- 2 -

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 672

гр. София 10.09.2019 година.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 17.04.2019 (седемнадесети април две хиляди и деветнадесета) година в състав:

Председател: Б. Б

Членове: Б. И

Д. Д

като разгледа докладваното от съдията Д. Д, гражданско дело № 1071 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 7455/03.08.2019, подадена от „Престиж-96“ АД [населено място] и по касационна жалба с вх. № 8074/04.09.2018 година, подадена от Л.К.Р., двете срещу решение № 294/11.07.2018 година на Окръжен съд В. Т, постановено по гр. д. № 268/2018 година.

С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Търново е потвърдил първоинстанционното решение № 1173/29.12.2017 година на Районен съд В. Т, гражданска колегия, осемнадесети състав, постановено по гр. д. № 2156/2017 година в частта му, с която „Престиж-96“ АД [населено място] е осъдено, на основание чл. 200, ал. 1 от КТ да заплати на Л.К.Р. сумата от 30 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея, вследствие на настъпила на 02.04.2017 година трудова злополука, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 02.04.2017 година до окончателното заплащане, като за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 80 000.00 лева искът е отхвърлен като неоснователен.

В подадената от „Престиж-96“ АД [населено място] касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение в частта му, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ, е недопустимо, а наред с това е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде обезсилено в тази му част като производството по делото да бъде прекратено. Направено е и евентуално искане решението в тази му част да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен изцяло. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд В. Т по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК.

Ответницата по тази касационна жалба Л.К.Р. е подала отговор на същата с вх. № 1644/18.02.2019 година, с който е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 294/11.07.2018 година на Окръжен съд В. Т, постановено по гр. д. № 316/2017 година в тази му част и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

„Престиж-96“ АД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 24.07.2018 година, като подадената от него касационна жалба е с вх. вх. № 7455/03.08.2019. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

В подадената от Л.К.Р. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което искът да бъде уважен изцяло. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Л.К.Р. твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд В. Т по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Ответникът по тази касационна жалба „Престиж-96“ АД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 9119/12.10.2019 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 294/11.07.2018 година на Окръжен съд В. Т, постановено по гр. д. № 316/2017 година в тази му част и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

Л.К.Р. е била уведомена за обжалваното решение на 02.08.2018 година, като подадената от нея касационна жалба е с вх. № 8074/04.09.2018 година, като е подадена по пощата на 03.09.2018 година. Поради това и с оглед на разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК, тъй като 02.09.2018 година е неприсъствен ден, е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Третото лице помагач на страната на „Престиж-96“ АД [населено място], а именно „ДЗИ-Общо застраховане” АД [населено място] не е подало отговор на двете жалби като не е изразило становище по допустимостта и основателността им.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, Л.К.Р. е поискала обжалваното решение на Окръжен съд В. Т да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това какви са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД и задължително ли е съдът да изложи съображения и мотиви за определяне на обезщетението по справедливост; как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ, както и следва ли съдът при приложението на чл. 52 от ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищцата неимуществени вреди от непозволено увреждане при трудова злополука да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.ІІ на ППВС № 4/23.12.1968 година и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай и обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост; какво е съдържанието на понятието за справедливост, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД в хипотезата на предявен иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ и за това следва ли съдът при определяне на справедливия размер на обезщетението на неимуществени вреди да вземе предвид, наред с указаните в ППВС № 4/23.121968 година, и икономическата конюнктура в страната към датата на увреждането, съобразена с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените. Изложени са съображения, че по тези въпроси решението на Окръжен съд В. Т е постановено в противоречие с подробно посочените в изложението ППВС и решения на ВКС, поради което е налице предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК хипотеза за допускане на касационното обжалване.

От своя страна, в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Престиж-96“ АД [населено място] е поискало обжалваното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това следва ли при условията на съединяване на иска по чл. 200, ал. 1 от КТ с иска по чл. 86 от ЗЗД за лихва за забава неизпълнението на парично обезщетение за вреди от трудова злополука, искът по чл. 86 от ЗЗД относно лихвата за забава към датата на исковата молба да бъде определен по размер; за това следва ли, когато по делото е установена липса на нарушение от страна на работодателя (вина), което да е допринесло за злополуката, съдът да вземе предвид това при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука, както и за това дали при определяне на обезщетението за неимуществени вреди е от значение това коя от визираните в чл. 200, ал. 1 от КТ хипотези е осъществена, т. е. дали от злополуката е настъпила временна нетрудоспособност или трайно намалена работоспособност 50 или над 50 на сто или смърт на работника или служителя. Посочени са съображения за това, че обжалваното решение на Окръжен съд В. Т е постановено в нарушение на установената практика на ВКС, подробно посочена в изложението, поради което са налице предпоставките за допускане на касационно основание по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Направено е и евентуално искане решението на Окръжен съд В. Т да бъде допуснато до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като поставените въпроси били от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Освен това се твърди, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на „Престиж-96“ АД [населено място] е поставен и въпросът за това следва ли при определяне размера на обезщетението за имуществени и неимуществени вреди от трудова злополука от общия размер на доказаните по делото вреди да се извади размера на дължимото се на работника обезщетение по общественото осигуряване, съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 3 от КТ. Така поставения въпрос обаче е във връзка с претендираното от Л.К.Р. обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходите за лечение, в която част касационната жалба на дружеството е върната и разпореждането за връщане е влязло в сила. Цената на предявения иск за имуществени вреди е под 5 000.00 лева, поради което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 и т. 3 от ГПК постановеното по него решение на Окръжен съд В. Т не подлежи на касационно обжалване. Поради това този въпрос не следва да бъде преценяван за това дали е налице или не основание за допускане на решението на Окръжен съд В. Т до касационно обжалване. Освен това същият се основана на представено от „Престиж-96“ АД [населено място] с касационната му жалба писмено доказателство, за което се твърди, че му е станало известно след датата на последното съдебно заседание пред въззивната инстанция. Това доказателство обаче не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд В. Т, а като такова за евентуална отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК.

При постановяване на обжалваното решение Окръжен съд В. Т е приел от фактическа страна, че на 02.04.2017 година Л.К.Р. е претърпяла трудова злополука, отговорността, за която по силата на чл. 200 от КТ се носи от работодателя „Престиж-96“ АД [населено място]. Изложени са съображения за това, че през нощта на 01.04.2017 година срещу 02.04.2017 година Р. била на смяна в производствената база на дружеството и работела на поточната линия. Около 00.20 ч. на 02.04.2017 година работата на поточната линия била временно преустановена, защото трябвало да се смени формата на изделието. Когато линията била пусната отново, Р. излизала от тоалетната и виждайки, че продукцията тръгва по линията, взела ръкавици и се затичала към мястото си, но паднала на пода. Самият под бил сух и изметен преди това като по него нямало препятствия. При това падане Р. била получила счупване на дясната тазобедрена шийка и тъй като зарастването на такива счупвания било до голяма степен проблемно или невъзможно, се налагало заместване на увредената става с изкуствена, което и било направено. Възстановителният период от тази травма продължавал около 6 месеца, но до края на живота си Р. щяла да бъде с изкуствена тазобедрена става, като от това следвали рискове от изкълчване на ставата, счупване на бедрото, инфекция около протезата и разхлабване на ставата, което можело да наложи нейната подмяна. Въззивният съд е приел, че по делото няма доказателства, въз основа на които да се направи фактическо заключение, че е налице твърдяното от Р. необратимо скъсяване на крайника и накуцваща походка. Анализирайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, съставът на Окръжен съд В. Т е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на „Престиж-96“ АД [населено място] за претърпените от Р. неимуществени вреди, тъй като същата била претърпяла физически болки и страдания при лечението и възстановяването на увредения крайник, нарушение на нормалния ритъм на живот, физически дискомфорт, стрес и депресивна реакция в периода на адаптация. Размерът на това обезщетение следвало да се определи по справедливост въз основа на обективните обстоятелства във връзка с телесното увреждане и последиците от него. В тази връзка следвало да се преценят вида и характера на увреждането (счупване на дясната бедрена шийка); вида на лечението и характера на манипулациите (извършена тотална смяна на тазобедрената става при обща анестезия, нормален постоперативен период и 30-дневна антитромбозна профилактика); продължителността на търпенето и интензивността на болките и страданията (силни болки в продължение на 2 месеца, от които през първия месец пълно обездвижване, а през следващия-раздвижване с патерици за 10-30 минути; отток в коляното след 3-тия месец; провеждане на рехабилитационни процедури; дискомфорт при продължителен прав стоеж; наличие на оперативен белег); възрастта на Р. (на 53 години при получаване на увреждането); отражението на последиците от телесното увреждане върху обичайния ритъм на живот (отпуск поради временна неработоспособност в продължение на една година; необходимост от придвижване с помощни средства за период около шест месеца; невъзможност да се обслужва сама в продължение на около месец); отражението върху психиката и емоционалния свят на Р. (преживян стрес от инцидента, а преди операцията страх от инвалидизация; продължителна депресивна реакция за около четири месеца с поетапно отшумяващи симптоми в продължение на шест месеца). Въз основа на тези обстоятелства съставът на Окръжен съд В. Т е приел, че сумата от 30 000 лева справедливо ще обезщети Л.К.Р. за претърпените от нея в следствие на трудовата злополука неимуществени вреди. Посочено е, че действително получената травма била тежка и оперативната интервенция, включваща подмяна на ставата била неизбежна. От друга страна обаче, лечението и възстановяването били протекли нормално без каквито и да е усложнения. За период от около шест месеца от увреждането Р. била почти напълно възстановена както физически, така и психически. По делото било установено възстановяване на походката без накуцване или необходимост от помощни средства. Свидетелят Р. сочел, че придвижването с бастун не било наложителна необходимост, а избор на Р., защото след стоеж около два часа изпитвала дискомфорт. Според състава на Окръжен съд В. Т, така определеното обезщетение било съобразено с икономическата обстановка в страната. За времето от настъпване на увреждането до приключване на съдебното производство пред въззивната инстанция не се наблюдавали резки инфлационни процеси, обезценяване на националната валута, икономическа несигурност, значително нарастване на цените на комуналните услуги или основните продукти за домакинството. Нямало основание за съобразяване на икономическата обстановка в страната за периода 2013 година-2017 година., в какъвто смисъл било направено възражение. Съставът на Окръжен съд В. Т е приел, че по делото липсват данни, които да обосновават приемането на груба небрежност от страна на Р. по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ. Изложени са съображения, че както самият работодател сочел, инцидентът не бил настъпил непосредствено при производствена дейност, а можел да се случи навсякъде и по всяко време, като в този смисъл имал случаен характер. Действително, Р. се придвижвала тичайки в производствения цех, но подът на помещението е бил сух и чист като е нямало препятствия по пътя. Разстоянието е било късо, а свидетелите сочели, че нямало видима причина Р. да падне. При тези данни нямало основания да се приеме, че Р. не е нарушила т. 34 от инструктажа за безопасност и здраве, защото нейното придвижване не е било невнимателно (без съобразяване на препятствията и опасностите по пътя). Работодателят не твърдял, че Р. не е носела предпазните си работни обувки, а фактът на предоставянето им сам по себе си нямал отношение към полагане на дължимата от работника грижа. Всичко това водело до извода, че падането на Р. е било непредвидимо, поради което тя не е действала при груба небрежност, поради което и размера на обезщетението за неимуществени вреди не подлежал на намаляване по реда на чл. 201, ал. 2 от КТ.

Във връзка с посоченото по-горе относно възприетото от състава на Окръжен съд В. Т при постановяване на обжалваното решение, настоящият съдебен състав намира, че първо следва да бъдат разгледани въпросите, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на „Престиж-96“ АД [населено място]. Така както са формулирани същите обаче, не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд В.Т.П отношение на втория от поставените въпроси, съставът на Окръжен съд В. Т е съобразил установената съдебна практика, че и след изменението на чл. 200, ал. 1 от КТ, с което е прието, че за вреди от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на работника или служителя работодателят отговаря имуществено, отговорността се носи във всички случаи на трудова злополука и за всички вреди от същата, като промяната на чл. 200, ал. 1 от КТ не цели изключването на отговорността на работодателя в определени случаи, а само привеждането на разпоредбата в съответствие с терминологията, използвана в КСО. Освен това, съдът е съобразил и установената практика, че отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ е обективна такава, като за нея е без значение дали работодателят е допуснал виновно нарушение на задълженията си. Поради това въпросът за вината на работодателя не подлежи на изследване в производството по чл. 200 от КТ и не може да бъде вземан предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Наред с това, по отношение на този въпрос решението на въззивния съд е съобразено с установената съдена практика, че отговорността по чл. 200 от КТ е вид отговорност за непозволено увреждане, поради което лихва за забава върху дължимото се обезщетение се дължи от датата на увреждането. Същата има компенсаторен характер и не следва да бъде определяна по размер за периода от датата на злополуката до датата на предявяване на иска. Цитираното „Престиж-96“ АД [населено място] решение № 1377/12.02.2009 година, постановено по гр.д. № 966/2006 година по описа на ВКС, ГК, II г.о., не съдържа произнасяне по посочения от касатора въпрос. При него е прието, че липсва валидно предявена претенция за присъждане на лихва за забава за период преди датата на предявяване на иска, поради което присъждането на законна лихва от датата на предявяване на иска е законосъобразно.

С оглед на горното, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд В. Т по поставените от „Престиж-96“ АД [населено място] правни въпроси по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Същевременно, наличието на установена съдебна практика по тези въпроси изключва допускането на въззивното решение до касационно обжалване по същите въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото в изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 от ГПК не са изложени конкретни съображения, от които да може да бъде направен извод, че така установената съдебна практика е неправилна, поради което следва да бъде изоставена, нито пък, че евентуално следва да бъде променена с оглед промяна в обществено-икономическите условия или законодателството.

По отношение на поставените в изложението на Л.К.Р. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси, също не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд В.Т.П постановяването на това решение съдебният състав е съобразил установената практика, че понятието „справедливост” няма абстрактен характер, а се определя с оглед на конкретните обстоятелства, свързани с настъпването на увреждането и претърпените от пострадалото лице вреди. По своето естество „справедливостта” по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. Изброяването им в ППВС № 4/23.12-1968 година е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е нарушение на чл. 52 от ЗЗД, което води и до противоречива съдебна практика по отношение на размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по сходни случаи, които не винаги могат да се коригират от въззивната инстанция. Затова при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължителна трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, в какъвто смисъл са и указанията в т. 11 от диспозитива на ППВС 4/23.12.1968 година. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване. Това изискване се прилага във всички случаи, когато обезщетението се определя по реда на чл. 52 от ЗЗД, включително и в хипотезата на чл. 200, ал. 1 от КТ. Що се касае до въпроса, следва ли съдът да вземе предвид и други факти, освен посочените в т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година и по-конкретно икономическата конюнктура в страната към датата на увреждането, то въззивният съд е изложил съображения, че това обстоятелство следва да бъде преценявано и е обосновал своята преценка за значението му за определяне размера на обезщетението. С оглед на това, този въпрос не обуславя допускането на въззивното решение до касационен контрол. Такава обуславяне щеше да е налице, в случай че въззивният съд бе възприел обраното становище, че посоченото във въпроса обстоятелство не е от значение за определяне на размера на обезщетението. В конкретния случай с така поставения въпрос на практика се оспорват фактическите изводи на състава на Окръжен съд В. Т по отношение на значението на обстоятелството за размера на обезщетение, което оспорване обаче не е предмет на разглеждане в настоящото производство. Правният въпрос, служещ като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК трябва да бъде свързан с правните изводи на въззивния съд, а не да се отнася до оспорване на установената от този съд фактическа обстановка или до правилността на постановеното от него решение.

Освен изложеното не на налице твърдените от „Престиж-96“ АД [населено място] предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд В. Т на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК. Въззивният съд се е произнесъл на предявените с исковата молба основания и в рамките на търсената с петитума защита. В исковата молба са посочени конкретните факти даващи основание на Л.К.Р. да претендира обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди от „Престиж-96“ АД [населено място], като съдът е задължен да определи размера на обезщетението за всички вреди, като вземе предвид и обстоятелствата, които са от значение за това и са настъпили след предявяването на иска. Затова в случаите, когато искът не е предявен изрично за вредите за посочен период, обезщетението се претендира за всички вреди и пострадалия не е длъжен да посочва период от време, в който е търпял неимуществените вреди. В случая искът е предявен за всички вреди и съдът е бил длъжен сам да прецени и периода, през който са търпени вредите. Що се отнася това, че не бил посочен размера на лихвата за забава върху обезщетението за периода от злополуката до предявяването на иска важи посоченото по-горе.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Престиж-96“ АД [населено място] е поискало обжалваното решение на Окръжен съд В. Т да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, т. е. поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 294/11.07.2018 година на Окръжен съд В. Т, постановено по гр. д. № 316/2017 година по подадените срещу него от „Престиж-96“ АД [населено място] касационна жалба с вх. № 7455/03.08.2019 и от Л.К.Р. касационна жалба с вх. № 8074/04.09.2018 година и такова не трябва да се допуска.

С оглед изхода на спора разноски между страните не се дължат и трябва да останат така както са направени.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 294/11.07.2018 година на Окръжен съд В. Т, постановено по гр. д. № 268/2018 година.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице помагач на страната на „ПРЕСТИЖ-96“ АД [населено място],[жк], [улица], а именно „ДЗИ-ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” АД [населено място], [улица].

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.