- 5 -

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 670

гр. София 10.09.2019 година.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 10.04.2019 (десети април две хиляди и деветнадесета) година в състав:

Председател: Б. Б

Членове: Б. И

Д. Д

като разгледа докладваното от съдията Д. Д, гражданско дело № 981 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 21 364/03.12.2018 година, подадена от „Диел“ ЕООД [населено място], срещу решение № 2439/22.10.2018 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 1523/2018 година.

С обжалваното решение на Софийския апелативен съд е изменил първоинстанционното решение № 17/15.01.2018 година на Окръжен съд Перник, постановено по гр. д. № 357/2017 година, при което „Диел“ ЕООД [населено място] е осъдено, на основание чл. 49 във връцка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на И.Н.А. сумата от 10 000.00 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди-понесени болки, страдания и неудобства от претърпяно счупване на фибуларния малеол на лява подбедрица в резултат от подхлъзване и падане на непочистено от снега външно стълбище към търговски обект-магазин „Гризли“, в [населено място],[жк]на 05.01.2015 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането 05.01.2015 година до окончателното плащане.

В касационната си жалба „Диел“ ЕООД [населено място] излага съображения за това, че решението на Софийския апелативен съд е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. С оглед на това е поискано въззивното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявеният от И.Н.А. срещу дружеството иск, с правно основание чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Диел“ ЕООД [населено място] сочи, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба И.Н.А. е подал отговор на същата с вх. № 4241/05.03.2019 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 2439/01.10.2018 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 1523/2017 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

„Диел“ ЕООД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 31.10.208 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 21 364/03.12.2018 година, като е подадена по пощата на 30.11.2018 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Диел“ ЕООД [населено място], е поискало обжалваното решение на Софийски апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това кога следва да бъде извършена преценка за процесуалната допустимост на направено с писмения отговор по чл. 131 от ГПК доказателствено искане и по-конкретно-дали това трябва да стане с доклада на съда по делото или с определението по чл. 146, ал. 6 от ГПК съдът може да допусне доказателствено искане, а преценката за процесуалната му допустимост да бъде направена при постановяване на решението и въз основа на тази преценка събрано доказателство да не се вземе предвид в мотивите на решението. В тази връзка, ако въззивният съд сподели мотивите на първоинстанционния съд за процесуална недопустимост на събраното по делото доказателство, то трябва ли да даде указания на страните да предприемат процесуални действия като посочат допустими и относими по делото доказателства, които са пропуснали пред първата инстанция поради отсъствие на указания в доклада на първоинстанционния съд, че сочени от тях доказателства са процесуално недопустими или преценката за процесуална допустимост на доказателствената сила на писмен документ може да бъде направена от съда при постановяване на съдебното решение. Така поставените въпроси не обуславят допускането на обжалваното решение до касационен контрол. Предмет на касационното обжалване е постановеното въззивно решение, а не решението на първоинстанционния съд. За това допуснатите от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила не могат да бъдат разглеждани пред касационната инстанция, освен ако са били предмет на разглеждане и от въззивния съд. Поставените въпроси са във връзка с приетото от състава на Софийския апелативен съд, че първоинстанционния съд, анализирайки събраните доказателства по делото в своята взаимовръзка, законосъобразно бил достигнал до фактическия извод, че представения частен свидетелстващ документ, а именно удостоверение от 14.11.2016 година на работодателя на А., а именно „ДЛВ“ ЕООД [населено място], обективира свидетелски показания в писмена форма, т. е. те не са били събрани по предвидения в чл. 163 от ГПК ред, поради което въз основа на съдържащото се в него изявление, че А. е бил на работа на 05.01.2015 година от 8.00 до 17.00 часа, съдът не може да основе своето вътрешно убеждение по аргумент от чл. 12 от ГПК, във връзка с чл. 235, ал. 2 от ГПК. От друга страна, спомените, които били възпроизведени чрез това удостоверително изявление от 14.11.2016 година били свързани с факт, осъществил се в един доста отдалечен момент във времето-на 05.01.2015 година Един от способите за установяване на истината в гражданския процес били опитните правила, при които чрез прилагане на дедуктивния метод можело да се приеме за доказан един правопораждащ факт-след съвкупен анализ на всички изяснени правно значими обстоятелства. Опитните правила били носители на съществена информация за взаимовръзки на явленията в природата, за причинно-следствената връзка между отделните обстоятелства, като всеки отделен факт се проявявал в два аспекта-веднъж като причина за настъпване на определен резултат, а в другия случай като следствие на един причинен процес. Следователно, житейски нелогично, а и правно необосновано било да се приеме, че е възможно с точност до час да бъде възпроизведено обстоятелство, случило се година и девет месеца по-рано. Представеният документ бил от вида на частните свидетелстващи документи като не се ползвал с материална доказателствена сила (включително такава, която да обвързва съда), тъй като правния субект, чието удостоверително изявление било обективирано в него не било длъжностно лице по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК, а и то не било страна в процеса, като това удостоверително изявление да материализира неизгодни за неговия издател факти. Поради това, след съвкупната преценка на събраните по делото писмени и устни доказателствени средства, съставът на Софийския апелативен съд приемал за установено, че на 05.01.2015 година И.Н.А. не е бил на работното си място до 17.00 часа.

Така посочените мотиви на Софийския апелативен съд не обосновават допускането на решението му до касационно основание по посочените по-горе правни въпроси. Действително, от една страна въззивният съд е споделил приетото от първоинстанционния съд, че посоченото в удостоверението от 14.11.2016 година обективира свидетелски показания в писмени форма, които не били събрани по установения за това ред, но, от друга страна, е разгледал удостоверението и като писмено доказателство, имащо характера на частен свидетелстващ документ. При последното разглеждане съдът е съобразил установената съдебна практика, че частния свидетелстващ документ се ползва с доказателствена сила само по отношение на авторството, а съдържанието му следва да бъде преценявано с оглед на всички събрани по делото доказателства. Този документ може да бъде противопоставен само на издателя си (който в случая не е бил страна в процеса) само, когато установява неизгодни за него факти. Преценявайки удостоверението от 14.11.2016 година с останалите събрани по делото доказателства, въззивният съд е приел, че същото не установява твърдяното от „Диел“ ЕООД [населено място] обстоятелство, а именно, че А. е бил на работното си място по времето, през което твърди, че е бил в магазина. При тази преценка съдът не е приел, че удостоверението е недопустимо доказателство, а само, че не установява твърдения от касатора факт. Съдът е задължен да указва на страните, че за даден твърдян от тях факт те не сочат доказателства, но не е задължен да им указва дали представените от тях във връзка с този факт доказателства го установяват или не. С оглед на това, при разглеждането на удостоверението от 14.11.2016 година като частен документ съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от установената съдебна практика. Действително, в мотивите му има вътрешно противоречие, доколкото от една страна е прието, че удостоверението обективира свидетелски показания, които не са събрани по надлежния ред, а от друга-има характера на писмено доказателство. Разглеждайки удостоверението и в двата случая обаче, въззивният съд е приел, че то не може да установи твърдения от касатора факт, за който е било представено. Поради това не следва да бъде допускано касационно обжалване по посочените по-горе в изложението на „Диел“ ЕООД [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси, доколкото същите са свързани единствено с преценката на удостоверението от 14.11.2016 година като такова, съдържащо свидетелски показания, които не са надлежно събрани по установения ред, но не и с преценката на това удостоверение като писмено доказателство-частен свидетелстващ документ, която преценка е съобразена с установената съдебна практика.

Освен това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Диел“ ЕООД [населено място] е поискало решението на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по правния въпрос за това, за да се намали обезщетението за вреди от непозволено увреждане трябва ли пострадалият да е осъществил противоправно поведение или е от значение наличието на причинна връзка между това поведение и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Изложени са съображения, че по този въпрос обжалваното решение противоречи на т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963 година.

Този въпрос е свързан с мотивите на състава на Софийския апелативен съд, че за да се определи дали е налице съпричиняване на вредоносния резултат, респективно степента на участие на пострадалия в цялостния съпричинителен процес, било необходимо да се изследва механизмът на настъпване на процесното травматично увреждане. Процесуалното задължение (доказателствената тежест) за установяването на този правно релевантен факт принадлежала на страната, която навеждала това частично правоизключващо възражение, като доказването трябвало да е пълно (несъмнено, безспорно) съобразно правилата, предписани в правната норма на чл. 154, ал. 1 от ГПК. „Диел“ ЕООД [населено място] не установил, че при настъпване на релевантното травматично увреждане И.Н.А. е извършил противонормено деяние. Той бил слизал по стъпала, предназначени за посетителите на магазина, като единствената причина за настъпване на процесния вредоносен резултат представлявало бездействието на служители при „Диел“ ЕООД [населено място]-непочистване на образувания лед върху стъпалата. Той не могъл и не бил длъжен да напусне територията на магазина от друго място, дори и да било установено в процеса на доказване, че е имал субективна представа за вероятната опасност от падане поради заледяването на тези стъпала. Напротив, това бил единственият подход към магазина, поради което А. обективно не могъл да избегне настъпването на противоправните последици-фрактура на левия долен крайник поради подхлъзване върху заледени стъпала на магазина. От друга страна, не всяко нарушение на уредените в закона или общоприетите правила било основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на обезщетението, като, за да била налице т. нар. „компенсация на вини“, следвало противоправното поведение на увредения да е пряка и непосредствена последица (в необходимата причинно-следствена връзка) за настъпване на вредоносните последици. Това доказване трябвало да бъде пълно и главно, като процесуалното задължение (доказателствената тежест) за неговото установява принадлежала на страната, която твърдяла този положителен факт и която релевирала частичното правоизключващо възражение за съпричиняване на вредоносния резултат. Тъй като „Диел“ ЕООД [населено място] не установило тези правнорелевантни факти по несъмнен, безспорен начин в процеса на доказване, при прилагане на правилата за разпределение на доказателствената тежест по аргумент от чл. 154, ал. 1 от ГПК, съдът следвало да приеме тези обстоятелства за неосъществени в обективната действителност. С оглед на тези мотиви така поставения от „Диел“ ЕООД [населено място] правен въпрос не обуславя допускането на решението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. Действително за да е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не е необходимо действията на пострадалия да са неправомерни, както е приел съдебния състав на въззивния съд. Изисква се обаче те да са в причинно следствена връзка с вредоносния резултат. Видно от мотивите на обжалваното решение съдът е приел както това, че И.Н.А. не е извършил противоправни действия, така и това, че не са установени негови действия, които да са в причинно следствено връзка с вредоносния резултат. Едва ако такива действия бъдат установени би могъл да се обсъжда въпросът за тяхната противоправност. Затова след като не са установени конкретни действия на И.Н.А., които да са в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат, то въпросът дали такива действия са противоправни не обуславя допускането на обжалваното решение до касационен контрол.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 2439/01.10.2018 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 1523/2017 година, по подадената срещу него от „Диел“ ЕООД [населено място], касационна жалба с вх. № 21 364/03.12.2018 година и такова не трябва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2439/22.10.2018 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 1523/2018 година.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.