сочените основания за неправилност относно обосноваността, съответствието на материалния закон и допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила. Следователно при извършваната проверка, на основание чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК допуснатите нарушения от съда на правилата на формалната логика при формиране на изводите, на грубо неточно тълкуване на правните норми contra legem, приложение на материален и процесуален закон при явно несъответствие на действието му по време и по отношение на лицата и уредбата на разглежданите отношения, могат да съставляват основание за допускане на акта на въззивния съд до касационно обжалване. Касаторът не сочи конкретни изводи на въззивния съд, които могат да обосноват извод за наличие на очевидна неправилност на обжалвания акт. В случая соченото основание не е налице.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от наличие на предпоставките, установени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 – касационният жалбоподател да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд, който е от значение за решението по конкретното дело, за решаващата воля на съда и е обусловил изхода на делото. Задължение на касатора е да посочи правния въпрос, от значение за изхода на конкретното дело като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Едновременно с това сочените от касатора въпроси следва да отговарят на допълнителните основания, предвидени от законодателя в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК, а именно въпросът да: 1. е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. да е решен в противоречие с актовете на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз; 3. Въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Преценката на Върховния касационен съд за допускане на решението до касационно обжалване се прави въз основа на изложеното от касатора с оглед посочените от законодателя критерии.

Поставените въпроси 1 и 2 в изложението относно интереса от предявяване на искове, съдът намира, че са поставени във връзка с въпроса от предявяване на иска с правно основание чл. 29, ал.1 от ЗТРРЮЛНЦ за установяване несъществуване на вписано обстоятелство поради нищожност на договор за прехвърляне на членствени права, а нищожността произтичала от нищожността на решение на съвета на директорите. Поради нищожност на решението на съвета на директорите от 20.12.2016 г. липсвала формирана воля на прехвърлителя и предвид иска за прогласяване нищожност на решението на Съвета на директорите на основание чл.71 от ТЗ, въпроси 1 и 2, които поставя касаторът. Действително Софийски апелативен съд е изложил съображения, че ищецът като акционер в „ЕСТ“ АД няма правен интерес да иска установяване на несъществуващо обстоятелство, защото макар и акционер той не е легитимиран да иска установяване несъществуването на вписано обстоятелство по партидата на трето лице, в чийто капитал акционерното дружество е имал собственост върху дялове вследствие на извършен апорт в капитала. Приел е, че акционерът е различен правен субект от акционерното дружество и между двамата възниква членствено правоотношение. А. има право на дивидент и на ликвидационен дял, но няма права върху имуществото като съвкупност от права и имуществени блага. Поради това е счел, че не може да бъде заинтересован да иска установяване на несъществуващо обстоятелство извършеното прехвърляне на притежавано от акционерното дружество имущество – капитала на „Вест 2015“ О..

С оглед на така формираните изводи на въззивния съд настоящият съдебен състав намира, че с посочените въпроси 1 и 2 от изложението касаторът е обосновал общото основание до допускане на определението до касационно обжалване, на основание чл. 274, ал.3 вр. чл. 280, ал.1 от ГПК. Касаторът сочи като допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК нарушение на формираната практика на Върховния касационен съд. Посочените решение 154/62 г. и решение № 154 от 1970 не могат да обусловят противоречие на изводите на въззивния съд с изводите, формирани в него. Те засягат материята на установяване на произход. По отношение на определение № 79 от 06.02.2009 г. на ВКС по т.д. 656/08 г. 1 ТО, с това определение Върховният касационен съд е допуснал до касационно обжалване решение на въззивния съд като е приел, че „въпросът за правния интерес – като абсолютна процесуална предпоставка за водене на всеки един установителен иск, е релевантен не само за точното прилагане на закона, но така също е и от значение за развитие на правото въобще: независимо, че абстрактно възможни правоотношения категорично не могат да бъдат предмет на установителен иск, не е необходимо интересът от търсената защита да е непосредствен – достатъчен е и само евентуалният правен интерес.“ Но по така посоченото дело не е постановено решение. Изложеният правен въпрос е в определението по допускане на касационно обжалване, а впоследствие не е постановено съдебно решение, тъй като делото е прекратено. Следва да се отбележи, че от актовете, на които се позовава касаторът може да се направи извод, че счита, че правният му интерес за предявяване на исковете е евентуален с оглед намаляване имуществото на акционерното дружество, в което е акционер, той има интерес да предяви тези права, за да се възстанови това имущество. Макар и да е поставен въпросът за правния интерес и този извод да се налага и в настоящия случай, то не е налице обосноваване от касатора на необходимост определението на Софийски апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване поради наличие на противоречие на разрешения в обжалвания акт правен въпрос с установеното по този въпрос в съдебната практика. В сочената практика се държи сметка за правния интерес на лицето, което предявява исковете и отношенията, които ще възникнат за него реално, не хипотетично. Не може да се приеме, че за ищеца ще е налице евентуален интерес от предявените искове. Въззивният съд е разгледал въпросът за правния интерес с оглед личните права на акционера и посочената от касатора практика не може да обоснове извод, че е налице дадено разрешение в противоречие с цитираната практика. Ето защо не може да се приеме, че е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК.

Освен основанието по чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК касаторът се е позовал и на основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, без да излага подробни съображения. С разясненията в т. 4 от ТР 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е обосновано, че соченото основание е единно – едновременно следва да е налице необходимост от точно прилагане на закона, което ще допринесе до развитие на правото. То е налице когато са посочени погрешни виждания относно прилагането на закона и необходимостта от формирането на нова съдебна практика по конкретни разпоредби, тъй като се налага тълкуване на нормативните актове според точния им смисъл и това тълкуване ще осигури по-нататъшното развитие на правото. В случая няма такава обоснована по делото необходимост. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по отношение на въпроси 1 и 2. Следва да се има предвид, че е налице и задължителна съдебна практика, изразена в ТР 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, като в т. 3 е прието, че всеки установителен иск относно порочни вписвания, следва да е обусловен от конкретен правен интерес. Конкретният правен интерес е обусловен от това, че чрез иска ще се въздейства върху правната сфера на ищеца и след предявяване на иска правното му положение ще бъде променено. В този смисъл отсъства допълнителна предпоставка за допускане на определението до касационно обжалване. Не се налага ново изясняване на установеното от закона правило и поради неточното му прилагане, което да е доказано, че се прилага по различен от установения в закона начин. Няма необходимост от преодоляване на възприетите вече правни разрешения по прилагане на нормата на чл. 29, ал.1 от ЗТРРЮЛНЦ. Не са обосновани от касатора погрешни виждания по формиране на практиката и необходимостта да се приложи точно законът. Няма изменения на обществените отношения, които да обуславят извод за наличие на основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че поставеният въпрос за правния интерес от предявяване на исковете и конкретно от предявяване на иска по чл. 29, ал.1 от ЗТРРЮЛНЦ, макар и да е включен в предмета на произнасяне и изводът за липса на правен интерес при очертаните обстоятелства да са формирали извода за недопустимост на исковете, то не са налице сочените основания от касатора и не следва да се допуска до касационно обжалване.

По отношение на поставения въпрос 3 в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, е действително въпрос, който е включен в предмета на делото и по който е извършено произнасяне от Софийски апелативен съд. По отношение на този въпрос не е обосновано приложение на някое от допълнителните основания по чл.280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК. Налице е сочено и от касатора съдебно решение № 202 от 22.12.2010 по т.д. 764/2009 г. на ВКС, ТК, 2 ТО. С това съдебно решение Върховният касационен съд е дал отговор на поставения в него материалноправен въпрос, който съвпада и с посочения въпрос 3 от касатора – нищожно ли е решение на Съвета на директорите на акционерно дружество, взето в нарушение на чл. 236, ал. 2, т. 3 от ТЗ, въпреки изричната разпоредба на чл. 236, ал. 4 от ТЗ като въпрос от значение за определяне допустимостта на предявения установителен иск по чл. 71 от ТЗ. Отговорът на въпроса е, че „е нищожно решение на Съвета на директорите или на управителния съвет за сключване на сделка по чл. 236, ал.2, т. 1– т.3 от ТЗ, взето без овластяване по реда на чл. 236, ал. 3 от ТЗ с устава на дружеството, е извън пределите на определената от закона компетентност на тези органи и поради това е нищожно съгласно указанията в т. 1 от ТР 1/ 06.12.2002 г. на ОСГК на ВКС. Но „нищожността на решението не се санира от разпоредбата на чл. 236, ал. 4 от ТЗ, която обявява сключената сделка за действителна и урежда последиците чрез възможността за предявяване на иск за вреди. Признатата действителност на сделката спрямо третите лица в защита на интересите на тези лица не рефлектира върху валидността на решението.“ Въпреки това, че се признава възможността взето в нарушение на чл. 236, ал. 2 от ТЗ решение на съвета на директорите да е нищожно, ВКС постановява, че „тази нищожност може да бъде установена чрез иск. А при предявяване на установителен иск винаги следва да се преценява конкретния правен интерес на лицето.“ Акционерните права на ищеца на дивидент и на ликвидационна квота не са засегнати от решението на Съвета на директорите и възможността то да бъде признато за недействително, защото признаването на нищожност на това решение не може да рефлектира върху членствените права на акционера. А. следва да се защити чрез защита на правата си по реда на чл. 236, ал. 4 от ТЗ спрямо лицата, сключили неизгодната сделка за причинените вреди на дружеството. Именно тези обстоятелства са приети за изключващи правния интерес от предявяване на иска с правно основание чл. 71 от ТЗ от въззивния съд. В този смисъл при наличие на установена съдебна практика относно липсата на правен интерес у акционера да предяви иск по чл. 71 от ТЗ за прогласяване нищожност на решение на съвета на директорите относно сделка по отчуждаване или обременяване на имущество на акционерното дружество и разрешаване на поставения материалноправен въпрос при липса на отклонение от нея при постановяване на обжалваното определение от Софийски апелативен съд няма, основание за допускане на определението до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Не е налице и обосноваване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Относно посочения въпрос 4 в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК. Така както е зададен въпросът следва, че вписването е по партидата на дружеството, в което ищецът е акционер. Но в случая предявеният иск е за установяване несъществуване на вписване по партидата на „Вест 2015“ О. и въпросът следва да се възприеме в този смисъл относно правния интерес на акционер да предяви иск за установяване несъществуващо обстоятелство - вписване, с което е извършено разпореждане с имущество акционерното дружество, представляващо дял от капитала на дружество с ограничена отговорност, като се предяви иск срещу дружеството с ограничена отговорност за установяване несъществуващо обстоятелство, вписано в партидата му разпореждане с дела, притежаван от акционерното дружество. Тезата на касатора е, че този иск с правно основание чл. 29, ал. 1от ЗТРРЮЛНЦ е предявен от него в качеството му на акционер едновременно с предявен иск с правно основание чл. 71 от ТЗ относно решението, с което е взето решение за разпоредителната сделка и която разпоредителна сделка поради нищожност на решението на съвета на директорите е нищожна. Действително този въпрос е включен в предмета на делото – ищецът е предявил иск за установяване несъществуващо обстоятелство - вписване на прехвърляне на дялове от дружеството, чийто капитал принадлежи на акционерното дружество, в което ищецът е акционер. Този въпрос е разгледан от съда като е прието, че така предявеният иск е за установяване нищожност на договора за разпореждане поради нищожност на решението на Съвета на директорите и е прието, че липсва конкретен интерес за акционера да предяви такъв иск. Прието е, че целта на предявения иск е да се заличи обстоятелството – вписване прехвърляне на дялове, но това заличаване не може да рефлектира пряко в правната сфера на ищеца като акционер, различен субект, от акционерното дружество. В този смисъл отричането на правния интерес на ищеца е обусловило изхода на спора, и поради това отговаря на изискването на чл.280, ал. 1 от ГПК, а именно да е общо основание за допускане на определението до касационно обжалване. Ищецът е обусловил допълнително основание – чл. 280, ал.1, т. 1 то ГПК, сочейки разрешаване на въпроса в практиката на ВКС, конкретно определение № 63 от 30.01.2012 г. по ч.т.д. 883/11 г. 2 ТО на ВКС, решение № 133 от 22.11.2011 г. по т.д. 17/11 г., ВКС, 1 ТО. В случая липсва идентичност между поставения по настоящето дело въпрос и разрешените от ВКС въпроси в посочената практика. В посоченото определение съдът е разрешил въпрос относно правен интерес на съдружник в търговско дружество да предяви иск за нищожност на договор между дружеството и трето лице. Освен това определение е постановено преди приемане на ТР 3/13 г. от 15.11.2013 г. по тълк.д. 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС и не може да обоснове противоречие на разрешения въпрос с установената съдебна практика. В решението отново е разрешен въпрос относно правен интерес на съдружник в дружество с ограничена отговорност. Поради това този правен въпрос не може да се приеме, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС.

Посоченото в изложението определение № 77 от 23.1.2013 г. по ч.т.д. № 739/12 г. на ВКС, 1 ТО настоящият съдебен състав намира, че в него се признава правото на отделен акционер да атакува решение на Съвета на директорите. Но преценката за наличие на правен интерес както е посочено и това определение винаги е конкретна с оглед конкретно заявения интерес. Не може да се приеме, че е налице противоречие на изводите на въззивния съд в обжалваното определение с изводите в посоченото определение. С посоченото определение е разрешен въпросът относно главното встъпване на акционер по първоначално предявен иск като е разгледан интересът на акционера да подпомага дружеството само, ако и той предявява права относно недействителност на решението на съвета на директорите, но и едновременно с това противопоставя права на ищеца като акционер и ако не противопостави такива права няма интерес от главното встъпване. Действително е разгледан въпрос за наличие на правен интерес от търсената от касатора в качеството му на ищец защита, но разрешеният въпрос не е идентичен с поставения по делото въпрос за наличие на правен интерес за предявяване на иск по чл. 29, ал.1 от ЗТРРЮЛНЦ по отношение на дружество, в чийто капитал акционерното дружество е притежавало дял.

По отношение на решение № 79 от 30.6.2011 г. по т.д. 680/2010 г. на 1 ТО на ВКС също не може да се обуслови допълнително соченото основание по чл. 280, ал.1, т.1 то ГПК, Решението засяга правния въпрос правата на акционера да встъпи, на основание чл. 218 от ГПК да помага на страната на акционерното дружество при предявен иск с правно основание чл. 74 от ТЗ. Наличието на правен интерес самото акционерно дружество да бъде защитено означава разглеждането на правото на акционера да предяви правата на акционерното дружество. А такъв правен въпрос Софийски апелативен съд не е разрешавал. Поради това соченото противоречие с решение № 79 от 30.6.2011 г. по т.д. 680/10г. на 1 ТО на ВКС, не може да обуслови извод за допускането на определението до касационно обжалване.

По отношение на сочения въпрос, разрешен в противоречие на решение № 62 от 12.07.2011 г. по т.д. 458/10 г. 1 ТО. Съдът не установи идентичност от поставения по настоящето дело въпрос и разрешения от касационния съд въпрос в посоченото решение. В това решение съдът е подчертал, че изследването на правния интерес като абсолютна предпоставка за допустимостта на иска и се изследва конкретно с оглед защитаваните права от ищеца, но не може преценката да се извършва с оглед вероятна основателност на претенцията. В този смисъл няма отклонение от даденото разрешение в процесния случай и цитираната от касатора практика.

По отношение посочването на противоречиво разрешаване в обжалваното определение на посочения въпрос конкретно с решение № 83 от 18.7.2011 г. по т.д. 747/2010 г. на ВКС, 1 ТО, следва да се приеме, че липсва идентичност в разрешаваните въпроси, защото в посоченото решение, формиращо практика на ВКС, отново е разгледан въпросът за правния интерес на притежателя на капитала в търговското дружество, извършило сделка, за която се преценява наличие на правен интерес от предявяване на иска от собственика на капитала. В случая разрешеният въпрос е във връзка с правата на акционер. Предвид разликата в правната уредба на правата на собственика на капитала или съдружника и акционера и различното правно действие предвид нормата на чл. 236 ал. 4 от ТЗ не може да се приеме, че посочените разрешения от касатора, са в противоречие с даденото разрешение от Софийски апелативен съд.

В обобщение следва да се посочи, че не са налице предпоставките, посочени от касационния жалбоподател за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски апелативен съд по чл. 280, ал.1, т.1 и т. 3 от ГПК,

При този изход на спора и съобразно направеното искане от страна на ответника „ЕСТ“ АД по касационната жалба следва да се посочи, че на основание чл. 78, ал.3 от ГПК да му се присъдят разноски. Установява се, че отговорът е подаден чрез адвокат М. К., преупълномощена от „Адвокатско дружество „Гергьовски“, ответникът „ЕСТ“ АД е упълномощил адвокатското дружество Гергьовски за подаване на отговора и защита пред Върховния касационен съд. Следователно е установено процесуално представителство по отношение на ответника. От представената двустранно подписана фактура №[ЕИК] от 25.02.2019 г., издадена от адвокатското дружество се установява, че е постигнато съгласие между ответника и адвокатското дружество за заплащане на адвокатско възнаграждение от 600 лв. Установен е преводът на сумата от ЕСТ АД чрез Я. Д. по сметка на адвокатското дружество. Следователно е доказан направеният разход и същият подлежи на заплащане от касационния жалбоподател, на основание чл. 78, ал.3 то ГПК.

Върховният касационен съд на Р България по изложените съображения

О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 131 от 15.01.2019 г. по ч.гр.д. 31/19 г., Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 8 състав.

ОСЪЖДА „Л. корпорация“ АД, ЕИК[ЕИК] [населено място], [улица] да заплати на „ЕСТ“ АД ЕИК[ЕИК] сумата от 600 лв, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: