№ 724

София 01.11.2019г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б, Трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и деветнадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА

като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 1711 по описа за 2019г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.

Образувано е въз основа на подадените две касационни жалби от В.Ц.Ц. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат К. против въззивно решение № V -128 от 30.11.2018г. по в.гр.д. № 1396 по описа за 2018г. и против решение № ІІ-17 от 11.01.2019г. на Бургаски окръжен съд за поправка на фактическа грешка, с които е отменено решение № 639 от 18.04.2018г. по гр.д.№ 5597/2017г. на БРС в частта, с която е отхвърлен предявения иск, квалифициран по чл.55 ал.1 изр.1 ЗЗД за сумата от 14 400лв. и вместо това е постановено друго, с което е осъден В.Ц.Ц. да заплати на Н.В.Ц. сумата от 14 400лв., на основание чл.61 ал.1 ЗЗД, представляваща направени от ищцата разходи за заплатени от нея задължения на ответника, без възлагане, във връзка с недвижими имоти с идент.№ 07079.820.42.2.2 и 07079.820.42.2.3 по КККР на [населено място], с адрес: [населено място][жк], [улица], от която сума 13 500лв.. за уравнение на дяловете по гр.д.№ 2265/2006г.на БРС, 100лв.- за експертиза по същото дело, 400лв.-хонорар за делба и преустройство на жилищната сграда по част ел.инсталация и 400лв.-хонорар за делба и преустройство на жилищната сграда по част В и К инсталации, ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяването на иска на 2.08.2017г. Решението на БРС е потвърдено в останалата обжалвана част, за разликата над 14 400лв. и досежно отхвърлянето на насрещния иск за сумата от 2 315.77лв. и са присъдени разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото:

В представеното изложение, касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като поставя следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд, който е дал различна правна квалификация от тази в доклада по чл.146 ГПК, да обезпечи правилното прилагане на материалния закон и правата на страните когато се променя доказателствената тежест. Тя следва ли да се разпределя според новата квалификация, т.е. съдът длъжен ли е без да е сезиран изрично, да даде правилната квалификация, ведно с указания относно релевантните факти и необходимостта от доказване? Твърди противоречие с решения по гр.д.№ 689/2017г. на ІІІ гр.о.,т.2 от ТР №1 от 9.12.2013г. по т.д.№1/2013г.на ОСГТК на ВКС, т.д.№ 1037/2012г. на І т.о., 2. Длъжен ли е въззивният съд, когато отменя първоинстанционното решение, с което иска е отхвърлен, да се произнесе относно направеното с отговора възражение за прихващане? Твърди противоречие на въззивния акт с решения по гр.д.№ 5367/2015г. на ІІІ г.о., гр.д.№ 1338/2009г. на ІV гр.о., гр.д.№ 6605/2013г. на ІV гр.о., т.д.№ 323/2008г. на І т.о., 3. Длъжен ли е въззивният съд, след като е констатирал допусната от него очевидна фактическа грешка, да съобщи за това на страните и да им предостави седемдневен срок за становище? Счита, че е налице противоречие с определения по гр.д.№ 1045/2012г. на ІІІ г.о., гр.д.№ 29/2012г. на І г.о. Последният въпрос се поставя във връзка с постановеното по инициатива на съда решение за поправка № ІІ-17 от 11.01.2019г., в срока за обжалване на решение № V -128.

Срещу подадените две касационни жалби /срещу решение № ІІ-17 и решение № V -128/ са постъпили два отговора от Н.В.Ц., чрез пълномощника К., с които те се оспорват както по допустимост, с оглед цената на съединенените исковете и поради липса на посочените от касатора основания за допустимост и за основателност.

Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е дал неправилна правна квалификация на иска по чл.55 ал.1 изр.1 ЗЗД, тъй като не се е съобразил с изложените от ищцата твърдения по фактите. Съобразно последните, той е квалифицирал иска по чл.61 ал.1 ЗЗД, отчитайки че ищцата е твърдяла доброволно изпълнение на чужди задължения /заплатила е с лични средства сумата 16 194.44лв., която ответникът Ц. е дължал по делбено гр.д.№ 2265/06г на БРС за уравнение на дялове/, без това да й е било възложено. Доколкото е приел за установено, че работата е извършена и предприета уместно, добре е управлявана в чужд интерес, съдът е приел, че ответникът дължи връщане на заплатеното, ведно с разноските и лихвите, от деня на изразходването. За безспорни по делото, съдът е приел установените факти, че ответникът Ц. е упълномощил ищцата Ц. /негова дъщеря / да го представлява пред физически и юридически лица, пред съдебни органи за водене на имуществени дела /включително по делбеното дело/ въз основа на подписани от него три пълномощни /от 3.02.2005г., 24.02.2006г. и 20.11.2008г./ и че ищцата е заплатила сумата от 18 000лв. за уравнение на дела на ответника по гр.д.№ 2265/06г на БРС със сумата, получена въз основа на изтеглен от нея на 1.02.2013г. кредит от Банка ДСК в размер на 39 000лв., обезпечен с ипотека върху имот на родителите й. Въззивният съд е приел за недоказано възражението на ответника, че процесната сума не се дължи на ищцата, защото между страните е съществувала договорка ищцата да изтегли банков кредит за да му върне сумите, които тя преди това е теглила от негова сметка в ОББ АД, за периода 1.10.2007г.- 9.11.2009г. Според съда това възражение е останало недоказано, тъй като с ангажираните в тази връзка гласни доказателства /свидетелите Й. и Н./ единствено е установено, че ответникът е предоставил своя карта на ищцата, за да тегли тя пари за домашни нужди, но конкретно не установят постигнатите между страните договорки. Относно приетото заключение на съдебно-счетоводна експертиза, съдът е приел за установено, че въз основа на сметката в ОББ АД, ответникът е бил титуляр на две дебитни карти, но не и кой е ползвал сумите по тези карти. В тази връзка, съдът е преценил за неоснователно и направеното възражение за прихващане на исковата претенция с насрещно негово вземане към ищцата в размер на 13 980лв., произтичащо от изтеглени от нея суми с предоставена й от ответника дебитна карта към сметката му в ОББ АД. В мотивите си е посочил, че експертизата не съдържа констатации ищцата да е теглила подобни суми. За установено съдът е приел, че ищцата е платила процесната сума с лични средства, при това я е платила за да покрие задължения на ответника, без да е била натоварена за това /не е била упълномощена, нито е налице сключен между страните договор/, поради което е налице уместно изпълнение на чужда работа и в интерес на ответника, което изисква последният да й заплати процесната сума, защото в противен случай би било налице обогатяване, за сметка на средствата от нейното имущество.

Имайки пред вид гореизложените подробни мотиви, като счита, че исковата претенция е една обща, а не отделни съединени искове и след преценка на наведеното от касатора основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че по поставените от него въпроси касационно обжалване не следва да се допуска, поради липса на специалното основание за допустимост по всички въпроси и на общо по втория поставен въпрос.

По първият въпрос:

Съгласно т.2 от ТР №1 от 9.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд дължи даване на указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада. В случаите като настоящия, когато възприетата от въззивния съд нова правна квалификация не води до разместване на доказателствената тежест, съдът няма задължение да указва необходимостта от доказване относими факти. В случая, видно от мотивите, съдът е определил надлежната правна квалификация на иска въз основа на наведените в исковата молба от ищеца твърдения за релевантните факти и обстоятелства. Противоречие с цитираната от касатора съдебна практика не е налице, защото приетото от съда основание на иска не изисква доказване на нов фактически състав, каквато е хипотезата на решението по гр.д.№ 689/2017г. на ІІІ гр.о., нито е налице хипотезата на т.д.№ 1037/2012г. на І т.о., за разлика от която – в конкретният случай въззивният съд е изпълнил задължението си да провери, по повод на оплакванията на въззивника, процесуалните действия на първоинстанционния съд и въз основа на това е извел изводите си за наличие на неправилно определена правна квалификация.

Вторият въпрос, доколкото не отговаря на решаващите мотиви на въззивния съд, не изпълнява условията за надлежно общо основание за допустимост, съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1 от 19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Това е така, защото в условието си въпросът съдържа невярната теза, че въззивният съд не се е произнесъл по направеното с отговора възражение за прихващане. Видно от гореизложените мотиви, съдът подробно е разгледал възражението за прихващане, което - с оглед ангажираните по делото доказателства, които подробно е обсъдил - е приел за неоснователно. По същество касаторът не е съгласен с изложените мотиви, но следва да се има и пред вид, че поставеният от касатора въпрос не следва да е свързан с оспорване правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или с обсъждане на събраните по делото доказателства.

Относно последният въпрос, касаещ възможността съдът служебно, по свой почин, да отстранява допуснати от него фактически грешки, законът /чл.247 ал.1 ГПК/ изрично предоставя такава възможност, а и практиката единно и непротиворечиво положително я възприема. Чл.247 ал.2 ГПК, задължава съда да изпрати съобщение на другата страна при направено искане за допускане на поправка от страна по делото. Не дава основание за обратен извод цитираното от касатора определение, което освен, че не съставлява задължителна практика, още и е постановено при различна фактическа обстановка, доколкото в неговата хипотеза е съществувало необсъдено възражение за отвод, което подлежи на разглеждане по законоустановена процедура, каквото в настоящия случай не е налице.

Мотивиран от изложеното, като счита че не са налице основанията по чл.280 ГПК за допускане до касационно обжалване, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № V -128 от 30.11.2018г. по в.гр.д. № 1396 по описа за 2018г., поправено с решение № ІІ-17 от 11.01.2019г. на Бургаски окръжен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.