- 7 -

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 668

гр. София 10.09.2019 година.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 13.03.2019 (тринадесети март две хиляди и деветнадесета) година в състав:

Председател: Б. Б

Членове: Б. И

Д. Д

като разгледа докладваното от съдията Д. Д, гражданско дело № 114 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 12 722/09.07.2018 година, подадена от И.Д.Б., срещу част от решение № 1320/28.05.2018 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 4911/2017 година.

С касационната жалба решението на Софийския апелативен съд се обжалва в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 2712/24.04.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-22 състав, постановено по гр. д. № 15 664/2016 година в частта му, с която е отхвърлен предявеният от И.Д.Б. срещу „П. Н” ЕООД [населено място] иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на публикация от 28.10.2015 година на сайта ... на колаж от три снимки и дописка със заглавие „Скандал! Ментето И. Б. спял със студентки за шестици” и подзаглавие „Застаряващият пияндурник И. Б. спал с журналистки за да им пише шестици”, за разликата над уважения размер от 3000.00 лева до пълния претендиран такъв от 30 000.00 лева, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 28.10.2019 година до окончателното плащане.

В касационната си жалба И.Д.Б. излага съображения за това, че решението на Софийския апелативен съд, в обжалваната му част, е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. С оглед на това е поискано въззивното решение да бъде отменено в тази част и да се постанови друго, с което искът по чл. 49 от ЗЗД да бъде уважен до пълния му предявен размер от 30 000.00. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И.Д.Б. сочи, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба „П. Н” ЕООД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 22 867/20.12.2018 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 1320/28.05.2018 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 4911/2017 година в обжалваната му част и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

И.Д.Б. е бил уведомен за обжалваното решение на 15.06.2018 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 12 722/09.07.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд, е приел, че с оглед конкретните факти, установени в производството, от посочената по-горе публикация били възникнали негативни изживявания за И.Д.Б.-той бил в стрес, притеснен и особено разстроен, че публикацията идва от сайт, собственост на лице, с което бил работил дълго време. Безспорно отражение процесната публикация, поради осъщественото охулване по повод на професионалната дейност на ищеца, имала освен върху самочувствието му като личност, така и върху това на професионалист. Въпреки че Б. не бил акцентирал върху броя прочитания на публикацията (правел това едва във въззивната жалба), тя била достъпна на сайта и към 13.12.2016огодина, поради което се налагал извода, че обидните изрази в нея са станали достояние не само на журналистическите среди, а и на неограничен кръг от хора извън тези среди, като по този начин подлагането на унижение в човешки и професионален план и злепоставяне на името му било публично разгласено. Неоснователен обаче бил доводът, че търпените неблагоприятни последици от публикацията не са били и в резултат от твърденията за „секс афера”, с които не било субстанцирано спорното право в производството (чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК). От показанията на разпитаните по делото свидетели, противно на посоченото в жалбата на Б., се установявало, че той имал негативни изживявания и по повод написаното (внушението) за негови сексуални отношения със студентки-бил потресен, защото публикацията излязла, без да бъде потърсен за уточняване на фактите и се притеснявал как ще погледнат студентите при такова тежко и неизмиваемо обвинение за изнудване на студентки за секс; дълго време не бил активен в сайта, който правел, като се притеснявал от етикета „секс изнудвач”. Затова въззивният съд, с оглед съдържанието на процесната публикация и събраните доказателства, приемал, че се налага обоснован извод, че установените по делото неимуществени вреди за Б. са претърпени и по повод на твърдения, които са извън предмета на делото. Във връзка с довода на „П. Н” ЕООД [населено място], целящ изключване, евентуално намаляване на отговорността му, за липса на отграничаване на вредите, причинени от собствената му публикация и тези от други сайтове, трябвало да се посочи, че въззивният съд отчитал, че когато е установено, че вредоносното деяние е извършено от неколцина, те носели солидарна отговорност за възмездяване на вредите. В производството по иска за заплащане на обезщетение за причинените вреди, при положение, че кредиторът можел да търси изпълнение на цялото задължение от всеки от солидарните длъжници (чл. 122, ал. 1 от ЗЗД), съответно от възложителя на работата, съдът не бил длъжен да изследва съотношението между вината на съпричинителите, които съгласно чл. 53 от ЗЗД отговарят солидарно спрямо увреденото лице. Наред с това, в конкретния случай от показанията на разпитаните по делото свидетели се установили вреди именно от обидните изрази в процесната публикация, като въззивният съд съобразявал и че негативните изживявания на Б. са по-силни поради това, че обидите, към които било добавено „пияндурник” и „дегустатор” (на последната дума в съчетание с другите обидни изрази било придадено обидно значение), са били разпространени от негови познати колеги. „П. Н” ЕООД [населено място] не било провело насрещно доказване, с което да разколебае доказването, проведено от носещия тежестта на доказване. Дори и изказването на предположение за неправомерни прояви с използването на обидни изрази било недопустимо, щом единствената му цел била засягане на честта и достойнството на другиго и извършване на персонална атака, тъй като медиите не следвало да престъпват границите, установени за защита достойнството и доброто име на другите. Доводите във въззивните жалби за нарушение като резултат на чл. 52 от ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди също били неоснователни. Въззивният съд, на основание доказателствата по делото и без проведено доказване от „П. Н” ЕООД [населено място], съобразно посоченото по-горе, възприемал извода на първоинстанционния съд, че емоционалното състояние и работоспособността на Б. са били засегнати преди всичко от твърденията и внушенията за негови интимни отношения със студентки, които са извън предмета на настоящото дело. Въззивният съд намирал също, че като журналист с дългогодишна практика Б. не е придал значителна стойност на анонимните, макар и грозни коментари, под процесната публикация, която съдът приемал обаче за формален повод същите да се направят и разпространят. В обобщение въззивният намирал, че чрез публикуването на изразите, обсъдени по-горе, чийто ефект е подчертан със снимки с определен сюжет, съответно чрез оскърбителните коментари под публикацията, бил нарушен балансът между правото свободно да се изразява и разпространява мнение и информация чрез различни средства и правото на лично достойнство и честта на личността. Извършено било, извън необходимостта от публичен дебат по конкретна тема, публично унижаване на достойнството на И.Д.Б., осъществено по начин, така че да може да достигне до неопределен кръг от читатели, независимо какъв е точният брой на читателите, посетили сайта www.pik.bg и прочели публикацията към определен момент. Следователно, след като с изложеното в процесната статия било осъществено противоправно поведение, довело до причиняване на вреди, и не била оборена презумпцията за вина, регламентирана в чл. 45, ал. 2 от ЗЗД,-субективното основание на деликтната отговорност, в случая желанието за внушаване на негативна нагласа в обществото по отношение личността на Б., отговорността на „П. Н” ЕООД [населено място] се ангажирала на основание чл. 49 от ЗЗД и то следвало да обезщети причинените от него доказани неимуществени вреди. Размерът на обезщетението, определен по справедливост, за вредите, причинени от установените и обсъдени в процеса обидни определения и в по-малка степен анонимни коментари за личността на ищеца, при преценка на конкретните обстоятелства, като се отчетат негативните му душевни изживявания от публичното засягане на човешкото му достойнство и реномето му на журналист, отчетени и в първоинстанционно решение, мотивирало въззивният съда да приеме, че обезщетение в размер на 3000.00 лева ще репарира търпените от Б. вреди (чл. 52 от ЗЗД), като форма на репарация на вредите бил и самият факт на осъждане на „П. Н” ЕООД [населено място]. Доводите за неправилност на първоинстанционното решени поради неправилен извод за недоказаност на влошаването на здравословното състояние на Б. в резултат от процесната публикация били неоснователни. Въззивният съд не разполагал със специални знания да установи само въз основа на медицинска документация причинна връзка между конкретно удостоверено здравословно състояние на Б. и вредоносното деяние, в предмета на делото. От друга страна мнения на свидетели за влошаване на здравето вследствие на публикацията били без доказателствена стойност, ето защо законосъобразно такава вреда била приета за недоказана по делото. Затова искът за заплащане на обезщетение в посочения размер бил основателен, а решението на първата инстанция като правилно подлежало на потвърждаване и чрез препращане към мотивите, относими към основателността на иска, кореспондиращи с приетото от въззивния съд (чл. 272 от ГПК).

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът И.Д.Б. е поискал обжалваното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за задължението на съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди да извърши преценка на всички, конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за точното съдържание на понятието „справедливост”, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. По отношение на първия въпрос се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с указанията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година, а по отношение на втория в противоречие с решение № 404/13.07.2010 година, постановено по гр. д. № 907/2009 година, решение № 263/15.02.2013 година, постановено по гр. д. № 1710/2011 година, решение № 264/21.10.2013 година, постановено по гр. д. № 2161/2013 година, решение № 129/29.06.2015 година, постановено по гр. д. № 7040/2014 година, четирите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 35/18.01.2005 година, постановено по гр. д. № 2222/2003 година, решение № 62/06.03.2012 година, постановено по гр. д. № 1376/2011 година, решение № 204.12.06.2012 година, постановено по гр. д. № 7046/2014 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 288/07.04.2009 година, постановено по гр. д. № 40/2008 година по описа на ВКС, ГК, V г. о.

По отношение на първия от поставените в изложението на Б. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Софийския апелативен съд разрешение на същите сегашния състав на ІV година о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението.

Във връзка с втория правен въпрос трябва да се вземе предвид, че съгласно правилото на чл. 52 от ЗЗД съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Както е посочено в раздел ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година, които са запазили действието си и след приемането на решение № 2/11.07.1995 година, постановено по гр. д. № 1/1995 година на Пленума на ВС залегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие „справедливост“ не е абстрактно такова. По своето естество „справедливостта” по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е нарушение на чл. 52 от ЗЗД, което води и до противоречива съдебна практика по отношение на размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по сходни случаи, които не винаги могат да се коригират от въззивната инстанция. Затова при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължителна трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, в какъвто смисъл са и указанията в т. 11 от диспозитива на ППВС 4/23.12.1968 година. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване. При това следва да се има предвид, че ППВС № 4/23.12.1968 година дава общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Освен това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И.Д.Б. е поискал обжалваното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, от ГПК. Липсват твърдения и обстоятелства, от които да бъде направен извод, че обжалваното въззивно решение е вероятно нищожно или недопустимо, поради което не са налице предвидените в чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК предпоставки за допускането му до касационно обжалване. Не е налице и предвидената в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставка за това, а именно очевидна неправилност на решението. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1320/28.05.2018 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 4911/2017 година в обжалваната му част по подадената срещу него от И.Д.Б. касационна жалба с вх. № 12 722/09.07.2018 година и такова не трябва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1320/28.05.2018 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 4911/2017 година в обжалваната му част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.