О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 660

София, 16.08.2019 г.

Върховният касационен съд на Р. Б, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1632 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Б.К.К. и С.Д.К. – двамата с адрес в [населено място], представлявани от адв. Р. Б., против въззивното решение без номер от 15 февруари 2019 г., постановено по в.гр.д. № 366/2018 г. по описа на окръжния съд в [населено място], с което е потвърдено решение № 488 от 20 юли 2018 г., постановено по гр.д. № 221/2018 г. по описа на районния съд в [населено място], за отхвърляне на предявените от К. срещу Министерството на правосъдието искове за заплащане на всеки от касаторите по 7375,50 лева обезщетение за имуществени вреди, претърпени от незаконосъобразни действия на държавен съдебен изпълнител по изпълнително дело № 1218/2005 г. по описа на Съдебно изпълнителната служба при районния съд в [населено място]., ведно със законната лихва. Обжалваното решение е постановено с участието на А.Д.А. и Е.С.Д., като трети лица-помагачи на страната на ответника.

В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалвания акт. Оспорват се изводите на въззивния съд, че по време на спирането на изпълнителното производство не са текли нито срокът за погасяване на вземането на взискателя по давност, нито срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и твърди очевидна неправилност на въззивното решение (основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК).

О. Мо на правосъдието на Р. Б, чрез юрисконсулт Л. Д., излага доводи за липса на основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Третото лице-помагач на страната на ответника Е.С.Д., представлявана от адв. Н. Б., поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и излага становище за неоснователност на жалбата по същество. Третото лице-помагач на страната на ответника А.Д.А. не представя становище по жалбата.

Въззивният съд е възприел фактическите изводи на предходната инстанция, свързани с хода на производството по изпълнително дело № 1218/2005 г. по описа на Съдебно изпълнителната служба при районния съд в [населено място] с длъжник ищцата Б.К.К. и ипотекарен длъжник С.Д.К., поради което е препратил към мотивите на решението на районния съд на основание чл. 272 ГПК. За релевантни за спора са приети следните обстоятелства: с молба от 05.11.2008 г. взискателят „Централна кооперативна банка“ ЕАД е поискал обявяването на нова публична продан на ипотекирания имот и определяне на нова начална цена, след като предходните публични продажби били обявени за нестанали поради липса на наддавачи; във връзка с тази молба държавният съдебен изпълнител насрочил оглед на имота с цел определяне на нова начална цена за 19.11.2008 г.; с молба от 19.11.2008 г. взискателят поискал изпълнителното производство да бъде спряно на основание чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК, като това искане е било уважено с постановление на държавния съдебен изпълнител от същата дата; изпълнителното производство било възобновено по искане на взискателя с постановление от 08.06.2012 г. Установено е, че с договор за прехвърляне на вземане от 28.12.2011 г. „Централна кооперативна банка“ ЕАД е прехвърлило вземането, във връзка с което е било образувано изпълнително дело № 1218/2005 г. по описа на Съдебно изпълнителната служба при районния съд в [населено място], на „Финанс инфо асистанс“ ЕООД, като на основание чл. 429, ал. 1 ГПК цесионерът бил конституиран в качеството на взискател в изпълнителното производство с постановление от 11.02.2013 г. След провеждането на три публични продани имотът е бил възложен на взискателя на основание чл. 496, ал. 1 ГПК с влязло в сила на 11.01.2017 г. постановление за възлагане, като е бил насрочен въвод във владение, който не е бил осъществен поради спиране на изпълнителното дело въз основа на обезпечителна заповед издадена от районния съд в [населено място] по гр.д. № 2956/2017 г. При тези данни е прието, че предявените искове са с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, чл. 441, ал. 1 ГПК, тъй като съгласно т. 5 от тълкувателно постановление по тълк.д. № 2/2014 г. на ВКС и ВАС държавните съдебни изпълнители са в трудови правоотношения с Министерство на правосъдието. Прието е, че не са налице предпоставки за ангажиране отговорността на ответника, тъй като извършените от съдебния изпълнител действия по продажба на имота са били законосъобразни. Съдът намира, че в периода, през който изпълнителното производство е било спряно на основание чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК, взискателят не е имал задължение да иска извършване на изпълнителни действия, поради което е било спряно и изтичането на двугодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. За неоснователни са приети твърденията за приложимостта на т. 10 от ТР № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, тъй като същите били неотносими по отношение на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Ищците неправилно смесвали срока на погасителната давност, с изтичането на който се погасява правото на принудително изпълнение на вземането, със срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, който води единствено до прекратяване на изпълнителното производство. Следвало да се отчете и обстоятелството, че тълкуването, дадено с посоченото тълкувателно решение, се прилагало от датата на постановяването му, от която се считало за загубило сила ППВС № 3/1980 г. По делото не е установено вземането, във връзка с което е било образувано процесното изпълнителното производство, да е било погасено по давност, като е посочено, че дори да се приеме, че вземането е било погасено по давност, доколкото съгласно чл. 120 ЗЗД давността не се прилага служебно и длъжникът по изпълнителното дело не се е позовал на изтекла погасителна давност, то действия на съдебния изпълнител при евентуално изтекла давност не биха били процесуално незаконосъобразни.

К. съд приема, че следва да допусне касационното обжалване на въззивното решение по обусловилия изхода на спора въпрос при спиране на изпълнителното производство на основание чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК тече ли срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Обжалването се допуска, за да се провери нарушена ли е практиката на ВКС, изразена в решение № 45 по т.д. № 61273/2016 г., IV г.о.; т. 10 от ТР № 2/2013 г., ОСГТК; решение № 42 по гр.д. № 1812/2015, IV г.о.; решение № 451 по гр.д. № 2306/2015 г., IV г.о. При тази преценка ще се отговори и на въпроса за относимостта на мотивите по т. 10 на соченото ТР към срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.

Останалите въпроси – в конкретния случай изпълнителното дело прекратено ли е на 05.11.2010 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, и извършените след възобновяването му през 2012 г. действия по принудително изпълнение процесуално законосъобразни ли са, и в конкретния случай прилага ли се тълкуването, дадено в т. 10 от ТР № 2/2013, ОСГТК, ВКС, при положение че от 18.02.2015 г. до 18.03.2015 г. (преди постановяването на ТР за изпълнителния процес) е извършена процесната публична продан на имота на касаторите по изп.д. № 1218/2005 г. на ДСИ при районния съд в [населено място], а на 29.11.2016 г. (след постановяването на ТР за изпълнителния процес) имотът на касаторите е възложен на взискателя „Финанс инфо асистанс“ ЕООД за сумата от 14751 лв., а ПП и постановлението за възлагане са част от динамичния фактически състав на изпълнението върху недвижимия имот, не водят до допускане на касационното обжалване, тъй като не са правни, а налагат съобразяване на фактите по спора, което във фазата на селекция на касационните жалби за достъпа им до касационно обжалване не може да се извърши. Ето защо в настоящото определение не е необходимо да се изследва тълкуването, сторено от ВКС в сочените от касаторите решения.

Неоснователно е твърдението на касаторите, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Доводи по това твърдение касаторите не излагат. К. съд при своята проверка не констатира наличието на хипотезите, обхванати в нормата – прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, приложена е несъществуваща или отменена правна норма, грубо са нарушени правилата на формалната логика. Във всеки случай очевидната неправилност следва да се установи пряко от мотивите на обжалвания съдебен акт, без да се предпоставя от проверка и анализ на доказателствата и преценка дали твърденията в жалбата за нейното наличие се установяват от материалите по делото, в какъвто смисъл са твърденията на касаторите като цяло в касационната им жалба и изложението към нея.

За касационното обжалване касаторите не дължат държавна такса, тъй като с разпореждане от 8 ноември 2017 г., постановено по гр.д. № 2948/2017 г. по описа на районния съд в [населено място], са освободени от задължението за внасяне на държавна такса.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение без номер от 15 февруари 2019 г., постановено по в. гр. д. № 366/2018 г. по описа на окръжния съд в [населено място].

Делото да се докладва на председателя на IV г.о. за насрочването му в публично съдебно заседание. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: