О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 551

гр. София, 10.09.2019 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на осми юли през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВАпри участието на секретаря

изслуша докладваното от съдия Г. И ч.т.д. № 1397 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

„Слънчево“ АД обжалва определение № 137 от 6.3.2018 г. по ч.т.д. 107 от 2019, с което е потвърдено определение на Окръжен съд [населено място] от 14.12.2018 г. по т.д. 1672/18 г. за прекратяване на производството поради липса на правен интерес. Излага съображения, че определенията са неправилни поради нарушение на материалния закон, допуснати при постановяването им съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.

Излага съображения, че постановеното определение е очевидно неправилно.

Счита, че и двете инстанции не са възприели правилно фактите. Самото предявяване на иска означавало вече, че има правен спор, а това обуславяло правен интерес.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение като взе предвид доводите на страните намира следното:

Частната жалба е в срок, подадена от легитимирано да обжалва лице срещу акт, подлежащ на обжалване пред Върховния касационен съд.

В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК частният жалбоподател, сочи следните правни въпроси, разрешени според него, от въззивния съд:

1. Правният интерес от предявяването на отрицателен установителен иск от страна на длъжника за установяване несъществуването на едно спорно парично задължение към даден кредитор изключва ли се от наличието на обявен в Търговския регистър Годишен финансов отчет на длъжника, в който това парично задължение е обективирано?

2. Необходимо ли е наличието на висящ съдебен спор относно едно право на парично вземане като задължителна предпоставка за възникване на правен интерес по смисъла на чл. 124, ал. 1 от ГПК?

Сочи, че Апелативен съд [населено място] бил разрешил посочените въпроси в противоречие с формираната практика на Върховния касационен съд, основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, изразена в решения както следва: решение № 155 от 19.03.2010 г. по гр.д. 4829/08 г., 4 ГО на ВКС, решение № 147 от 17.6.2013 г. по гр.д. 1810/13 г., 2 ГО, решение № 166 от 03.01.2017 г. по гр.д. 209/16 г., 1 ГО на ВКС, решение № 107 от 10.08.2011 г. по гр.д. 78/10 г., 1 ГО, решение № 362/28.11.2011 г. по гр.д. 8/2011 г., 1 ГО на ВКС, решение № 384 от 12.10.2012 г. по гр.д. 368/12 г., 4 ГО на ВКС, както и решение № 360 от 18.5.2010 г. по гр.д. 1449/09 г., 4 ГО на ВКС.

С определение № 137 от 06.03.2019 г. по т.д. 107/19, Апелативен съд – [населено място], Търговско отделение е потвърдено определението на Окръжен съд [населено място] за прекратяване на производството по делото. Съдът е изложил мотиви, че изводите на съда, че липсва правен интерес от предявяване на иска са правилни. В хода на процеса не било установено застрашено право на ищеца, което да се нуждае от защита. Записите по баланса на дружеството не създавали конкретни права и задължения, нито представлявали признание на конкретен дълг на дружеството към конкретен кредитор. Това било вторичен, а не първичен счетоводен документ, така че не можел да бъде ползван пряко без нужда от първичния документ за дълга от евентуален кредитор на ищеца. Само, ако кредиторът се позове на този документ, можело да се приеме, че се създавал правен интерес да противопостави всички доводи и възражения. Но и в този случай обстоятелството, че определен акционер е направил допълнителни вноски срещу записани акции след отправено му едномесечно предизвестие, обявено в търговския регистър, следвало да бъде доказано с първични счетоводни документи. Акционерите, които не спазели срока, се считали за за изключени съгласно чл.189, ал. 2 ТЗ, като последицата била загуба на акциите им и направените вноски, а акциите им се обезсилват и унищожават – чл.189, ал.3 – ТЗ. Законът предвиждал достатъчно извънсъдебни правни гаранции за изключване на фиктивно придобиване на акции от недобросъвестни акционери. Затова отсъствал правен интерес дружеството да установява, че няма парично задължение към определен акционер за ненаправени от него дължими вноски срещу записани акции, още повече след като насрещното задължение на дружеството е друго-за издаване на акции. От взетите решения по т.7 на ОСА на „Слънчево“ АД – [населено място] от 25.04.2018 г. ставало ясно, че новите акции, чрез издаването на които щял да се увеличи капитала на акционерното дружество и срещу които се дължало заплащане на вноски съобразно увеличената част, се придобивали от трима акционери - физически лица, в т.ч. от управителя на ищеца, така че мажоритарният акционер в АД - „Слънчево-97“ АД – [населено място] не бил и надлежен ответник по иска.

Настоящият съдебен състав установи, че е прекратено от първоинстанционния съд производството по делото и определението е потвърдено от апелативния съд. Установява се, че пред Окръжен съд [населено място] е предявен от „Слънчево“ АД срещу „Слънчево 97“ АД иск за установяване, че ищецът не дължи на ответника сумата от 384 196,73 лв. Тези задължения били отразени в баланса на ищеца, съставен към 31.12.2018 г. В приложението към ГФО за 2017 г. тези задължения били описани като задължения към „Слънчево 97“ АД с произход допълнителни парични вноски на акционерите на „Слънчево 97“ АД от предходни години. Нямало такава сума, постъпила в патримониума на ищеца. Нямало как акционери в друго дружество да извършват допълнителни парични вноски в полза на „Слънчево“ АД както и посочено в приведените документи. Между дружеството ищец и дружеството ответник не били налице и заемни правоотношения от наличието, на които и произтичало задължение в тежест на слънчево АД. Било осчетоводено несъществуващо обстоятелство и това обуславяло правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, че не се дължи посочената сума.

Настоящият съдебен състав, на основание чл. 274, ал. 3 от ГПК, намира соченото основание за очевидна неправилност на определението на основание чл. 280, ал.2, пр. 2 от ГПК не се установи. Очевидна неправилност е налице тогава когато от мотивите на обжалвания акт може да се установи грубо нарушение на формалната логика, излагане на съображения, които са във взаимно противоречие. Наличие на тежки процесуални нарушения, необоснованост на решението, изразяващи се в тежки нарушения на формалната логика при установяване на фактите по делото или неправилно приложение на материалния закон чрез прилагане на норми, които не съществуват или е направено тълкуване на правни норми в противоположен на действителния смисъл и това е установимо без същинска проверка на основанията по чл. 281, т. 3 от ГПК. В случая от определението на въззивния съд не може да се направи такъв извод.

Допускане на касационно обжалване се извършва само при предпоставките, предвидени в чл. 280, ал. 1 от ГПК и при предпоставките, предвидени в чл. 280, ал.2 от ГПК. Съгласно чл. 280, ал.1 от ГПК касаторът следва да посочи материално правен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на делото, разрешен е от въззивния съд и едновременно с това е обусловил изхода на спора. Освен това касаторът следва да обуслови и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 от ГПК.

По първия въпрос, поставен в изложението, настоящият съдебен състав счита, че не е включен в предмета на делото и не е разрешен от въззивния съд. Ищецът е посочил, че в собствения си годишен финансов отчет е отразил задължение към ответника, без да има основание за това. Въззивният съд е приел, че записите в баланса не обуславят конкретни права и задължения, нито съставляват признание на задължения когато няма обективирани първични счетоводни документи за отразяването на тези задължения в баланса. Но не е изразил воля, че правният интерес се изключва от обявяване на ГФО, в който паричното задължение е обективирано и този въпрос не е обусловил изхода на делото. Съдът е посочил, че липсва правен интерес само поради това, че в обявения годишен финансов отчет е обявено соченото задължение и че този факт не е достатъчен да обуслови правен интерес, а че е необходимо да има обективирани изявления в първични счетоводни документи, както и конкретно оспорване от страна на ответника, за да се обуслови наличие на правен интерес. Въззивният съд не е изключил правния интерес поради твърдението за обявяване на паричното задължение в годишния финансов отчет. Посочил е, че следва да има реален спор между страните и само по себе си отразяването не е достатъчно да обуслови правен интерес, но не е посочил, че обявяването в баланса на задължението изключва правния интерес от предявяване на иска. В този смисъл поставеният въпрос не съставлява общо основание за допускане на решението до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Поради това не следва да се разглежда и налице ли е допълнително основание съгласно твърдението по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

По отношение на поставения въпрос 2 от изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че така поставеният въпрос е включен в предмета на делото, разрешен е от въззивния съд и е обусловил изхода на делото. Апелативен съд [населено място] съд е разгледал наличието на правен интерес у ищеца за предявяване на иска, Въззивният съд е приел, че само записването в собствения си баланс на задължение не може да обуслови правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск срещу приетия за кредитор, а следва да има посочени факти, с които да е обективирано отношението на ответника към това задължение, за да се обуслови наличието на правен спор и съответно наличие на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск на соченото основание за установяване несъществуването на задължението.

Законодателят в чл. 124 от ГПК изисква наличие на правен спор при определяне, че защитата е относно едно застрашено или нарушено право. На второ място определя, че всеки може да предяви иск за установяване съществуване или несъществуване на едно право или правоотношение. Въззивният съд в случая е приел, че липсват доказателства за отношения между ищеца и ответника по повод съществуването на вземането. Правният спор винаги е между две лица, лицето, което твърди, че правната му сфера е накърнена, но и насрещната страна, която твърди, че са накърнени нейни права. Не може да съществува допустим отрицателен установителен иск без наличие на правен интерес. Правният интерес произтича винаги от конкретни обстоятелства, в които двете страни следва да имат засягане на правата. Правният интерес произтича от конкретни права на ищеца спрямо ответника, чието съществуване би било отречено от съществуване на друго право на ответника. Само наличието на отразяване на задължение в баланса спрямо ответника, не може да обуслови наличие на правен интерес.

Макар и да е разгледан въпросът за наличието на правен интерес от предявяване на иска за установяване, че не се дължи посочената сума, С оглед на изложеното настоящият съдебен състав намира, че не може и чрез посочването на съдебни решения на ВКС, обективираща трайната практика по отношение на наличието на правен интерес от предявяване на иска, да се изведе правния въпрос, който да определи допустимостта на касационното обжалване. В случая няма данни, от които да се направи извод за правен интерес, който е реален, а не хипотетичен.

В посочените от касатора съдебни решения, обуславящи според него допълнителното основание по чл. 280, ал.1 т. 1 от ГПК, са разрешени различни въпроси, свързани с правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск. На първо място соченото решение № 147 от 17.6.2013 г. п о гр.д. 1810/13 г., 2 ГО, ВКС не разрешава сходен въпрос, а въпросът за допустимостта на иска при прехвърляне на спорното право. Решение № 166 от 3.1.2017 г. по гр.д. 209/2016 г. изрично потвърждава, че следва да има оспорване на твърдяното от ищеца право, за да е допустим иск. От останалите посочени съдебни решения, също не може да се направи извод, че тезата на касационния жалбоподател в качеството му на ищец, налага извод за допустимост на иска. Твърдените обстоятелства в исковата молба следва да обуславят правния интерес от отрицателен установителен иск. Това означава, че следва да е очертан правен спор с ответника. Това е посочено и в решение № 147 от 17.6.2013 г. по гр.д. 1810/13, 2 ГО, посочено в касационната жалба.

По всички изложени съображения настоящият съдебен състав намира, че не следва да допуска касационно обжалване на посоченото определение.

По отно

Върховният касационен съд на Р България

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 137 от 6.3.2019 г. по т.д. 107/19 г., Апелативен съд – [населено място].

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: