О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 549/16.08.2019

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на четвърти юни през две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВАпри участието на секретаря

изслуша докладваното от съдия Г. И т.д. № 2966 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по § 74 от ПЗР на ЗИДГПК ДВ бр. 86 от 27.10.2017 г. вр. чл. 288 от ГПК.

В.Б.И. обжалва решение № 1666 от 12.07.2017 г. по т.д. 709/17 г., САС, ТО, 13 състав, с което е потвърдено решение № 1776 от 17.10.2016 г. по т.д. 3611/15 г. СГС, VI-14 състав, с което е оставено без уважение подаденото от В.Б.И. възражение вх. № 815 от 12.02.2016 г. срещу Решение № ЗБН 66-423 от 20.01.2016 г. на постоянните синдици на „КТБ“ АД н, с което е оставено без уважение възражението му по чл. 66, ал. 1 ЗБН за приемането на основание, размер привилегии и обезпечения и включване в Списъка на приетите вземания по чл. 64 ЗБН на негово вземане в размер на 207 187,49 лв.

Счита, че решението е постановено при нарушение на материалния закон и конкретно изводът, че към момента на настъпване на прекратителното условие вземането вече не съществувало. Този извод бил неправилен и не се подкрепял от събрания по делото доказателствен материал, а се намирал в противоречие с него. Банката не била платила.

Неправилно съдът бил приел, че чл. 3, ал. 2 ЗБН бил неприложим спрямо прихващането.

Съгласно чл. 59, ал. 5 от ЗБН недействителни били прихващанията след началната дата на неплатежоспособност или след поставяне на банката под особен надзор. С решението на съда по несъстоятелност тази дата на неплатежоспособност била 20.6.2014 г. Следователно не можело да се задължи сметката на жалбоподателя към тази дата, нямало погасяване на задълженията на „Т.“ АД към КТБ АД в несъстоятелност.

Към осчетоводяването договорът за прехвърляне на вземане от 24.10.2014 г. не бил в сила и това значи, че нямало две вземания ликвидни и изискуеми.

Не били обсъдени доказателствата в цялост и били налице нарушения на чл. 5 и чл. 236, ал.2 от ГПК. Моли да се отмени решението и да се приеме, че е основателно възражението му.

Ответникът, синдикът на „КТБ“ АД, чийто правомощия се упражняват от А. Д. и К. М. оспорва, че частната жалба следва да бъде допусната до касационно обжалване. Излага подробни съображения, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 от ГПК. Счита, че няма нарушение на материалния и процесуалния закон при постановяване на съдебното решение. Излага подробни съображения относно законосъобразността на постановеното решение. Моли да се отхвърли касационната жалба.

Върховният касационен съд на Р България, състав на В. Т отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК и от легитимирана да обжалва решението страна.

Към производството по настоящето дело са приложими правилата на чл. 280 от ГПК в редакцията преди изменението ДВ бр. 86 от 2017 г.

Съгласно тази норма допускането до касационно обжалване на решението се осъществява когато касационният жалбоподател е посочил в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решението на въззивния съд и за този правен въпрос съгласно чл. 280, ал.1 от ГПК касаторът също така е изложил доводи, че са осъществени някои от предвидените в чл. 280, ал. 1 т. 1 – т. 3 от ГПК предпоставки, а именно – въпросът да е разрешен в противоречие на практиката на Върховния касационен съд на Р България, въпросът да е решаван противоречиво от съдилищата или въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касационният жалбоподател В.Б.И. е посочил следните правни въпроси:

1. „Следва ли да се приеме, че в обхвата на разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗБН следва да бъде причислено и изявлението за прихващане, направено от трето лице и същото да се счита за действие и сделка, насочени към събиране, предоговаряне или обезпечаване на вземания срещу банката, както и към изпълнение на нейни парични задължения, доколкото теорията и практиката недвусмислено приемат, че прихващането представлява форма на едновременно изпълнение на две насрещни задължения, а чл. 3, ал. 2, изр. последно от ЗБН предвижда, че не могат да се извършват действия и сделки независимо от начина на изпълнение? В този смисъл, попада ли в обхвата на чл. 3, ал. 2 от ЗБН нищожно ли е по отношение на кредиторите на несъстоятелността прихващане, осъществено въз основа на изявление за прихващане, отправено от трето лице до банката след датата на решението за отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност? Сочи допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК редакцията ДВ бр. 47/2009 г. – въпрос, разрешаван противоречиво от съдилищата, основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.

2. Коя редакция на разпоредбата на чл. 59, ал. 5 от ЗБН е приложима спрямо извършено прихващане – редакцията към момента на извършване на волеизявлението или редакцията към момента на откриване на производството по несъстоятелност? Отново сочи допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 2 от ГПК в редакцията ДВ бр. 47/2009 г. и се позовава на противоречива практика на съдилищата. Счита, че съдът се е произнесъл по поставения въпрос и е приел, че е меродавна редакцията към момента на откриване на производството по несъстоятелност.

3. „Следва ли да се тълкува разширително или прилага по аналогия разпоредбата на чл. 59, ал. 2 от ЗБН в смисъл установеното в нея изискване за форма на изявлението за прихващане да е приложимо и по отношение на изявления за прихващане, отправни до квесторите на банката в периода, в който банката е поставена под специален надзор, доколкото същността на функциите и правомощията на квесторите съгласно глава ХI раздел VII от ЗКИ касае основно действия по опазване и запазване имуществото на банката и тяхната роля е аналогична с тази на синдика в рамките на производството по несъстоятелност. Излага подробни съображения относно необходимостта тази норма да се тълкува разширително.

4. „Попда ли в обхвата на чл. 59, ал. 5 ЗБН в редакцията към 10.11.2014 г. и нищожно ли е по отношение на кредиторите на несъстоятелността прихващане, осъществено въз основа на изявление за прихващане, отправено от трето лице до банката след началната дата на неплатежоспособността на банката?“ Посоченият въпрос бил от съществено значение за точното прилагане и тълкуване на правото в контекста на производството, което е допълнително основание по чл.280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

С решението си въззивният съд е приел, че възражението по чл. 66, ал. 6 от ЗБН има характера на установителен иск за съществуване на вземане, произтичащо от банкова сделка, сключена между ищеца и „КТБ“ АД рамков договор за платежни услуги и анекс към него за откриване на банкова сметка при условията на безсрочен депозит Плюс. Съдът е приел, че между „КТБ“ АД и В. И. е сключен договор за банкова сметка. На 24.10.2014 г. вземането в размер на 207 000 лв по договора за банкова сметка било цедирано на „Т.“ АД. На същата дата било подписано и споразумение за прекратяване на цесията с обратна сила, ако до 31.1.2015 г. „КТБ“ АД не издала на цесионера писмено потвърждение, удостоверение, извлечение от сметки или друг документ, че смята за погасени задълженията му към банката по договорите за кредит – чл. 1, ал. 1, т. 5, уведомяване на 7.11.2014 г. на банката и отправяне на 10.11.2014 г. изявление от цесионера „Т.“ АД до КТБ АД на изявление за прихващане на цесионера „Т.“ АД до КТБ на изявление за прихващане на цедираното вземане с вземанията на банката по договори за кредит, отправяне от цедента В. И. и получаване от банката на 02.04.2015 г. на изявление за прекратяване на договора за цесия с обратна сила поради настъпване на прекратително условие и искане за връщане на вземането по неговата банкова сметка. Според въззивния съд прекратяването на договора за цесия можело да се извърши, само ако липсва изпълнение на задължението или да не е погасено вземането по друг начин. След уведомяването на длъжника само точното изпълнение на цесионера или на овластено от цесионера лице би имало погасителен ефект по смисъла на чл. 75 от ЗЗД. След изпълнение на цедираното задължение от страна на длъжника настъпването на прекратителното условие не поражда правни последици, тъй като договорът му е изпълнен и предметът погасен. Според въззивния съд с оглед доказателствата по делото няма прекратяване на основание чл. 25, ал.2 от ЗЗД на договора за цесия и реституция в патримониума на цедента, защото към 31.1.2015 г. вземането е погасено в резултат на прихващане, извършено от цесионера към банката, на основание чл. 104, ал.1 ЗЗД. По отношение на възраженията за относителна недействителност на прихващането, това било без значение. Правно значение имало само положителният факт за отразяване на една сделка в счетоводните регистри на страните, тъй като доказвало знание за нейното сключване, респ. възникване на правата и задълженията по нея, а при липса на оспорване доказва съгласие с правните последици. Неоснователно било и възражението, че изявлението за прихващане е недействително поради липса на форма, предвидена в чл. 59, ал.2 ЗБН както и поради забраната на чл. 3, ал. 2 о т ЗБН. Счел е, че процесното прихващане не попада в хипотезата на чл. 3, ал.2 от ЗБН.

Допускането до касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от наличие на предпоставките, установени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК в редакцията ДВ бр. 47 /09 г Съгласно разясненията в т. 1 от ТР 1/19.2.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. 1/09 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С оглед тези разяснения в конкретния случай формулираният въпрос 1 в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, е мотивиран с противоречива практика на съдилищата като конкретно са изброени съдебни решения. Действително въззивният съд в решението си е посочил, че към прихващането, отправеното цедента към банката не може да се приложи хипотезата на чл. 3, ал. 2 от ЗБН. В този смисъл има отговор на поставения въпрос и той е обусловил извод, че прихващането не е нищожно на основание чл. 3, ал. 2 от ЗБН като по този начин е подготвил и крайния изход на делото при непризнаване на соченото основание от страна на кредитора. Но не само този въпрос е мотивирал въззивния съд да отхвърли възражението на В.Б.И., потвърждавайки решението на първата инстанция. Въпреки всичко следва да се отбележи, че няма данни посоченият въпрос да е разрешаван по различен начин от съдилищата, тъй като приложените решения на различни състави на Софийски градски съд към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, не са удостоверени като влезли в законна сила, за да обуславят извод, че е налице противоречиво разрешаване на поставения по делото въпрос. Следователно не е налице соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1 т. 2 от ГПК в редакцията ДВ бр. 47/2009 г.

На съда е служебно известно решение № 239 от 15.05.2018 г. по т. д. № 986/2017 г., I ТО на ВКС, с което е прието по реда на чл. 290 от ГПК, че нищожността на сделка или действие, явяваща се нарушение на чл. 3, ал. 2 от ЗБН е дейност, извършвана от банката в нарушение на чл. 36, ал. 7 от ЗБН. В посоченото решение Върховният касационен съд при съпоставка на нормите на чл. 3, ал. 3 вр. с ал. 2 от ЗБН е приел, че защитата е на интересите на кредиторите чрез опазване масата на несъстоятелността и при нищожност по чл. 3 ЗБН законодателят е предвидил последиците по чл. 61 ЗБН връщане в масата на несъстоятелността. Прави се извод, че нищожността касае сделки и действия на банката, а не извършени спрямо банката и че прихващането, извършено от кредитор на банката в несъстоятелност, не попада в действията и сделките, посочени в чл. 3, ал. 2 ЗБН и подлежи на атакуване само на основание чл. 59, ал. 3 и ал. 5 от ЗБН, в качеството им на специални норми относно прихващането като погасителен способ. Посочването на формирана практика на ВКС, по-горе изключва възможността за наличие на посоченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Освен това разрешаването на въпроса от въззивния съд не е извършено в отклонение от посоченото решение на ВКС и не налага допускането до касационно обжалване.

Посочените въпроси 2 и 4 в изложението по чл. 284, ал. 3 от ГПК касаят приложението на чл. 59, ал. 5 от ГПК според касатора от въззивния съд и по тях настоящият съдебен състав намира, че следва да се произнесе в поредността им съобразно посоченото от касационния жалбоподател. По отношение сочения въпрос 2 относно приложимата норма към извършеното прихващане, настоящият съдебен състав намира, че не е въпрос, който е разрешен от въззивния съд. Производството пред въззивния съд в предмета си включва установяване на вземането на касационния жалбоподател В. И. спрямо „КТБ“ АД в несъстоятелност по специално предвидения ред за включване в списъка на приети вземания вземания на кредиторите на банката. В този смисъл е включен в предмета на делото вземането на В. И. и обстоятелството има или не извършено прихващане, настъпило ли е погасяване чрез прихващане с вземането на този кредитор. Въззивният съд в решението си с оглед въведените основания за въззивно обжалване е изложил мотиви, че по принцип е възможно кредиторите на несъстоятелността да упражнят потестативно право по чл. 59, ал. 3 и чл. 59, ал. 5 от ЗБН. Но е приел, че прихващанията, които са извършени са изначално валидни и поради прехвърляне на вземането, не е носител на същото и не следва да се уважава иска му. Въззивният съд не е извършвал преценка за това дали са налице предпоставките на чл. 59, ал. 3 и чл. 59, ал. 5 от ЗБН. В този смисъл поставеният въпрос 2 не е разрешаван от въззивния съд. Той би бил от значение за допускане на касационното обжалване, ако е въпрос включен в предмета на спора и произнасянето, по който е обусловило изводите на съда. Поради това, че въпросът за недействителността на прихващането не е обусловил извода на съда и не е извършвана преценка на предпоставките на чл. 59, ал. 5 от ЗБН и меродавната правна регламентация, с оглед действието на изменителните норми на чл. 59, ал. 5 от ЗБН по време, приложима към извършеното прихващане от цесионера-правоприемник на касатора, то следва да се приеме, че поставеният въпрос не отговаря на общото основание за допускане на решението до касационно обжалване. Поради това, че не е налице общо основание, не следва да се преценява и соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 2 от ГПК.

По изложените съображения следва да се приеме, че и поставеният въпрос 4 в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, не е обусловил изводите на въззивния съд по отношение изхода на спора. Въззивният съд не е обявил, че има налице относителна недействителност на извършеното прихващане. Приел е, че няма данни за наличието на влязло в сила съдебно решение при наличие на предпоставките по чл. 59, ал. 5 от ЗБН. Приемайки че е налице потестативно право на синдика на банката, съдът е приел, че следва да се упражни чрез иск и при липса на данни за обявяване на относителна недействителност по отношение на кредиторите е разрешил спора между страните. В този смисъл няма произнасяне за това коя е приложимата правна норма и налице ли е основание за обявяване на относителна недействителност на прихващане, извършено след началната дата на неплатежоспособност. По този начин липсва поставен въпрос от касатора, който да е разрешен от въззивния съд. А това обуславя извод за липса на общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. В съдебната практика се приема, че чрез предявяване на иска по чл. 59, ал. 5 от ЗБН се упражняват потестативни права и решението на съда по този иск е с конститутивно действие. В разглеждания случай въззивният съд не се е произнасял по отношение на това има ли данни и има ли предпоставки за разглеждане на този иск спрямо описаното от възразилия кредитор прихващане. Въззивният съд само е посочил каква е правната характеристика на този иск и сочените въпроси 2 и 4 от касатора не са и обусловили изхода на делото. Следователно сочените от касатора въпроси 2 и 4 не представляват общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. При липса на общо основание за допускане на касационно обжалване не следва и не може да се прецени налице ли е допълнителното сочено основание по чл.280, ал.1, т. 3 от ГПК,

По отношение на въпрос 3, посочен в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК. Въззивният съд е приел, че възражението на въззивника, че изявлението за прихващане следва да е във формата, предвидена в чл. 59, ал. 2 от ЗБН е неоснователно. Приел е, че формата за действителност обхваща само изявленията за прихващане, които кредиторите на банката в несъстоятелност отправят до синдика, т.е. касаят изявленията за прихващане, които се правят в производството по несъстоятелност. В случая било отправено изявлението за прихващане преди откриване на производството по несъстоятелност и законът не изисквал специална форма. Поставеният въпрос 3 не може да се приеме, че е материалноправен, който отговаря на изискването на чл. 280, ал. 1 от ГПК - да е включен в предмета на делото и да е обусловил решаващата воля на съда и изхода на спора. Този въпрос макар и да касае формата за действителност е свързан с правилността на въззивното решение. Въпросите относно тълкуване на правните норми, както е поставен въпрос 3, са свързани с правилното тълкуване на закона при неговото приложение и необходимостта за прилагане на разпоредбата на чл. 59, ал. 2 от ЗБН по аналогия при разширително тълкуване. Този въпрос не е разрешен от въззивния съд правен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решението. Въпросът е свързан с правилното приложение на нормата и поради това не може да съставлява общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. С ТР 1/2009 г от 19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1 бе разяснено, че материалноправният или процесуалноправен въпрос следва да е от значение за изхода по конкретното дело, но не и за правилността на обжалваното решение. Проверка за законосъобразност на обжалвания акт на основанията за неправилност съгласно чл. 281 т. 3 от ГПК може да се извърши само при допуснато касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Позоваването на разширително тълкуване на нормата на чл. 59, ал.2 от ЗБН следва да се приеме като защитна теза на касатора. Но не и като посочен материалноправен въпрос от него, който въпрос да отговаря на предпоставките, предвидени в чл. 280, ал. 1 от ГПК. Ето защо като не е посочил правен въпрос, който представлява общо основание по чл. 280, ал.1 от ГПК, съдът не може да допусне касационно обжалване. Соченото допълнително основание по чл.280, ал. 1, т. 3 от ГПК не може да разкрие обоснованост на искането.

По така изложените съображения Върховният касационен съд, Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1666 от 12.07.2017 г. по т.д. 709/17 г., Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 13 състав.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: