- 6 -

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 674

гр. София 10.09.2019 година.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 22.05.2019 (двадесет и втори май две хиляди и деветнадесета) година в състав:

Председател: Б. Б

Членове: Б. И

Д. Д

като разгледа докладваното от съдията Д. Д, гражданско дело № 1736 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 2076/18.02.2019 година, подадена от „ДСК Т. С“ ЕАД [населено място], срещу решение № 504/19.12.2018 година на Окръжен съд Плевен, гражданска колегия, ІІІ-ти състав, постановени по гр. д. № 773/2018 година.

С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Плевен е отменил първоинстанционното решение № 991/25.06.2018 година на Районен съд Плевен, дванадесети граждански състав, постановено по гр. д. № 8857/2017 година като е постановил ново с което е отхвърлил предявеният от „ДСК Т. С“ ЕАД [населено място] срещу В.П.В. и В.Б.В. иск, с правно основание чл. 211 във връзка с чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ, за осъждането им да заплатят солидарно на дружеството сумата от 15 012.39 лева, представляващи установена липса, заедно със законната лихва върху кумата, считано от 08.02.2016 година (датата на констатиране на липсата) до окончателното плащане.

В подадената от „ДСК Т. С“ ЕАД [населено място] касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от дружеството срещу В.П.В. и В.Б.В. иск, с правно основание чл. 211 във връзка с чл. 2917, ал. 1, т. 2 от КТ, да бъде уважен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Плевен по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба В.П.В. е подал отговор на същата с вх. № 4826/23.04.2019 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 504/19.12.2019 година на Окръжен съд Плевен, гражданска колегия, ІІІ-ти състав, постановени по гр. д. № 773/2018 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

Ответникът по касационната жалба В.Б.В. е подал отговор на същата с вх. № 4912/24.04.2019 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 504/19.12.2019 година на Окръжен съд Плевен, гражданска колегия, ІІІ-ти състав, постановени по гр. д. № 773/2018 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

„ДСК Т. С“ ЕАД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 14.01.2019 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 2076/18.02.2019 година, като е подадена по пощата на 13.02.2019 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „ДСК Т. С” ЕАД [населено място], е поискало да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Окръжен съд Плевен, по въпросите за това достатъчно ли е наличието на образувано досъдебно производство за престъпление „кражба” срещу неизвестен извършител, което е спряно до откриване на извършителя и в последствие прекратено, да обуславя освобождаване на отчетниците от отговорност за липси; за това представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила необсъждането от въззивния съд поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото доказателства и доводите на всички страни в процеса, както и превратното и в нарушение на логическите правила едностранчиво кредитиране на доводите на въззивниците, без да са обсъдени ангажираните от работодателя доказателства. По отношение на първия от така поставените въпроси се твърди, че решението на въззивния съд е в противоречие с решение № 121/23.11.2018 година, постановено по гр. д. № 5010/2017 година по описа на ВКС, ГК, III г. о., както и с цитираните в мотивите на същото решение други актове на ВКС, което обуславя наличието на касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Освен това се твърди, че по отношение на този въпрос е налице противоречива практика на ВКС, което обуславя наличието на касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Така поставените въпроси са във връзка с изводите на Окръжен съд Плевен, че В.П.В. и В.Б.В. са работили в „ДСК Т. С“ ЕАД [населено място], като наред с останалите си функции са изпълнявали и отчетническа дейност по смисъла на чл. 207, ал. 1 от КТ. От представените по делото доказателства безспорно се установявало, че на 08.02.2016 година същите били получили пратки с парични суми от клиенти на дружеството, от което следвало задължението им да отчетат тези пратки, като било без значение това, че един от тях изпълнявал функциите на „шофьор“ и „охранител“, а не такива на инкасатор по силата на дневния график. Още повече, че в случая и двамата не са имали задължение да броят паричните суми, съдържащи се в пратките, а единствено да ги получават, транспортират, охраняват и предават. От събраните по делото доказателства се установявало, че В.П.В. и В.Б.В. са получили ценни пратки с обща декларирана стойност 18 868.83 лева, от които 3855.14 лева са били в наличност към момента на инцидента, тъй като са били получени от инкасирания обект по времето, в което инкасо автомобила бил оставен без надзор като в него е следвало да се съхраняват пратки с декларирани парични суми в общ размер на 15 013.49 лева., получени от тях, но непредадени на „ДСК Т. С“ ЕАД [населено място]. Освен това, въззивният съд е приел, че на 10.02.2016 година „ДСК Т. С“ ЕАД [населено място] е превело на ощетените инкасирани клиенти, с които имало договорни отношения по банков път суми в размер на декларираните от тях ценни пратки и е посочило като основание за плащане номерата на ценните пратки като общият размер на платената сума е в размер на 15 013.49 лева. Въз основа на това въззивният съд е заключил, че на 08.02.2016 година са налице получени от В.П.В. и В.Б.В. ценни пратки с декларирани в тях парични суми в размер на 15 013.49 лева от клиенти на „ДСК Т. С“ ЕАД [населено място], като с възстановяване на същата парична сума на клиентите му на 10.02.2016 година дружеството било претърпяло вреда, изразяваща се в намаляване на имуществото му с тази сума. Във връзка с това съставът на Окръжен съд Плевен, е изложил мотиви, че от страна на В.П.В. и В.Б.В. е оборена презумпцията за виновността им като отчетници, тъй като от събраните по делото доказателства безспорно се установявало, че липсата е резултат от престъпление, извършено от трето лице, а не е с неустановен произход. Както от данните по приложеното досъдебно производство, така и от показанията на свидетелите, безспорно се установявало, че с оглед видеозаписите, които са им били предоставени в периода от време, през който В.П.В. и В.Б.В. са оставили без охрана инкасо автомобила за около две минути неизвестно трето лице по неустановен начин било отворило двукратно дясната врата, влязло е вътре и след това напуснало автомобила, като към момента същото не било открито от разследващите органи, поради което досъдебното производство било спряно. Безспорно било, че не е разкрит извършителя на престъплението, както и не били установени механични следи и деформации по автомобила и заключващите се негови части, но от показанията на разпитаните свидетели безспорно се установявало, че вредите са причинени от трето лице, което е проникнало в автомобила, след който момент от него са изчезнали оставените от В.П.В. и В.Б.В. между седалките на автомобила ценни пратки. Безспорно било неизпълнение на задължението на В. да постави инкасираните суми в определеното карго отделение на автомобила, съгласно изискванията на чл. 9 от Наредба № I-121/24.06.2004 година за реда за организиране на охраната при транспортиране на ценни пратки и товари, както и неизпълнение на задълженията на В. по чл. 11, ал. 2 от същата наредба да не напуска инкасо автомобила при никакви обстоятелства, които нарушения са били допуснати от тях въпреки извършените ежедневни инструктажи и подписаните от всеки от тях длъжностни характеристики. Безспорно било, че от страна на В. и В. било осъществено и нарушение на задължението им в рамките на работната смяна да работят с предварително определеното превозно средство, тъй като посочването на същото било част от пана на работа, установен съгласно изискванията на чл. 6, ал. 2, т. 5 от Наредбата. Съставът на Окръжен съд Плевен приемал, обаче, че така установеното небрежно изпълнение на задълженията от страна на В. и В. не съставлявало непозволено увреждане, с което са съпричинили резултата от престъпното посегателство от страна на трето лице, тъй като пратките били оставени в заключен изправен инкасо автомобил на място, на което имало видеонаблюдение и се намирало във възможно най-голяма близост до инкасирания обект. Дори да се приемело, че с небрежното изпълнение на задълженията си В. и В. са допринесли за вредоносния резултат, то с оглед конкретните обстоятелства същите не следвало да носят изцяло или отчасти отговорност за вредите, причинени на „ДСК Т. С“ ЕАД [населено място] от липсващите пратки, тъй като били налице редица обстоятелства, допринесли за този резултат, за които при условията на чл. 83 от ЗЗД било отговорно дружество. Въззивният съд отчитал обстоятелствата, при които било осъществено неизпълнението на задълженията на В. и В., а именно – нарушението от страна на В. било допуснато след реално отработен 11-часов работен ден при положение, че същия е бил с определена 75% нетрудоспособност за различни заболявания, в т. ч. влошено здраве и не е следвало да бъде член на двучленен вечерен инкасо екип, тъй като не можел да носи оръжие, с които обстоятелства работодателя бил предварително запознат, а нарушението на В. било допуснато с цел осъществяване на физическа охрана на В. при пренасяне на ценни пратки, т.е. имало за крайна цел изпълнение на служебните задължения на В., произтичащи от изпълнение на функциите му на „охранител“ в екипа. Освен това, по делото не било установено от страна на „ДСК Т. С“ ЕАД [населено място] да е изпълнено задължението по чл. 6, ал. 2, т. 6 от Наредбата, при съставяне на плана за работа да се посочи конкретното място, на което следва да спира автомобила при осъществяване на маршрута си до инкасираните обекти при положение, че по делото безспорно било установено, че работодателят не се е възползвал от възможността да поиска от [община] разрешение за преминаване на инкасо автомобила през пешеходната зона на [населено място], за да осигури спирането му пред инкасирания обект. Следвало да се отчетат и установените със свидетелски показания по делото обстоятелства, че инкасо автомобилът не е имал монтирана аларма, както и че резервния ключ за същия съгласно организацията на работа се съхранявал в общодостъпен офис на банката, което давало възможност за създаване на дубликат от същия. Вярно било, че В. и В. са имали възможност да откажат да изпълняват задълженията си, при положение, че не са били осигурени условия за изпълнение на същите съгласно Наредбата, но от показанията на разпитаните по делото свидетели се установявало, че този начин на работа не бил изключение, а практика при „ДСК Т. С“ ЕАД [населено място] поради липса на персонал, поради което се налагало В. по график да работи в двучленен вечерен екип, за да се осъществява в пълен обем дейността на съответното регионално звено на работодателя.

С оглед на горепосочените мотиви на състава на Окръжен съд Плевен, вторият от така поставените въпроси, макар и съществен, не обуславя допускането на касационно обжалване на решението. По своето същество посоченото в този въпрос представлява оплакване по отношение на начина, по който въззивния съд е обсъдил събраните по делото доказателства и е направил изводите си, въз основа на това обсъждане. Допуснатите от въззивния съд нарушения в тази дейност представляват основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК, поради което съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, подлежат на разглеждане във втората фаза на касационното производство, а именно тази, следваща допускането му. Тези въпроси обаче не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 от ГПК по селектиране на касационната жалба. Както е посочено в цитираното по-горе ТР, правните въпроси, представляващи общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК следва да се отнасят до правните изводи на съда, а не до конкретно установената от него фактическа обстановка или до начина, по който въззивния съд е обсъдил събраните по делото доказателства. Поради това по отношение на този въпрос не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК основания за допускане на касационно обжалване. Налице са такива обаче по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по отношение на първия от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на „ДСК Т. С“ ЕАД [населено място] правен въпрос, тъй като даденото му от състава на Окръжен съд Плевен разрешение противоречи на това, дадено му от с решение № 121/23.11.2018 година, постановено по гр. д. № 5010/2017 година по описа на ВКС, ГК, III г. о.

Освен това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „ДСК Т. С“ ЕАД [населено място] е поискало обжалваното решение на Окръжен съд Плевен да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, т. е. поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване.

Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 504/19.12.2019 година на Окръжен съд Плевен, гражданска колегия, ІІІ-ти състав, постановени по гр. д. № 773/2018 година, по подадената срещу него от „ДСК Т. С“ ЕАД [населено място], касационна жалба с вх. № 2076/18.02.2019 година и такова трябва да се допусне.

На „ДСК Т. С“ ЕАД [населено място] трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 300.27 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 504/19.12.2018 година на Окръжен съд Плевен, гражданска колегия, ІІІ-ти състав, постановени по гр. д. № 773/2018 година.

ДАВА на „ДСК ТРАНС СЕКЮРИТИ“ ЕАД [населено място],[жк], едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 300.27 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като чу УКАЗВА, че ако не направят това в определения срок подадената от нея касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.

Делото да се докладва след внасянето на определената държавна такса или след изтичането на определения за това срок.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.