6О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 862

гр.София, 13.12.2019 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА

МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

като разгледа докладваното от съдията М. Г гражданско дело № 2326 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н.Х.К., чрез адв. Г.Ю., срещу въззивно решение № 601/26.01.2018 г., постановено по възз. гр. д. № 10581/2017 г. на Софийски градски съд, с което като е потвърдено решение № 21457/21.12.2016 г. по гр.д. № 30925/2016 г. на Софийския районен съд, жалбоподателят е осъден да заплати на Я.Г.С., на основание чл.45 ЗЗД, обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 000 лв. със законната лихва, считано от 10.06.2013 г.

В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 - т. 3 и чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК, като счита, че касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1/подаването на жалба/сигнал до преките ръководители на полицейски служител, представлява ли реализация на субективно гражданско право, или при излагане на неверни факти и обстоятелства съставлява злоупотреба с право; 2/ изнасянето на неверни факти и обстоятелства в сигнал, съставлява ли противоправно поведение, от което е възможно да настъпят вреди за лицето, срещу което е насочен; 3/ присъдата на Наказателен съд относно виновността на дееца освобождава ли гражданския съд от задължението да установи наличието на всички елементи от фактическия състав на чл.45 ЗЗД.

По тези въпроси касаторът твърди, че въззивното решение противоречи на установената практика на ВКС и на практиката на ЕСПЧ, която цитира в изложението си.

Ответникът по жалбата Я.Г.С., представляван от адв. В.П., в писмен отговор изразява становище, че не са налице предпоставки за селектиране на жалбата. Претендира разноските за касационното производство.

Касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд, като е препратил по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първата инстанция е приел за установено, че с влязла в сила присъда ответникът е признат за виновен в извършването на престъпление по чл.147, ал.1 НК - в писмо с вх.№ Ж - 3791/10.06.2013 г. до министъра на вътрешните работи е разгласил клеветнически твърдения по отношение на ищеца с думите: „На 06.09.2012 г. в кафене в [населено място], между мен и лицето Я.Г.С., служащ в СОБОП - МВР възкликна конфликт за неизплатени пари, които ми дължи „Б.Б.Г” ООД... Я. С. е лицето, с което поддържах връзка и ми даваше разпореждания по повод дейността ми като охранител в тази фирма... Я. С. превърна конфликта в сбиване, като злоупотреби със служебното си положение и превиши правата си, като ми отправи заплахи с думите „Ще те унищожа”; както и с думите „Мога да доложа, че същият се облагодетелства финансово и материално от фирмата, посочена по - горе, но движимото и недвижимо имущество е прехвърлено /заведено/ на имената на близки и роднини”.

Съдът е посочил, че съгласно чл.300 ГПК влязлата в сила присъда, с която ответникът е признат за виновен в извършване на престъплението клевета е задължителна за гражданския съд относно обстоятелството, че деянието е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Това в конкретния случай означава, че гражданският съд е обвързан от установеното с присъдата, че твърденията в писмото на К. по отношение на пострадалия С. са позорни, клеветнически (неверни) и дискредитиращи, т.е. че деянието е противоправно и е извършено виновно от дееца. След анализ и оценка на доказателствата поотделно и в съвкупност, като е обсъдил доводите и възраженията на страните, съдът е приел, че ищецът е установил и доказал увреждането на неимуществената си сфера – с изнесеното в сигнала са били накърнени неговата чест, добро име, градените с години авторитет и професионална репутация; в периода на проверката е преживял стрес, тревога, притеснения, неудобство и срам; станал затворен, ограничил социалните си контакти, чувствал се безпричинно и несправедливо злепоставен пред колегите си, ръководителите си и обществото. В тази връзка са изложени съображения, че свободата на изразяване, каквото конституционно право има всеки гражданин, не е абсолютна (чл. 39, ал. 2 от Конституцията на РБ). Тя се разпростира до предели, преминаването на които засяга други конституционно защитени ценности каквито са личното достойнство, репутацията и неприкосновеността на личната сфера на гражданите. Прието е за установено, че в случая е нарушен балансът между посочените конституционно защитени ценности, поради което са налице предпоставките за ангажиране деликтната отговорност на ответника за овъзмездяване на причинените на ищеца неимуществени вреди. Съобразявайки личността на ищеца, вида и интензитета на претърпените неимуществени вреди, настъпили в резултат на изнесените в писмото позорни факти и обстоятелства, както и липсата на трайни негативни последици в личен и професионален план, съдът е приел, че справедливият размер (чл.52 ЗЗД) на дължимото обезщетение възлиза на сумата 5 000 лева и до този размер е уважена претенцията.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че въпросите в изложението са правно релевантни, но не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Константно в практиката на ВС и ВКС е приемано, че отговорността за непозволено увреждане предпоставя причинени вреди от деяние, което е неправомерно. Сезирането на надлежните органи на властта с жалба или сигнал от гражданите е конституционно гарантирано право (чл.45 от Конституцията на РБ) и упражняването му зависи изцяло от тяхната преценка и воля. Поради това, упражняването на материално и процесуално право (респ. подаването на сигнал, жалба до компетентен орган) поначало е правомерно. Това обаче не изключва възможността за злоупотреба с право, респ. и ангажирането на отговорността по чл.45 ЗЗД. Злоупотребата с право е противоправна и тя е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), както и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД). Противоправно е поведението, когато жалбата или сигналът не са отправени с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да се вземат необходимите мерки, а когато гражданинът знае, че обстоятелствата са неверни, но въпреки това сезира съответния орган, за да навреди другиму, или да накърни друг обществен интерес (вж. - решение № 758/11.02.2011 г. по гр. д. № 1243/2009 г., IV г. о., решение № 245/05.11.2014 г., по гр. д. № 1734/ 2014 г., III г. о., решение №53/ 04.04.2018 г. по гр.д.№ 1913/2017 г., ІІІ г.о. на ВКС и вр.). Отговорността за вреди от злоупотреба с право е деликтна и противоправността се изразява в недобросъвестното упражняване на законно признато право, като доказателствената тежест е за пострадалия. За реализиране на фактическия състав на деликта от значение е наличието на вина, а не нейната форма.

На следващо място, конституционното право на всеки свободно да изразява мнение и да го разпространява (чл.39, ал.1 от Конституцията на РБ) също има своето ограничение - това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго (вж. - Решение по конст.д. № 1/1996г. на КС на РБ). Разпоредбата на чл. 10 ЕКПЧОС прокламира свободата на изразяването на мнения, включително разпространяването на информация и идеи без намеса на държавните власти. Нормата не дава право да се разпространяват неверни факти, нито да се засяга достойнството на други лица, а осигурява свободната оценка на фактите и възможността тя да се отстоява. Рамките, до които се простира тази свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите, като във всеки конкретен случай се преценява нарушен ли е балансът (и до каква степен) между посочените ценности.

По приложението на чл.300 ГПК в практиката на ВКС безпротиворечиво се приема, че влязлата в сила присъда се ползва със сила на пресъдено нещо за изчерпателното посочените в чл.300 ГПК обстоятелства - тя е задължителна за съда, разглеждащ гражданскоправните последици от конкретното деяние, но само по въпросите дали то е извършено или отречено, дали е противоправно и дали деецът е виновен. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, респ. деликта, следва да бъдат установени с допустимите доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело. С оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса, тези факти и обстоятелства (напр. - за съпричиняване на вредите, за размера на приноса на пострадалия, за солидарната отговорност на повече лица, причинили увредата и др.) подлежат на доказване пред гражданския съд, независимо дали по отношение на същите са събирани доказателства в хода на наказателното производство. Всяко престъпление съставлява деликт, но не всеки деликт осъществява състав на престъпление. В този смисъл присъдата е задължителна за съобразяване от гражданския съд, разглеждащ гражданскоправните последици от деликта само относно конкретното престъпно деяние, за извършването на което е ангажирана наказателната отговорност на дадено лице, но не и за друго, различно от това деяние (вж. - решение № 135/13.10.2014 г. по т. д. № 3945/2013 г., I т. о., решение № 67/ 15.05.2014 г. по т. д. № 1873/2013 г., I т. о., решение № 25/17.03.2010 г. по т.д. № 211/2009 г., II т. о., решение № 127/ 29.10.2015 г. по т. д. № 1882/2014 г., II т. о., решение № 105/06.07.2017 г. по гр.д.№ 2604/2016 г., ІV г.о. на ВКС и др.).

Въззивното решение е постановено в съответствие с възприетите в съдебната практика правни разрешения ( в т.ч. и с посочената от касатора практика на ВКС и ЕСПЧ). В случая, за противоправно поведение на Н.К. въззивният съд е приел не подаването на сигнал до компетентните органи, нито упражняването на правото му свободно да изразява мнение и да го разпространява, а умишленото разгласяване на позорни и неверни обстоятелства – че между него и ищеца Я.С. е имало конфликт в заведение в [населено място], прераснал в сбиване; че ищецът е злоупотребил със служебното си положение и е превишил правата си; че същият, въпреки качеството си на държавен служител в МВР, непозволено се е облагодетелствал финансово и материално от търговското дружество „Б.Б.Г” ООД. Тези фактически твърдения могат да бъдат преценени като неморални, обществено неприемливи и са от естество да предизвикат еднозначна отрицателна оценка на обществото, като за същите е безспорно установено, че са неверни и позорящи честта, достойнството и професионалната дейност на ищеца. В тази връзка, въззивната инстанция е съобразила, че влязлата в сила присъда обвързва гражданския съд досежно всички обстоятелства, които са елемент от състава на престъплението клевета. Други обстоятелства по тази присъда съдът не е зачел като задължителни. Причинените на ищеца неимуществени вреди и размера на дължимото обезщетение за тях съдът е установил от събраните по гражданското дело писмени и гласни доказателства и при правилно разпределена доказателствена тежест.

Основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК – очевидна неправилност на обжалвания акт – е аргументирано от касатора с доводи за незаконосъобразност, немотивираност, необоснованост на въззивното решение; необсъждане на събраните по делото доказателства и доводите във въззивната жалба; с несъблюдаване от решаващия съд на практиката на ВКС и ЕСПЧ. Възможността касационната жалба да се селектира на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК (въведено със ЗИД ГПК – ДВ бр. 86/2017 г.), съгласно формираната практика на ВКС означава, че неправилността на съдебния акт е съществена до степен, при която е възможно тя да бъде констатирана направо, без необходимост от анализ или излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила или необоснованост. Очевидна неправилност ще е налице при постановен съдебен акт в явно нарушение на закона, респ. на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила, или при явна необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика. В случая, искането за достъп до касационен контрол на посоченото основание е основано на оплаквания, попадащи в обхвата на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, без да е съобразена разликата между очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК и неправилността на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответникът по жалбата е направил искане за присъждане на разноските за настоящата инстанция, което съгласно представения договор за правна защита и съдействие е основателно и доказано за сумата 500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 601 от 26.01.2018 г., постановено по възз. гр. д. № 10581/2017 г. по описа на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА Н.Х.К., на основание чл.78, ал.3 ГПК, да заплати на Я.Г.С. направените за тази инстанция разноски в размер на сумата 500 лева.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.